О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
гр. София, 14.04.2016 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като разгледа докладваното от съдията Мариана Костова т. д. №2331/2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 142 от 28.04.2015г. постановено по т. д. № 139/ 2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №528 от 6.11.2014г. по т. д. № 303 / 2014г. по описа на Пловдивския окръжен съд в частта, с която са уважени обективно съединените искове. С първоинстанционното решение [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място] сумата 919 010.99 лв., представляваща неизплатена част от дължимата от ответника цена за произведена електроенергия от фотоволтаична електроцентрала „С. Р. – С.” за периода м.септември 2012г. – м.май 2013г. по договор за изкупуване на електрическа енергия № 404/16.05.2012г. и конкретно посочени 9бр. фактури издадени въз основа на договора – неизплатен остатък по всяка от тях, ведно със законната лихва върху главницата от 919 010.99 лв. считано от датата на завеждане на исковата молба – 17.04.2014г. до окончателното изплащане, както и да заплати сумата 70 086.84 лв., представляваща законна лихва за забава върху сборната главница за периода от 17.07.2013г. до 17.04.2014г. и сумата 39 863.84 лв. съдебни разноски съобразно уважената част от исковете. Отхвърлен е искът за мораторна лихва над сумата 70 086.84 лв. до пълния предявен размер от 70 342.63 лв. като неоснователен, в която част решението не е обжалвано.
Касаторът, излага подробно становище за неоснователност и недоказаност на предявените от ищеца искове, поради което счита, че въззивното решение следва да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени. Претендира разноски.
В писмен отговор ответната страна [фирма] излага становище за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, алтернативно за оставяне без уважение на касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт.
Пред Пловдивския окръжен съд от [фирма], [населено място] са предявени обективно съединени скове по чл. 79, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД срещу [фирма] [населено място] за парично вземане, представляващо неизплатена част от цена на произведена електрическа енергия от притежавана от дружеството Ф. в землището на@@19@ [населено място], по отделни фактури – 9 бр. с посочен остатък по всяка, за периода м.септември 2012г. – м.май 2013г., ведно с лихва за забава. ПОС след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните е достигнал до извода, че с отмяна на решение №Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР с обратна сила е отпаднало основанието да се начислят в тежест на ищеца задължения за заплащане на цена на предоставена услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” от страна на [фирма] за процесния период от м.септември 2012г. – м.май 2013г. /вкл./. Съдът е направил заключение, че се явяват без предмет и договорите за прехвърляне на вземания /цесиите/, сключени между [фирма] и ответното дружество [фирма]. Съответно последното дружество не е могло да придобие прехвърляните му вземания поради липса на такива, а оттам и да извърши прихващане с тях или ответникът неоснователно е удържал и не е платил сумата от 919 010.99 лв., представляваща част от дължимата по сключения между страните договор № 404/16.05.2012г. цена за електроенергия, произведена от собствената на ищеца фотоволтаична централа и отдадена в електроразпределителната мрежа за исковия период.
Въззивният съд е възприел изводите на Пловдивския окръжен съд. Посочено е, че най –общо спорът се свежда до дължимостта от страна на производителя на такса достъп до мрежата, предмет на извършените цесии, с които носител на вземането става [фирма], което пък е направило прихващане с дължими от него на производителя суми. Съставът на Пловдивския апелативен съд е приел за безспорно, че задължението за заплащане цена за достъп до електропреносната мрежа има своето основание в нормативната уредба –чл. 104 ЗЕ, § 197 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Размерът се определя по силата на договора за достъп между производителя и оператора на мрежата, а при липса на такъв от ДКЕВР. В случая, за процесния период няма определена цена по нито един от двата начина, предвид отмяната на решението на ДКЕВР №Ц-33/14.09.2012г. с решение на ВАС №4083/21.03.2013г. по адм.д. № 12494/2012г., потвърдено с решение №8937/19.06.2013г. по адм.д. № 6082/2013г. на 5-членен състав на ВАС, с което са били определени временни цени за достъп, считано от 18.09.2012г. Независимо, че ищецът [фирма] не е бил страна в административното производство, отмяната на индивидуалния административен акт/ какъвто характер има отменения акт на ДКЕВР/ има действие по отношение на всички и то с обратна сила, по силата на чл. 177, ал.1 АПК. Актът на ДКЕВР не е влязъл в сила и отмяната му заличава породените последици, т.е. за процесния период няма определени временни цени за достъп, което се отразява на действителността на извършените цесии – същите са без предмет и следователно нищожни. По тази причина [фирма] не е придобило вземане към [фирма], с което да компенсира своето задължение.
Задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] –гр.Пловдив обосновава приложно поле на касационния контрол с наличието на предпоставките по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивския апелативен съд се е произнесъл по следния правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: Дали с отмяната на индивидуален административен акт, по отношение на който по силата на закона /в случая чл. 13, ал. 7 от ЗЕ/ е допуснато предварително изпълнение отпадат с обратна сила всички негови последици, все едно, че не е съществувал в правния мир /т.е. решението за отмяната му има обратна сила/ или решението, с което този акт се отменя няма такава обратна сила?
Настоящият състав на ВКС счита, че така формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен за спора съгласно разясненията дадени в т. 1 от ТР № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Същият е от значение за изхода на настоящото дело, тъй като е обусловил правните изводи на въззивния съд. Не е налице обаче допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1ГПК. С решения №157 от 11.01.2016г. постановено по т.д. № 3018/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №155 от 11.01.2016г. по т.дело № 2611/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 212 от 23.12.2015г. по т.дело № 2956/2014г. на ВКС, ТК, Іт.о. е даден отговор на поставения от касатора правен въпрос, а именно, че влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуалния административен акт, какъвто характер има решение №Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР съгласно чл.13, ал.2 от ЗЕ, има обратно действие. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното приложение на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената, поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения на законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за бъде тя осъвременена предвид в законодателството и обществените условия промени. В случая противоречивата съдебна практика по поставения въпрос е преодоляна с постановените по реда на чл.290 ГПК съдебни решения на ВКС, която настоящия състав споделя и която, съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК има задължителен за съдилищата характер. Създадената съдебна практика по правния въпрос не налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване и произнасяне по допълнителния критерий, доколкото приетото в обжалваното решение не е в противоречие с разрешения от ВКС правен въпрос.
С оглед на изхода на касационното обжалване на ответника по касация ще следва да бъдат присъдени документираните направени разноски за изготвяне на отговора на касационната жалба, в случая в размер на 27 289.50 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА решение № 142 от 28.04.2015г. по т. д. № 139/ 2015г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма],гр. Пловдив да заплати на [фирма],гр. София разноски / адвокатско възнаграждение/ 27 289.50 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: