4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София, 26.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.11.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 104 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. И. П. от [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд № от 16. 03.2010 год., по възз. т.д.№ 5920/2009 год., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 13.02.2009 год., по гр.д.№ 12739 / 2007 год. и е отхвърлен, като неоснователен, предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу Б. Р. Р. кондикционен иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за сумата 1250 щ.д., по запис на заповед от 30.01.2001 год., по който ищецът е загубил правата, поради неизвършване на необходимите действия по запазването им и изтичане на установения давностен срок, а ответникът се е обогатил неоснователно със сумата по същия.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Позовавайки се на законовото правило на чл.536, ал.2 ТЗ, във вр. с чл.535, т.3 ТЗ касаторът основно възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че процесният запис на заповед е невалиден, поради липса на падеж и необходимостта във всички случай да има обезпечителна функция, като при отсъствие на каузално правоотношение между страните последният не би могъл да породи целените с издаването му правни последици.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното право – дали записът на заповед, в който не е посочен падеж е валиден и дали, за да е успешно провеждането на иска, основан на чл.534, ал.1 ТЗ е необходимо всякога да се установява наличие на каузално правоотношение между издателя на менителничния ефект и неговия приносител и настъпило фактическо разместване на имуществени блага от ищеца към ответника или е достатъчно да бъде установен фактът на неплащане по записа на заповед и загубени по него права, по първия е в противоречие със задължителната съдебна практика, израз на която е решение № 109/66 год., по гр.д.№ 78/66 год. на ОСГК на ВС, а по втория – както в противоречие със задължителната съдебна практика, материализарана в решение № 540/16.10.2008 год., по гр.д.№ 302/ 2008 год. на І-во т.о. на ВКС, така и в противоречие с практиката на съдилищата, изразена в три решения на въззивни съдилища: № 56/2007 год., по в.т.д.№ 64/2007 год. на Варненския апелативен съд; № 73/2006 год., по в.гр.д.№ 2/2006 год. на Пловдивския апелативен съд и на Русенския окръжен съд от 20.10.2009 год., по в.гр.д.№ 709/2009 год..
Ответната по касационната жалба страна не е завила отговор- становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формални изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, в редакцията на нормата, преди изменението и, обнародвано в ДВ бр.100/21.12.2010 год., поради което е процесуално допустима.
Основателно е и искането за допускане на касационното обжалване.
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт, с който е отхвърлена, като неоснователна предявената искова претенция, основана на чл.534, ал.1 ТЗ въззивният съд е приел, че ответникът не се е задължил по валиден запис на заповед, който отговаря на императивните изисквания, установени в чл.535, т.3 ТЗ за форма и съдържание, поради отсъствие на посочен в него падеж.
Изложени са съображения, че законът не се интересува от причината, поради която е поето менителничното задължение, с оглед абстрактния характер на сделката, само в хипотезата на предявен пряк менителничен иск, но не и при предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване, при който каузалните отношения между приносителя на ефекта и неговия издател са пряко свързани с реализиране отговорността на последния, поради наличие на неоснователно разместени имуществени блага в негова полза, какъвто извод не следва само от издадения запис на заповед.
Следователно от преценката на решаващите мотиви, съдържащи се в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че поставените от касатора въпроси на материалното право, като релевантни за изхода на конкретния правен спор, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната предпоставка за достъп до съдебен контрол е доказана.
Основателно е и позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото от въззивния съд разрешение на формулираните от касатора материалноправни въпроси, свързани най – общо с предпоставките за успешно провеждане на специалния менителничен иск по чл.534, ал.1 ТЗ е в противоречие със задължителната съдебна практика, но не материализирана в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІІ-ро т.о. на ВКС № 121/01.07.2009 год., по т.д.№ 55/ 2009 год., на което страната се позовава, доколкото със същото е дадено разрешение на въпроса за връзката между записа на заповед и конкретното каузално отношение, като причина за неговото издаване, но при предявен от приносителя на ефекта пряк иск срещу неговия издател, какъвто не разгледаният от Софийски градски съд, а в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 42 от 07.04.2009 год., по т.д.№ 453/2008 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено при действащия ГПК.
Според последното, в каквато насока е и последователната съдебна практика на ВКС, при иска по чл.534, ал.1 ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване, за разлика от исковете по чл.55 и 59 ЗЗД не следва да се изследва въпроса имало ли е размяна на имуществени блага от патримониума на приносителя на ефекта в патримониума на издателя му, предвид, че в разглежданата хипотеза вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя на ефекта не може да се увеличи с паричната сума по същия поради прескрибиране или преюдициране на вземането по ценната книга и дължимата по нея сума не може да се инкасира, а обогатяването на издателя и произтича от спестеното от него плащане на конкретна сума, с което безусловно се е задължил, съобразно посоченото в записа на заповед. В същия смисъл е и приложеното с касационната жалба влязло в сила решение на Варненския апелативен съд от 17.04.2007 год., по в.т.д.№ 64/2007 год., въпреки, че при наличие на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, възприетото с него разрешение не би могло да обуслови противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК
Основателно е и позоваването на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът за валидността на записа на заповед, с оглед изискването да съдържа задължителния реквизит по чл.535, т.3 ТЗ – падеж, определен по начините, изрично посочени в чл.486, ал.1 ТЗ е решен в противоречие със съдебната практика, която е в смисъл, че не е нищожен записа на заповед, който не съдържа падеж- определена дата и тази практика е обективирана и в приложеното решение № 109 от 05. 09. 1966 год, по гр.д.№ 78/66 год. на ОСГК на ВС, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато и на това основание.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № от 16. 03.2010 год., по възз. т.д.№ 5920/2009 год..
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок, считано от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 36.79 лв./ тридесет и шест лева и седемдесет и девет стотинки/, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като в същия срок представи по делото и съответен документ, удостоверяващ извършеното плащане.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до жалбоподателя, че при неизпълнение на дадените му указания касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД изтичане на указания срок делото да се докладва на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочване или евентуално прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: