Определение №322 от 5.4.2019 по гр. дело №294/294 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

1

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 322

гр.София, 05.04.2019г.

в и м е т о н а н а р о д а

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април, две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 294 описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 01.08.2018г. по гр.д.№426/2018г на ОС Благоевград, с което са отхвърлени искове с праавно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – „Стархо Со” ЕООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението съдът се е произнесл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС , които са от значение за точното проложение на закона и развитие на правото. Поддържа също така, че решението е постановено при очевидна неправилност. Моли да се допусне касационно обжалване.
Ответникът Д. С. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
С решение от 03.09.2015г. по гр.д.№6875/2013г., ВКС, състав на ІV г.о. е обезсилил решение на Благоевградския окръжен съд, № 2276/12.VІ.2013г. по гр.д № 938/2012г., както и потвърденото с него решение на Благоевградския районен съд № 6595/16.VІІІ.2012г. по гр.д. № 1750/2011г. и е върнал делото на Благоевградския районен съд за ново разглеждане от друг състав по предявения иск.
Прието е, че излизайки извън заявените с исковата молба обстоятелства първоинстанционният съд е приел, че отговорността на ответницата е за чужди противоправни и виновни действия – управление на технически неизправно МПС от водача на товарния автомобил, на който тя възложила извършването на превоза. Съдът е счел, че ищецът още в исковата му молба сочи обстоятелства, от които е видно, че същият основава претенцията си на проявено лично от ответницата противоправно и виновно поведение в причинна връзка с вредоносния резултат, позволяващо квалифицирането на иска като такъв по чл.45 ЗЗД. В исковата молба не се съдържат твърдения, че отговорността на ответницата се търси за чужди противоправни и виновни действия, т.е. на основание чл.49 ЗЗД. Съставът на ВКС е приел, че на основание чл.270 ал.3 изр.3 във вр. с чл.293 ал.4 ГПК въззивното решение, както и потвърденото с него първоинстанционно такова, следва да бъдат обезсилени и делото да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане от друг негов състав на предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД .
При новото разглеждане на делото, с оглед дадените от ВКС указания при първото разглеждане на делото пред него, въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения на основание чл.45 ЗЗД иск на „Стархо СО” ЕООД срещу Д. А. за заплащане на сумата от 20 247,19 лв. (двадесет хиляди двеста четиридесет и седем лева и деветнадесет стотинки), представляваща претърпяна от дружеството имуществена вреда – стойността на товара, предаден на Д. А. в търговското й качество на едноличен търговец от товародателя ЕТ „Р. В.-И.-ЮГ”-гр.Б. по сключен между тях на 16.01.2007 г. договор за превоз, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2008 г.
Въззивният съд, като се е съобразил със задължителните указания на ВКС, е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Посочил е, че нормата на чл. 45 ЗЗД изисква установяване на поведение на ответника /действие или бездействие/, което да е виновно и противоправно; на вредите, чието обезщетяване се търси, както и причинна връзка между тях т.е. вредите да са пряка и непосредства последица от поведението на ответника, като вината се предполага.
Приел е за установено, че ответницата в качеството на едноличен търговец е следвало да извърши превоз на стока, собственост на ищеца , като превозът е следвало да се осъществи чрез МПС, управлявано от третото лице-помагач – Р. П., който е работил по трудов договор 2/16.1.2007 г. във фирмата на ответника, като ответникът към оня момент е бил регистриран като едноличен търговец.
Установено е, че по време на превоза е възникнал пожар, видно от представената телефонограма № 4/17.1.2007 г. и сл.бележка № 25/17.1.2007 г., на Районна служба за пожарна безопасност на населението при бедствия и аварии:/РСПАБ/- С., поради техническа неизправност.
Съдът е приел, че от гласните доказателства, събрани по делото, не може да се приеме за доказана причина за възникналия пожар – техническа неизправност на ремаркето, тъй като това е едно предположение на свидетеля, базиращо се на чутото от шофьора, че е карал по баира „много бавно”. Отчетено е обстоятелството, че от наличния контролен талон към знак за технически преглед № 10 1869060 от 12.5.2006 г. на ППС 2115ЕА, с което е извършен превоза; удостоверение на МПС за международен превоз за лицензия № 6929, издадена на 20.4.2005 г. и валидна до 11.9.2008 г. за бергер, полуремарке, с рег. № 21 15 ЕА, както и действащото към датата на превоза, удостоверение от 19.5.2006 г . за техническата му изправност, съгласно изискванията на директива 96/96/ЕС, доп. от Директива 1999/52 ЕЕС, за целите на решение СЕПМ/СМ/2005/9, в който документ е указана за дата на следващ преглед на техническата му изправност 13.05.2007 г. съотв., в който документ ИА Автомобилна администрация потвърждава, че превозното средство е в съответствие с изискванията на текста по-горе, вкючително и задължителен технически преглед на системите – спирачна система; фарове, рефлектори и електрическо оборудване; мостове, колела, гуми и окачване /включително дълбочина на грайфера на гумите/; шаси и допълнения към шасито. Прието е, че наличието на тези документи, удостоверяващи техническата изправност на ремаркето и липсата на доказателства, че причината за пожара е техническа неизправност /каквато и да е тя/, която да е съществувала или да е била предвидима от ответницата в началото на превоза, при предоставянето на ППС за извършване на превоза, не се доказва твърдението на ищеца за противоправно и виновно поведение на ответницата по предоставяне на технически неизправно МПС за превоза, поради окето е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на въззивният съд да даде точна правна квалификация на спорното право, за задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства от значение за спора, как следва да процедира въззивният съд когато дадените от ВКС указания са неясни и противоречиви и приетата за приложима правна норма от ВКС не може да се изведе от въведеното от ищеца основания, по въпроса за разграничение предпоставките на искове с правна квалификация чл.45, чл.49 и чл.50 ЗЗД, следва ли съда при разглеждане на делото да постави въпроси на ищеца по реда на чл.145 ГПК за това в какво се изразява противоправното поведение на ответницата. Поддържа, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и е очевидно неправилно неправилно, тъй като не е дадена точна правна квалификация с оглед сочените в исковата молба обстоятелства. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и ал.2 ГПК. Представя множество решения на състави на ВКС по приложението на чл.49 ЗЗД и за задълженията на въззивния съд.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в представените от жалбоподателя решения. В същата се посочва, че когато отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане от друг състав, Върховният касационен съд дава указания относно тълкуването и прилагането на закона. Прието е, че тези указания са задължителни за въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане и в този смисъл е и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, изразена в многобройни решения на ВКС /напр. решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на I-во г. о., решение № 84 от 25.03.2013 г. по гр. д. № 847/2012 г. на II-ро г. о., решение № 209 от 12.11.2013 г. по гр. д. № 32/2013 г. на І-во г. о., и др./. Според решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК задължава въззивния съд да процедира по посочения начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него или няма да предприеме съответното процесуално действие – например ако бъде направен отказ или оттегляне на някой от исковете, бъде направено признание на иска или на отделни факти, постигне се спогодба, бъдат събрани нови доказателства и др. В решение по гр.д. №1062/09 г. на второ г.о., по т.д. №25/2013 г. на второ т.о., по т.д. №805/2011 г. на второ т.о. и по гр.д. №3417/2013 г. на второ г.о., е посочено, че задължителността на дадените от ВКС указания при отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, вкл. относно съда, който трябва да се произнесе по спора. Указанията по тълкуването и прилагането на закона имат за цел да насочат въззивния съд към извършването на необходимите съдопроизводствени действия за правилното решаване на спора. Указанията по тълкуването и прилагането на материалния закон задължават въззивния съд да приеме същото каквото е приела касационната инстанция, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото / освен при хипотези на оттегляне на иска, отказ от иска, признание на иска или на отделни факти, постигане на спогодба и др./ Неизпълнението на дадените в отменителното решение на ВКС указания, представлява съществено процесуално нарушение, което се отразява върху правилността или недопустимостта на въззивното решение, съобразно констатирания от състава на ВКС порок. Допустимостта на съдебното решение се предпоставя от редовността на исковата молба.
Съгласно мотивите към т. 2 от задължителните за съдилищата постановки на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., въззивният съд е длъжен да осигури правилно приложение на императивния материален закон /в случая чл. 45 ЗЗД/, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, „вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти”, той следва по свой, служебен почин, дори без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, указвайки на страните да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/ и осигурявайки по този начин изпълнението на основната функция на доклада: обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.
Съгласно чл.235, ал.2 и 4 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението,.Тези основни правила, не са нарушени от окръжния съд, който не е изложил мотиви към постановеното от него решение, както и не е обсъдил фактите и обстоятелствата, въз основа на които е направил тези свои изводи, нито наведените от въззивника с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
Що се касае до въпроса за разграничение предпоставките на искове с правна квалификация чл.45, чл.49 и чл.50 ЗЗД, същият не съставлява основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешаван от съда и не е обусловил решеващите му изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.45 и 86 ЗЗД.
Обжалваното решение не е постановено по непредявени иск и не е недопустимо, а е постановено по иск съобразно дадената от ВКС квалификация на спорното право при пъвото разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и поради „очевидна неправилност” на въззивното решение. При селекцията на касационните жалби, извършвайки преценка на уредената в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставка за достъп до касационен контрол, ВКС трябва да тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия с оглед на конкретно дело. В случая решението е постановено при точно приложение на процесуалния и материален закон, приложими в конкретната хипотеза, а също така и при съблюдаване на установената трайна практика на ВКС по приложението на чл.45 ЗЗД, поради което не е очевидно неправилно, тъй като е осигурено съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор / в този смисъл КД№10/2018г./.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответницата по жалба следва да са заплатят направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.08.2018г. по гр.д.№426/2018г на ОС Благоевград.

Осъжда „Стархо Со” ЕООД да заплати на Д. С. А. 800 лева разноски по делото пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top