2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
София, 01.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. №1264/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 04.11.2014 г. по гр.д. № 13931/2013 г. на Софийски градски съд е отменено решението на Софийски районен съд, постановено на 22.05.2013 г. по гр.д. № 5685/2010 г. в частта, с която е отхвърлен в установителната част искът по чл. 108 ЗС, предявен от [фирма], и в тази част е постановено друго, с което е признато за установено по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от [фирма] против [фирма], че [фирма] е собственик на следния недвижим имот: реалната / общинската/ част от УПИ ІV – СГО с площ 528 кв.м, в кв.8 по плана на [населено място], м.” Л.- център”, върху който съгласно действащия кадастрален план са разположени имот пл.№ 1527 и имот пл.№ 1528 / нанесен в кадастралната карта с идентификатор 68134.4360.543/ от к.л. 239, който имот е обозначен по цифрите 17, 10, 3, 4, 8, 7, 17 на скицата от 16.11.2012 г. към заключението на съдебно- техническата експертиза, което приподписано от съда, съставлява неразделна част от решението. В останалата част, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част, първоинстанционното решение е оставено в сила. Въззивното решение е постановено при участието на Л. Н. Д., О. П. Д. и Л. П. Д. като трети лица- помагачи на страната на ответника [фирма].
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от [фирма] чрез неговия процесуален представител адв. Н. Д. – Д.. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск. Становището на касатора е, че съдът е бил сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, а се е произнесъл по установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК, какъвто не е бил предявен. На следващо място се подържа оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Формулираният в касационната жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, е за това дали е допустимо въззивният съд по своя еднолична преценка да изменя правната квалификация на предявения иск, възприета от първоинстанционния съд, и да постановява решение по същество на делото по така изменената правна квалификация, но без да е допуснато изменение на иска в първоинстанционното производство. Твърди се, че по този въпрос обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. На следващо място се подържа противоречие с практиката на ВКС относно значението на идентичността на имота за активната материалноправна легитимация на ищцеца по исковете за собственост.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от адв. Р. Н. като пълномощник на третите лица – помагачи Л. Д., О. Д. и Л. Д.. Наведени са доводи за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск, както и за неправилност на същото поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че решението следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост предвид обстоятелството, че съдът е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС, а се е произнесъл по установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК. Твърди се, че съдът не е направил необходимото за изясняване на фактите и обстоятелствата по спора, а е постановил акта си “изненадващо бързо”, преди да изтече дадения на страните срок за представяне на писмени бележки, което поражда съмнение в неговата обективност.
В писмен отговор на касационните жалби ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът [фирма] е предявил против [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот, представляващ реална част с площ 528 кв.м от УПИ ІV- СГО в кв. 8 по плана на [населено място], м.” Л.”. Твърдял е, че е придобил правото на собственост чрез внасяне на апортна вноска в капитала на дружеството от едноличния му собственик – Столична община.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с Решение № 46 по протокол № 29 от 28.09.2001 г. на Столичен общински съвет е увеличен капиталът на [фирма] чрез внасяне на непарична вноска, съставляваща общата балансова стойност на имотите по приложение № 2 към решението, в което под № 21 е описан парцел ІV- СГО в кв. 8, м. “Л.- център”. Процесният имот представлява реална част от УПИ ІV и е идентичен с имот пл.№ 300 и част от бивша улица. Имот пл.№ 300 е бил отчужден от Столична община през 1986 г. за изграждане на трамвайна линия и за него са били съставени АДС № 4111 от 18.10.1988 г. и Акт за частна общинска собственост № 2648 от 1996 г. Като собственик в отчуждителната преписка, приложена като доказателства по делото, е посочено лицето С. К. К.. Той се е легитимирал като собственик с нотариален акт от 1971 г., издаден на името на К. К. Л., с който същият е признат за собственик по давност на две ниви- градини в землището на [населено място],[жк], всяка с площ от около 1000 кв.м, както и с протокол по гр.д. № 1521/75 г. на Софийски районен съд, с който е одобрена съдебна делба – спогодба, по силата на която С. К. получава в собственост дворно място, съставляващо имот пл.№ 5 в полигон 38 по плана на[жк]- м. ”Чохаджийско предградие”, с площ 1000 кв.м.
През 2008 г. ответникът [фирма] е закупил от Л. Д., О. Д. и Л. Д. поземлен имот с пл.№ 1522 в кв.8 по плана на [населено място], м.”Л. –център”, с площ 665 кв.м. Продавачите се легитимирали с нотариален акт № 35, т.ІІ, дело № 208/2008 г., с който били признати за собственици на този имот на основание възстановяване по ЗСПЗЗ въз основа на решение № 041 от 02.05.2007 г. на ОСЗГ “Нови Искър”, с което на наследниците на О. Д. П. е възстановена в съществуващи/ възстановими/ стари реални граници нива от 0.665 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], м.” Л.”, част от имот № 3800033, кад. л. 239.
От заключенията на приетите по делото еднолична и тройна съдебно- технически експертизи, който съдът е кредитирал като обективни и компетентни, е установено, че възстановеният имот не е идентичен с имота – ливада от 1.2 дка, който О. П. е получил в дял по силата на съдебен протокол за делба от 13.08.1940 г., вписан през 1945 г. По актуалния кадастрален план имот пл.№ 1522 е идентичен с имоти пл.№ 1527, който има площ 291 кв.м, и с имот пл.№ 1528 с площ 354 кв.м. Недвижимият имот, предмет на спора за собственост, включва целия имот пл.№ 1528 и 25 кв. м от имот пл.№ 1527.
При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че процесният имот е бил собственост на трето лице/ С. К./, отчужден е от него през 1986 г. на законно основание и е станал общинска собственост, след което е внесен в капитала на търговското дружество с общинско имущество [фирма]. При формиране на този извод се е позовал на съставените актове за държавна, а след това за общинска собственост, като е посочил, че тяхната доказателствена сила не е оборена от събраните по делото доказателства. Възстановеният по реда на ЗСПЗЗ на праводателите на ответника недвижим имот не е идентичен с притежавания към момента на колективизацията от техния наследодател земеделски имот, поради което решението на ОСЗГ “Нови Искър” не ги легитимира като собственици. В обобщение е направил извод, че ищецът е собственик на процесния имот, но тъй като по делото не е било установено имотът да се владее от ответника, е намерил, че ревандикационният иск е основателен само в установителната му част. Поради това е постановил диспозитив, с който е признал за установено по отношение на [фирма], че [фирма] е собственик на имота, и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца за осъждане на ответника да му предаде владението върху този имот.
Настоящият състав намира, че данните по делото не сочат на вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт поради произнасяне по непредявен иск. Предявеният с исковата молба иск е ревандикационен с правно основание чл. 108 ЗС и въззивният съд се е произнесъл по него, като е постановил диспозитив, с който е признато за установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, и диспозитив, с който отхвърля искането му за осъждане на ответника да му предаде владението върху този имот / в частта относно предаване на владението отхвърлителното първоинстанционно решение е потвърдено/. Доводите на касаторите, с които обосновават искането си за допускане на касационно обжалване за проверка на допустимостта на въззивното решение, не са съобразени с приетото в съдебната практика и в правната доктрина разбиране, че ревандикационния иск съдържа в себе си две искания, на които съдът следва да даде отговор с решението си: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост, и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението на спорната вещ. Положителното установяване на материалноправната легитимация на ищеца като собственик на вещта е една от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск. Искът за ревандикация подлежи на отхвърляне както в случаите, когато ищецът не докаже, че е собственик на вещта, така и в случаите, когато бъде установено, че вещта не се владее от ответника или владението му се основава на правно основание. Тъй като мотивите на съдебното решение не се ползуват със сила на пресъдено нещо – т. 18 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС , когато ревандикационният иск бъде отхвърлен само поради липса на пасивна легитимация, с постановяването на общ отхвърлителен диспозитив по иска по чл. 108 ЗС, ще бъде отречено и правото на собственост на ищеца, макар в мотивите съдът да е приел, че то е доказано. Затова се приема, че в такъв случай съдът следва да се произнесе с два отделни диспозитива, съответно като уважи иска по чл. 108 ЗС в установителната му част и го отхвърли в осъдителната. Постановяването на такъв диспозитив, с който в рамките на иска по чл. 108 ЗС съдът дава отговор на двете искания, инкорпорирани в него, не представлява произнасяне по непредявен иск.
За да обосноват евентуална недопустимост на въззивното решение касаторите се позовават на съдебна практика, която е неприложима към разглежданата хипотеза. В решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. на ВКС, І. г.о. и решение № 92 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV г.о., е направен извод за недопустимост на решението не поради неправилна правна квалификация на иска, а поради това, че правната квалификация е изведена от обстоятелства, на които страната не се е позовала, т.е. искът е разгледан на незаявено от ищеца основание. В тези случаи съдебната практика последователно приема, че е налице произнасяне по непредявен иск, което обуславя недопустимост на постановеното решение и е основание за обезсилването му. Различно е положението, когато съдът се е произнесъл в рамките на заявените от ищеца обстоятелства и искане, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право. Тогава се касае за нарушение на материалния закон. В случая въззивният съд не е дал различна правна квалификация на спорното право, поради което поставеният в изложенията по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК към двете касационни жалби правен въпрос дали е допустимо въззивният съд по своя еднолична преценка да изменя правната квалификация на предявения иск, възприета от първоинстанционния съд, и да постановява решение по същество на делото по така изменената правна квалификация, но без да е допуснато изменение на иска в първоинстанционното производство, е изцяло неотносим към изхода на делото и не обосновава основание за допускане на касационно обжалване.
Различна от настоящата е и хипотезата, която третира решение № 246 от 14.05.2010 г. по гр.д. № 344/09 г. на ВКС, ІІ г.о. С него е прието, че постановеното въззивно решение е недопустимо, защото ищецът, по предвидения за това процесуален ред, е изменил предявения установителен иск за собственост в осъдителен по чл. 108 ЗС, но както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли по първоначално предявения иск. В случая въззивният съд е разгледал и е постановил решение предявения осъдителен иск по чл. 108 ЗС.
Останалите доводи в изложенията по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към двете касационни жалби са за допуснати нарушения на материалния закон и за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, но във връзка с тях няма ясно изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, спрямо който да се преценява наличието на някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, които са различни от основанията за касирането му по чл. 281, т.3 ГПК. Позоваването на съдебна практика, без да се посочи относимостта й към конкретен правен въпрос, разрешен с обжалваното решение, не може да обоснове допускане до касационно обжалване, тъй като касационната инстанция няма право и задължение сама да определя релевантните за спора въпроси от изложените в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК доводи.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.11.2014 г. по гр.д. № 13931/2013 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: