О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София, 30.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и шести април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………………… и с участието на прокурора ………………….………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 599 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 188 от 11.І.2017 г. на Я. Й. Й. от [населено място], [община], област Пловдив и асеновградския едноличен търговец М. Т. К., действащ с фирмата „М. К.`78”, подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив, против онази решение № 196 на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІ-ри с-в, от 11.ХІ.2016 г., постановено по гр. дело № 471/2016 г., с което, по предявения срещу настоящите двама иск от страна на ТД на НАП-гр. Пловдив е била обявена за недействителна – при условията на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК – по отношение на държавата сключената след връчване на ЕТ на заповед за възлагане на ревизия и с намерението да се увреди публичния взискател продажба на недвижим имот от 20.І.2011 г., обективирана в нот. акт № 19, том І, нот. дело № 19/2011 г. на нотариуса С. К. /с рег. № 234/ с район на действие РС-А., с която [фирма] е прехвърлил на Й. собствеността си върху 2/3 ид.части от поземлен имот с идентификатор 00702.532.4, находящ се в А. за сума в размер на 55 700 лв. (петдесет и пет хиляди и седемстотин лева).
Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който специалния отменителен иск с правно основание по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК на пловдивската ТД на НАП да се отхвърли изцяло – като неоснователен и недоказан, а в резултат от това да им бъдат присъдени всички направени по делото разноски, възлизащи, съгласно приложения Списък по чл. 80 ГПК, на сума в размер на 1 030 лв. (хиляда и тридесет лева).
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната касационна жалба подателите й Я. Й. и М. К. обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 436/22.ХІІ.2011 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 308/2011 г., както и в Р. № 166/30.ХІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 430/09 г. /на по приложението на чл. 180 Д. (отм.) – бел. на ВКС/, по следните три материалноправни въпроса:
1./ „Следва ли публичното вземане, по което ищецът по специалния отменителен иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК се явява кредитор да е установено с влязъл в сила административен акт, респ. влязло в сила съдебно решение?”;
2./ „Чия е тежестта да установи наличието на фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, пораждащ правото на иск за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните действия и сделки и, по-специално, следва ли това да стори ищеца?”
3./ „Фактът, че ответникът е обжалвал по административен и по съдебен ред ревизионните актове, с които ищецът твърди, че е установено публичното вземане, сочи ли на намерение да се увреди кредитора или за наличието на такова намерение – като елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, ищецът следва да ангажира други доказателства?”
Същевременно от страна на двамата касатори се поддържа, че последният от формулираните в изложението им към жалбата три материалноправни въпроса се явявал – в първата своя част, такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: понеже по него нямало „никаква задължителна практика на Върховния касационен съд”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация пловдивска териториална дирекция НАП писмено е възразила чрез своя процесуален представител както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 200 лв. (две хиляди и двеста лева). Инвокирани са доводи, че първият и вторият от формулираните в изложението на двамата касатори общо три правни въпроса нямали въобще качеството на такива, които да са от значение за изхода по конкретното дело, докато третият бил „неясен и от него не би могло да се разбере какво точно е питането”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, настоящата съвместна касационна жалба на Я. Й.. Й. от [населено място], [община], област Пловдив и асеновградския едноличен търговец М. Т. К., действащ с фирмата „М. К.`78”, ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
На този плоскост в процесния случай се констатира, че за да отмени първоинстанционното решение и да уважи специалния отменителен иск на ТД на НАП с правно основание по чл. 216, ал. 1 т. 4 ДОПК, Пловдивският апелативен съд е приел, че „с факта на намаляване на патримониума на длъжника чрез извършеното от него разпореждане се ограничава възможността за удовлетворяване на публичните държавни вземания”, че увреждащото публичния взискател намерение по т. 4 на чл. 216, ал. 1 ДОПК, за разлика от общата хипотеза на П. иск /чл. 135 ЗЗД/, „касае единствено длъжника и подлежи на доказване на общо основание”, както и че законоустановеният субективен елемент бил надлежно проявен, след като сделката е била извършена от ЕТ длъжник „по време, когато спрямо него са били издадени ревизионни актове за задължения на съществена стойност /742 377.23 лв./, потвърдени при административното обжалване, при несигурност от изхода на висящите съдебни производства и угрозата ревизионните актове да бъдат потвърдени и при обжалването им по съдебен ред” (вкл. и при съобразяване на императивната разпоредба на чл. 209, ал. 2, т. 1 ДОПК за предприемането на принудително изпълнение въз основа на ревизионен акт, „независимо дали е обжалван”). Следователно въззивната инстанция е изхождала от разбирането, че този субективен елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК подлежи на доказване „на общо основание”, т.е., че наличието му не се предполага. Ето защо не се констатира твърдяното противоречие между атакуваното въззивно решение и Р. № 436/22.ХІІ2011 г. на състав на ІІІ-то г. о. на ВКС по гр. дело № 308/2011 г. От друга страна, разпоредбата на чл. 180 Д. (отм.) не е идентична с тази на чл. 216, ал. 1, т. 4 от сега действащия ДОПК, най-малко защото тя не е съдържала въпросния „субективен елемент”, поради което позоваването на касаторите Й. и К. на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 166/30.ХІІ.2009 г. на състав на ІІ-ро то. по т. д. № 430/09 г. е некоректно. В обобщение както първите два правни въпроса в изложението на Й. и К. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата им, така и последният от тях в неговата „втора част”, се явяват такива с изцяло хипотетичен характер и датова не обобосновават приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно предпоставката по т. 3 на същия законов текст не е налице и по отношение на първата част от релевирания трети правен въпрос, след като касаторите не са навеждали доводи в подкрепа на който и да е от двата аспекта на това единно /общо/ основание за селектиране на касационните жалби – съобразно постановката по т. 4 на горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от процесуалния представител /юрисконсулт Кр. Ип./ на ответната по касация пловдивска териториална дирекция на НАП искане за товаq двамата касатори Й. и К. ще следва да бъдат осъдени общо да й заплатят дължимото – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК- юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 200 лв. (две хиляди и двеста лева).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196 на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІ-ри с-в, от 11.ХІ.2016 г., постановено по гр. дело № 471/2016 г.
О С Ъ Ж Д А касаторите Я. Й. Й., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община], област Пловдив, [улица] едноличния търговец М. Т. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул. „Ц. И.-А. ІІ” № 132, действащ с фирмата „М. К.`78” /ЕИК[ЕИК]/ – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК – да заплатят ОБЩО на ответната по касация ТД на НАП-гр. Пловдив /Булстат 1310631880039/ юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 200 лв. (две хиляди и двеста лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2