О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
София, 01.10.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 2616 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 5550 от 23.02.2015 г. на З. С. П., представляван от адвокат И. Н. от АК – П. срещу въззивно решение № 59 от 09.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 3330/2014 г. на ОС – Пловдив.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано – основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация С. Х. И., С. Х. Т. и А. С. Т., които възразяват срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на жалбата. Претендират направените разноски пред ВКС.
По допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е потвърдил решение на първата инстанция (№ 3157 от 24.07.2014 г. по гр.д.№ 3240/2013 г. по описа на РС – Пловдив), с което е допусната съдебна делба на недвижим имот, представляващ обособен тавански етаж, състоящ се от общо 3 тавански помещения, без идентификатор по КК на П., от жилищната сграда с идентификатор 56784.507.224.1 и със застроена площ от 107 кв.м., построена в дворно място, представляващо ПИ с идентификатор 56784.507.224 по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], район С., цялото с площ от 477 кв.м., урбанизирана територия (УПИ ХХІ–224), която да се извърши между следните лица и при следните квоти: С. Х. И. – 1/3 ид.част, С. Х. Т. и А. С. Т. – 1/3 ид.част общо в режим на СИО; и З. С. П. – 1/3 ид.част.
Прието е, че страните по делото са етажни собственици в описаната жилищна сграда, състояща се от четири етажа (сутерен и три жилищни), както и тавански етаж, с общо стълбище. Самият тавански етаж е реализиран с надстрояването на третия жилищен етаж въз основа на проект, одобрен през 1987 г. и предвиждащ изграждането на 3 складови помещения в подпокривното пространство. Броят на помещенията в новопостроения тавански етаж съответства на самостоятелните обекти в сградата и няма данни общото събрание на собствениците да е приело, че таванът ще се ползва от всички общо, с оглед което е прието, че подпокривното пространство не е обща част на сградата, съответно – подлежи на делба като съсобствена вещ при съобразяване разясненията на ТР № 34/1983 г., ВС, ОСГК. Поради факта, че този тип помещения нямат самостоятелен статут, а са с обслужващо предназначение, съобразно ЗКИР за тях не се съставят самостоятелни схеми и не им се дават идентификатори, в която насока е цитирана задължителна съдебна практика. За допускането на делбата е без значение фактът, че фактически е извършено преустройство на таванския етаж чрез разделянето му на три отделни помещения без наличието на надлежни строителни книжа. Възпроизведена е констатацията на съдебно – техническата експертиза, че етажът е изпълнен върху стоманенобетонна плоча, ограден с надзидове с височина от кота „плоча” от 130 до 140 см.; за разлика от първоначалния проект имало завишаване на надзида при прозорците на помещенията, както и съществува санитарен възел върху последната стълбищна площадка, без да има такъв предвиден по одобрения проект; имало и допълнително изпълнена извън проекта тераса.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с довод, че въпросът елемент от изследването на допустимостта на иска или елемент от преценката за неговата основателност е изследването на съда относно статута на вещта, за която се иска делба : дали същата е самостоятелна (делима като етаж на сграда), респ. неделима като общо подпокривно пространство, съобразнотехническите изисквания на материалния закон е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 34/1983 г., ОСГК и Решение № 276 от 27.06.2012 г. по гр.д.№ 190/2012 г. на ВКС, І г.о. На следващо място касаторът поддържа, че при възприемане на постановката на въззивния съд, че въпросът за поделяемостта на процесната вещ е равнозначен на въпрос за допустимостта на производството, то касационното обжалване следва да се допусне при условията на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК – за проверка допустимостта на въззивното решение. Ако пък се възприеме, че въпросът за поделяемостта на процесната вещ не е от характер на процесуален въпрос за допустимостта на производството, то касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с довод, че въпросът Достатъчно ли е изпълнение на следните технически параметри на тавански етаж, а именно височина на надзидовете от 130 см в ниската му част и скатен покрив, да се счетат за достатъчни за приемане на поделяемост на същия е разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика – ТР № 34/1983 г.
Касационното обжалване не може да се допусне по така поставените въпроси по следните съображения:
На първо място следва да се съобрази дали е налице основанието за допускане, разяснено с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като при обсъждане характера на имота, обект на претенцията за делба, въззивният съд е посочил, че искът за делба е допустим при липсата на основание подпокривното пространство да бъде третирано като обща част на сградата. Изразявайки се по този начин, въззивният съд е проявил непрецизност, смесвайки понятията допустимост на иска за делба и допустимост на делбата на процесното вещно право. Това обаче не е довело до постановяването на недопустимо решение, доколкото допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно – не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС. Съобразявайки т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК се налага извода, че цитираното от касатора ТР № 34/1983 г. на ВС, ОСГК не попада в категорията задължителна съдебна практика, но актуалността на част от дадените с него разяснения е потвърдена с постановеното по реда на чл.290 ГПК и съответно – формиращо задължителна практика Решение № 118/2014 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 3138/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. Съобразно последното разясненията на ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС не са загубили своето действие, що се отнася до квалификацията дали подпокривното пространство е обща част или не, както и дали тази обща част е такава по естеството си или по предназначение. Налице е отстъпление по въпросите за възможността, доколкото има изградени самостоятелни обекти в таванския етаж, те да могат да се придобиват по давност или да бъдат предмет на съдебна делба. Новата, задължителна съдебна практика приема, че общите части на сграда в режим на етажна собственост, определяни като такива по предназначение или по естеството си, макар и да нямат самостоятелно значение и следват главната вещ, могат да бъдат предмет на съдебна делба, доколкото са обособени като самостоятелни обекти в подпокривното пространство, без то да е загубило изцяло или отчасти характера на обща част по предназначение. Така, когато подпокривното пространство е обща част по предназначение, т.е. има нужната височина, обем и в него могат да се изградят спомагателни помещения на всеки един от собствениците на обекти в етажната собственост, или има изградени такива, те могат да преминат в самостоятелна собственост на някои от собствениците или трети лица или да се придобият по давност. В този смисъл са Решение № 743 от 14.03.2011 г. по гр.д. Nо 1720/2009 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 211 от 13.09.2011 г. по гр.д. № 1940/2009 г. на ВКС, I г.о., също постановени по чл.290 ГПК. Разяснено е още, че критериите за преценка на характера и естеството на подпокривното пространство изцяло или отчасти като обща част, са както фактически, така и юридически. Фактическите се базират на данните за актуално (към момента на търсената правна защита) състояние на подпокривното пространство, данните, при изградени обекти на собственост, към кой момент са изградени и налице ли е съгласие – явно или мълчаливо от страна на собствениците на обекти в етажната собственост по отношение на извършеното преустройство, а юридическите – на съответствието на изградените обекти с действащите към момента на изграждане СПН /подзаконови нормативни актове/.
В разглеждания случай е установено, че таванският етаж е изграден при наличието на одобрен проект, предвиждащ изграждането на три складови помещения в подпокривното пространство – по едно за всеки от самостоятелните обекти в сградата, като не са налице данни проектът да е одобрен в нарушение на СПН, действащи към 1987 г. Това означава, че са удовлетворени юридическите изисквания за формиране на положителен извод относно възможността тези обособени обекти в таванския етаж да могат да бъдат предмет на съдебна делба. Процесното подпокривно пространство не представлява общ незастроен обем между последната етажна плоча и покривната конструкция и съответно не притежава белезите на неделима обща част по своето естество, поради което не е налице пречка същото да бъде обект на съдебна делба. Като се е произнесъл в този смисъл, въззивният съд е постановил своя акт в съответствие с посочената по-горе задължителна съдебна практика, което препятства допускането на касационно обжалване.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сумата 300 лева – разноски за защитата им пред ВКС съобразно Договор за правна защита и съдействие № 134661 от 24.04.2015 г.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 5550 от 23.02.2015 г. на З. С. П., представляван от адвокат И. Н. от АК – П. срещу въззивно решение № 59 от 09.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 3330/2014 г. на ОС – Пловдив.
ОСЪЖДА З. С. П. ДА ЗАПЛАТИ на С. Х. И., С. Х. Т. и А. С. Т. сумата 300 (триста) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: