О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 322
София, 11.07.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 5171 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6370 от 27.07.2016г. по гр.д. №6950/2015г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 05.09.2013г. по гр.д. № 1045/2006г. на Софийски районен съд, поправено с решение 26.01.2015г. по същото дело. Постановено е следното:
1/признато е за установено по иск по чл. 97, ал.1 ГПК/отм./ предявен от [фирма] против [фирма], Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството и К. И. В., че последната – К. И. В. не е собственик на поземлен имот, целият с площ от 1 250 кв. м., означен с № 396 по неодобрения кадастрален план на кв.533 на [населено място], без построените в него сгради, съставляващ югозападна реална част от имот без номер, а по А. № 03118/21.08.2001г. – парцел VІІІ, целият с площ 8 250 кв.м., образуващ целия кв.533, м. „ГГЦ- Зона А“ по плана на [населено място], отреден за „хотел, ресторант на К.“, при граници на тази реална част: запад – [улица], север – ПИ №395 и юг – [улица], при граници на целия имот: [улица], [улица], [улица]и [улица];
2/ признато е за установено по иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявен от [фирма] против [фирма], Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството и Ч. К. А., че последният – Ч. К. А. не е собственик на поземлен имот, целият с площ от 1 910 кв. м., означен с № 395 по неодобрения кадастрален план на кв.533 на [населено място], местност „Центъра-Зона А”, без построените в него сгради, съставляващ северозападна реална част от имот без номер, а по А. № 03118/21.08.2001г. – парцел VІІІ, целият с площ 8 250 кв. м., образуващ целия кв.533, м. „ГГЦ- Зона А“ по плана на [населено място], отреден за „хотел, ресторант на К.“, при граници на тази реална част: запад – [улица], север – ПИ № 395 и юг – [улица], при граници на целия имот: [улица], [улица], [улица]и [улица];
3/признато е за установено по иск по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ от отношение на И. 90” Е., Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, К. И. В. и Ч. К. А., че [фирма] е собственик на 1586/10000 ид. ч. от държавната част на терена, която е 8 8250/11020 ид. ч., от УПИ VІІІ, кв.533, м. „ГГЦ-Зона А“, по плана на [населено място], целият с площ 11 020 кв. м., със граници: север – [улица], изток – [улица], юг – УПИ І, запад – [улица], въз основа на договор за замяна на недвижими имоти № 134/01.09.2005г., сключен с Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството.
Срещу решението са подадени две касационни жалби от третото лице – помагач [фирма] /в ликвидация/. Установено е по време на въззивното производство, че [фирма] е прекратено по иск на прокуратурата на основание чл. 155, т.3 ТЗ поради това, че управителят е починал през 2013г. и повече от три месеца няма вписан нов такъв; започнала е ликвидация на дружеството. Понеже в продължителен период от време ликвидатор не е назначен, Софийски градски съд, на основание чл. 16, ал.6 ГПК/отм./ е допуснал предоставяне на правна помощ на дружеството и е назначил особен представител адвокат Х. Н.-Й., посочена от САК, която е представлявала дружеството във въззивното производство. Видно от извършена понастоящем справка в Търговския регистър, че ликвидатор на дружеството /И. С. В./ е бил назначен на 15.11.2016г., а с Решение от 05.04.2017г. по т.д. № 6764/2016г. на Софийски градски съд е открито производство по несъстоятелност на [фирма]. Със същото решение дружеството е обявено в несъстоятелност на основание чл.630, ал.2 ТЗ и е назначен временен синдик А. Г., който представлява дружеството към настоящия момент.
Касационна жалба вх. № 117043 от 15.09.2016г. е подадена от назначения от Софийски градски съд особен представител адв. Н.-Й.. Видно от търговския регистър, че към този момент дружеството не е имало назначен ликвидатор, с оглед на което следва да се приеме, че особеният представител, който е определен от съда до назначаване на законен представител /ликвидатор/ по предвидения в закона ред, разполага с представителна власт. В жалбата са наведени съображения за недопустимост поради липса на правен интерес в частта относно отрицателните установителни искове и за неправилност на обжалваното решение. При обосноваване достъпа до касационно обжалване също на първо място се повдига въпроса за недопустимостта на предявените отрицателни установителни искове предвид факта, че ищецът в хода на делото се е разпоредил с притежаваните от него идеални части от поземления имот чрез апортирането им в капитала на [фирма], чийто едноличен собственик на капитала е ищеца. Недопустимост е изтъкната и за разликата над 1586/10000 от 8 250/11020 ид.ч. от двата имота, тъй като за тази разлика ищецът не твърди да има права. Наред с това, се сочи процесуалноправен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: при отказ от иск за нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот формира ли се сила на пресъдено нещо по въпроса за валидността на договора и може ли този въпрос да се преразглежда в следващ процес по иск за собственост на имота между същите страни. Поставя се и материалноправния въпрос: дали договорът за даване вместо изпълнение има характер на договор за продажба, спрямо който се поддържа основанието по чл. 280, ал.1,т.2 или евентуално т.3 ГПК.
Касационна жалба вх. № 117103 от 15.09.2016г. е подадена от името на [фирма] /в ликвидация/ чрез Адвокатско дружество „К. и съдружници”, представлявано от адв. Д. П.. Видно, че адвокатското дружество е упълномощено от Г. Г. като представляващ „Астимал” С.А. – дружество учредено в Британските Вирджински острови, което е едноличен собственик на капитала на [фирма]. Тази жалба следва да се приеме за подадена без представителна власт. Съгласно чл.141, ал.2 ТЗ дружеството с ограничена отговорност се представлява от управителя, като името му се вписва в търговския регистър. По отношение на едноличното О. чл. 147, пр.2 ТЗ дава възможност да бъде управлявано от лицето, което ръководи юридическото лице, едноличен собственик на капитала, но за възникване на представителната власт на това лице също е необходимо то да бъде изрично вписано като управител в търговския регистър, което в случая по отношение на подписалия пълномощното Г. Г. не е налице. Затова този касационна жалба следва да се остави без разглеждане.
Ответникът по жалбата [фирма], ищец в процеса, представя писмен отговор, в който поддържа, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.Представя и допълнителна молба от 31.05.2107г.
Ответникът Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява становище, че предвид извършената от първоинстанционния съд поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива, то за Държавата липсва интерес от процесуална защита по подадената касационна жалба.
Ответниците [фирма], К. И. В. и Ч. К. А. не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба, подадена от адв. Х. Н.-Й., е в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по два отрицателни установителни иска за собственост и един положителен, предявени и разгледани от първата и въззивната инстанция по реда на отменения ГПК.
Ищецът [фирма] обосновава правния си интерес от водене на делото с договор за замяна от 01.09.2005г., сключен с Държавата, по силата на който е придобил недвижим имот – частна държавна собственост в [населено място], на [улица] [улица], представляващ части от сгради, построени в УПИ VІІІ, кв. 533 по плана на [населено място], м. „ГГЦ-Зона А“, подробно описани в договора, заедно с припадащите се на всяка от сградите идеални части от държавната част от терена, така че общо ищецът е придобил 1586/10000 ид. ч. от държавната част на терена, която е 8250/11020 ид. ч. от УПИ VІІІ, кв.533, м. „ГГЦ – Зона А”, целият с площ от 11 020 кв.м. При предприети действия по нанасяне на имотите в кадастралната карта се оказало, че за тях претенции имат и други лица, което предизвикало предявяването на иска.
Видно, че с Договори от 29.09.2003г. и 25.11.2003г., сключени при условията на чл.65 ЗЗД – даване вместо изпълнение, Областният управител на област София е прехвърлил на [фирма] следните имоти: 1/ УПИ – земя, без построените в него сгради, находящ се в [населено място], на [улица], целият с площ 1 250 кв. м., съставляващ съгласно мотивирано предложение имот с пл. № 396, попадащ в парцел І от кв.532 по плана на [населено място], м. „Център-ГГЦ-Зона А“ и 2/ УПИ – земя, без построените сгради, в [населено място], на същия адрес, с площ 1910 кв.м., съставляващ съгласно мотивирано предложение имоти УПИ ІІ-395 и част от УПИ І-396, попадащ в парцел І от кв. 532.
Първият договор е сключен въз основа на Заповед на областния управител № ДИ-03-052/25.09.2003г., която заповед е обявена за нищожна с влязло в сила решение на административен съд – решение № 1 от 09.02.2008г., постановено по адм. д. № 3361/2008 г. на АССГ. С влязло в сила решение от 27.02.2011 г., постановено по гр. д. № 549/2009г. на Софийски апелативен съд, по иск на настоящия ищец [фирма] срещу страните по договора е прогласена неговата нищожност на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради противоречие със закона.
Вторият договор от 25.11.2003г. е сключен въз основа на Заповед на Областния управител № ДШ-03-082/18.11.2003г., която с влязло в сила решение на административен съд е прогласена за нищожна /решение от 21.01.2008г. по адм.д. № 578/2007г. на АССГ/. По отношение на втория договор е предявен иск от настоящия ищец [фирма] против приобретателя [фирма] и Държавата за нищожност на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Искът е уважен от първата и въззивната инстанция, а пред Върховния касационен съд производството е прекратено поради заявен от ищеца отказ от иска.
Установява се, че след сключването на договорите от 25.09.2003г. и 25.11.2003г. с така придобитите от [фирма] недвижими имоти са извършени поредица от разпоредителни сделки. Така, през 2004г. [фирма] продава двата имота на [фирма]. Същата година [фирма] продава имота с площ 1250 кв.м. на Е. Д. И., а имота с площ 1910 кв.м. на К. Г. А.. От своя страна през 2005г. Е. Д. И. дарява имота на дъщеря си К. И. В., а К. Г. А. дарява своя имот на сина си Ч. К. А.. Последните двама приобретатели са ответници по иска.
В производството като подпомагаща страна е конституиран настоящия касатор [фирма], което дружество е придобило имотите от ответниците К. В. и Ч. А. в хода на висящия процес – с нотариален акт от 05.04.2006г.
За да уважи предявените искове въззивният съд на първо място е приел, че вследствие прогласената нищожност на договора от 25.09.2003г. той не произвежда действие, включително вещно-прехвърлително такова. Поради това [фирма] не е могло да придобие собствеността върху имота, съответно и последващите приобретатели не са придобили правото на собственост, защото праводателите не са го притежавали.
За имота, предмет на договора от 25.11.2003г., е изтъкнато, че няма влязло в сила решение за признаване нищожността на договора, но е налице решение за прогласяване нищожността на заповедта на областния управител за сключване на договора. С оглед на това не е осъществен административният елемент от смесения фактически състав на чл. 44 ЗДС /редакция към 2003г./ и договорът е нищожен поради противоречие със закона – чл. 26, ал.1 ЗЗД. Приобретателят [фирма] не е придобил собствеността върху имота, съответно и последващите сделки са лишени от транслативно вещен ефект.
Спрямо положителния установителен иск съдът е намерил, че ищеца разполага с правен интерес да установи собствеността си, тъй като правото му е засегнато от извършените разпоредителни сделки и по този начин ще се внесе безспорност и определеност в отношенията между страните. Приел е, че договорът от 01.09.2005г. легитимира ищцовото дружество за собственик на 1586/10000 ид.ч. от държавната част от терена, която е 8250/11020 ид.ч. от УПИ VІІІ в кв. 533, м. „ГГЦ-Зона А”, [населено място].
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Наведеният довод за недопустимост на решението поради отпаднал правен интерес за ищеца от водене на исковете предвид извършеното от него в хода на делото апортиране на имота, е несъстоятелен. Установява се, че на 23.05.2007г. [фирма] е апортирало притежаваните идеални части от поземления имот в капитала на новоучредено дружество [фирма], чийто едноличен собственик на капитала е [фирма]. Този факт не обосновава отпадане на правния интерес, както за отрицателните, така и за положителния установителен иск. Касае се до разпореждане по време на висящия процес, за което на общо основание е приложимо правилото на чл.121, ал.1 ГПК/отм./, съотв. чл. 226 от сега действащия ГПК. Липсва противоречие с посоченото от касатора Решение № 11 от 11.02.2014г. по гр.д. № 545/2012г. на ІІ г.о., постановено по чл. 290 ГПК. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск когато страната може да предяви положителен установителен иск или осъдителен иск за собственост като дадения отговор изцяло се придържа към постановките на Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК, които са съобразени и от въззивния съд. Застъпеното при решаването на конкретния спор виждане, че искът е недопустим, тъй като Държавата в хода на делото се е разпоредила със спорния имот в полза на трето лице, не е обвързващо. По поставения от касатора въпрос е налице постановено определение по чл. 274, ал.3,т.1 ГПК – определение № 663 от 03.12.2014г. по ч.гр.д. № 4000/2014г. на І г.о., в което е прието, че ищецът има правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, дори когато в хода на делото се е разпоредил с имота в полза на трето лице, защото, отричайки правата на ответниците върху спорния имот, той защитава правото си валидно да се разпореди с този имот в полза на третото лице и по този начин да избегне отговорността за евентуална евикция на имота. Предвид съответствието на обжалвания акт с това по-широко виждане за правния интерес от отрицателния установителен иск, то липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Второто основание за недопустимост на иска, сочено от касатора, касае двата отрицателни установителни иска и се отнася до правния интерес на ищеца да отрича правата на ответниците за разликата над 1586/10000 от 8 250/11020 ид.ч. от двата имота, в какъвто размер са притежаваните от него права върху имота. Изхождайки от конкретните обстоятелства по спора, а именно, че с договорите от септември и ноември 2003г. са прехвърлени реални части от един държавен имот, а с договора от 2005г. в полза на ищеца са прехвърлени идеални части от същия този държавен имот, то следва да се приеме, че правен интерес от отричане правата на ответниците върху придобитите от тях реални части съществува, доколкото е несъмнено, че тези реални части засягат идеалните части, върху които ищецът има права.
Поставеният процесуалноправен въпрос: дали отказът от иск за нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот формира сила на пресъдено нещо по въпроса за валидността на договора и може ли този въпрос да се преразглежда в следващ процес по иск за собственост на имота между същите страни, не е в състояние да обуслови касационен контрол. Въпросът е относим само за отрицателния установителен иск против ответника Ч. К. А. за имота с площ 1910 кв.м. Съдът е изтъкнал, че по отношение на договора от 25.11.2003г. липсва влязло в сила решение за прогласяване нищожността му по чл. 26 ЗЗД, тъй като заведеният такъв иск е приключил с отказ от иска, предявен от ищеца [фирма]. Преценявайки дали [фирма] е придобил правото на собственост върху този имот по силата на договора от 25.11.2003г., съдът е съобразил влязлото в сила решение за обявяване на заповедта на областния управител за нищожна и въз основа на това е намерил, че липсва административният елемент от смесения фактически състав по разпореждане с държавни недвижими имоти, както и че не е изпълнено законовото изискване на чл. 44 ЗДС за провеждане на търг. По въпроса за значението и последиците от заявен отказ от иска е постановено посоченото от касатора Решение № 281 от 29.10.2012г. по гр.д. № 130/2012г. на І г.о., в което се приема, че последиците на отказа от иск се приравняват на последиците на отхвърлен иск – ищецът не е носител на спорното право или обратно – ответникът е носител на отричаното от ищеца право; за ищеца съществува забрана да предяви наново същия иск, което значи, че той не може никога да постигне уважаването на такъв иск. Това разрешение принципно следва да бъде подкрепено, но то не е приложимо за настоящия случай предвид следните негови специфики: Първо, настоящият отрицателен установителен иск е предявен на 01.02.2006г., преди иска за нищожност на договора, като в исковата молба е наведено твърдение за нищожност на договора поради противоречие със закона. Второ, не е налице пълно съвпадение на страните по двете дела – в производството по иска за нищожност /т.д.№11/2007г. на Софийски градски съд/, което е приключило с отказ от иска пред касационната инстанция, страни са [фирма] – ищец, [фирма] и Държавата – ответници; като не участва ответникът по настоящия отрицателен установителен иск Ч. К. А.. Трето, по време на висящността на процеса е образувано и производството пред Административен съд София-град /адм. д. № 578/2007г./, приключило с влязло в сила на 05.08.2008г. решение за прогласяване нищожността на заповедта на областния управител от 18.11.2003г. В мотивите на двете инстанции, разгледали този спор /решение на Върховния административен съд по адм.д. № 4890/2008г./, е прието, че разпоредителната компетентност на областния управител по чл. 43 ЗДС /в редакция към момента на издаване на заповедта/ изчерпателно изброява способите за разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост. Сключената от областния управител правна сделка с обжалваната заповед „даване вместо изпълнение“ не е включена тези способи. По този начин областният управител е излязъл извън кръга на правомощията си, делегирани му в ЗДС и ППЗДС, иззел е правомощие на Министерски съвет, с което превишил правата си без да има законова компетентност. Съгласно чл. 177 АПК решението на административен съд, с което актът се изменя има отменя, има действие по отношение на всички, а разпоредбата на чл. 302 ГПК сочи, че влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. Въз основа това, независимо от преклудираното право на ищеца да предявява отново иск за нищожност на договора против същите страни, то гражданският съд е бил длъжен, прилагайки императивна правна норма, да зачете решението на административния съд и да отчете неговите последици за решаването на гражданския спор, а те обосновават нищожност на договора и липса на вещнопрехвърлително действие.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос е: дали договорът за даване вместо изпълнение има характер на договор за продажба. Въпросът е относим към мотивите на съда, че договорът от 25.11.2003г. по своя характер представлява договор за продажба на недвижим имот, доколкото съдържа съществените елементи на договора за продажба – задължение за прехвърляне на собственост срещу уговорена цена. Касаторът изтъква противоречиво решаване на въпроса като се позовава на Решение №514/2006г по гр.д. № 2276/2004г. на ВКС, ІVг.о. В него е посочено, че в случаите на даване вместо изпълнение когато длъжникът на парично задължение престира вместо паричната сума свой недвижим имот, не е налице продажба по смисъла на чл. 183 ЗЗД. Същевременно е изтъкнато, че е налице възмездно разпореждане със собствен имот като настъпват не само последиците на изпълнение на паричното задължение, но и вещнотранслативните последици на прехвърляне право на собственост. Поради това даването вместо изпълнение чрез прехвърляне право на собственост вместо плащане на парично задължение в полза на кредитора, доближава този вид сделки до договора за продажба и оправдава приложението на чл.33, ал.2 ЗС когато се прехвърля част от недвижим имот. При тези съображения в соченото решение, липсва противоречиво решаване на въпроса. Софийски градски съд в мотивите си също е приел за приложими правилата за продажбата, приемайки, че с договора е поето задължение за прехвърляне право на собственост върху вещ, поради което договорът следва да е съобразен с изискванията на специалния закон за разпореждане с държавни недвижими имоти. Не е обосновано от касатора и не е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. По приложението на чл. 65, ал.2 ЗЗД съществува съдебна практика, включително по влязлото в сила решение по иска по чл. 26 ЗЗД досежно договора от 25.09.2003г. /решение на Софийски апелативен съд по гр.д. 549/2009г./, на която обжалваното решение съответства.
В обобщение следва да се откаже допускане на касационно обжалване по жалбата, подадена от особения представител адв. Н.-Й..
Ответникът [фирма] не претендира разноски и липсват данни за направени такива в настоящето производство.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6370 от 27.07.2016г. по гр.д. №6950/2015г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 117043 от 15.09.2016г. подадена от [фирма]/в ликвидация, а сега – в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], чрез назначения особен представител адв. Х. Н.-Й..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба вх. № 117103 от 15.09.2016г., подадена от името на [фирма] /в ликвидация, а сега – несъстоятелност/ чрез Адвокатско дружество „К. и съдружници”, чрез пълномощник от адв. Д. П..
В частта, с която жалбата се оставя без разглеждане, определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението до жалбоподателя.В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: