1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
Гр.София, 30.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 2169/2018 г.
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу Решение № 2941/10 май 2018 г. на СГС, ІV „Д“ въззивен състав, по в.гр.д.№ 16065/2017 г., с което е обезсилено решението на СРС, 88 състав, постановено на 9 август 2017 г. по гр.д.№ 38033/2016 г. в частта, с която е признато за установено по искове, предявени от П. И. П. срещу касатора с правно основание чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД, че клаузата на чл.3 ал.1 от договора за кредит от 20 юни № Н 224368 и договора за банков кредит от 18.09.2007 г. № Н 25419, сключен между страните е нищожно извън частта на уговорката за променлива лихва – след думата „БЛП валиден за съответния период за начисляване на лихвата“, прекратено е производството по делото в тази част и е потвърдено решението на СРС от 9 август 2017 г. по гр.д.№ 38033/2016 г. в останалата част. С първоинсатнционното решение е признато за установено по иска на П. И. П. срещу „Юробанк България“ АД София, че клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.3 и чл.12 от договора за кредит от 20 юни 2007 г. и клаузите на чл.3 ал.1 и 5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договор за кредит от 18.09.2007 г. са нищожни. Касаторът е осъден да заплати на П. И. П. сумата 5285,85 ЕВРО на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД ведно със законната лихва от 11.07.2016 г. до окончателното й плащане, сумата 73,88 ЕВРО, представляваща лихва за забавено плащане на главницата 5285,85 ЕВРО за периода от 14 май 2016 г. – 11.07.2016 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД и 4336,25 лв. разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. В жалбата се поддържа, че решението е очевидно неправилно в потвърдителната му част. Претендира се отмяната му и отхвърляне на исковете. В изложение на основанията за допускане на касация приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК. Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал. 2 ГПК.
В срока за отговор на касационната жалба ответникът по касация П. И. П. изразява становище, че не са налице предпоставките за достъп до касационен контрол. Изложението не съдържа правни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд по предмета на спора. Доводите за очевидна неправилност почиват на субективни възприятия и произволни трактовки на закона.
Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо не непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на СГС и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за частично недопустимо решението за прогласяване за нищожни неравноправни клаузи в процесните договори в частите, които не са били предмет на установителния иск. В обезсилената част решението не е обжалвано от ищцовата страна и е влязло в сила.
В останалата част, в която е потвърдено уважаването на предявените в обективно съединение искове, въззивният съд е приел, че първоинстанционният акт е валиден и допустим. Установителният иск е насочен изцяло към установяване нищожност на клаузите, позволяващи на банката да изменя едностранно размера на лихвата в съответната част на изчисляване на БЛП „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“. Клаузите, уреждащи правото на банката да изменя едностранно размера на БЛП, не са индивидуално уговорени. Приемането на клаузите от страна на потребителя не означава, че той е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Тежестта на доказване е на ответника, който се позовава на тези обстоятелства, но не представя доказателства за тях. Липсват конкретно договорени основания, позволяващи на банката да променя едностранно условията на договора. Предвидено е, че банката си запазва правото по време на действието на договора да променя Тарифата за условията,лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си. Измененията на Тарифата и приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи. С тази клауза е предвидена едностранна възможност за промяна от страна на банката размерите на договорените такси за управление и същата се явява нищожна като неравноправна по смисъла на общата дефиниция в чл.143 ЗЗД вр.чл. 14б ал.1 ЗЗП. С тази клауза на банката е предоставена възможност едностранно да промени по свое усмотрение без предварително заложени критерии за това вида и размера на банковите такси, дължими за използване на предоставения финансов ресурс. Тази договорна клауза също създава значително неравновесие и има неравноправен характер. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че потребителят-ищец не е имал възможността да влияе върху съдържането на атакуваните клаузи от договорите за кредит. Правото на едностранно изменение на лихвения процент по кредите не е свързано с посочените в методиката обективни показатели, а е поставено в зависимост от субективната преценка на банката. Липсва каквато и да било гаранция, че видът на изменението ще бъде съответен на движението на обективните показатели. Банката не установява чрез представените писмени доказателства дали размерът на приетото изменение е обусловен единствено от промяната на пазарния курс на валутата. Въззивният съд приема, че клаузите на чл.3 ал.1 /частично/, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договора за кредит са неравноправни съгласно чл.143 т.10 ЗЗП и поради тази причина – нищожни на основание чл.146 ал.1 ЗЗП.
Съдът е счел, че са налице и предпоставките за уважаване на осъдителните искове по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, установени по размер чрез заключение на ССЧЕ, чиито констатации не са оспорени. За неоснователно е прието възражението за изтекла погасителна давност. Към датата на подаване на исковата молба – 11 юли 2016 г. – не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл.110 ГПК по отношение на процесните вземания, произтичащи от фактически състави на неоснователното обогатяване.
Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции въззивният съд е заключил, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, в която са уважени осъдителните искове срещу ответната банка.
Касационната жалба и изложението към нея не съдържат правен въпрос – общо основание за достъп до касационен контрол. Съдът не е длъжен и не може да извежда такъв въпрос, значим за изхода на спора, определящ рамките за селектиране на жалбата. Непосочването на такъв въпрос, обуславящ изхода на спора, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда визираното от касатора допълнително селективно основание по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК.
Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност, при чието наличие въззивното решение се допуска до касационен контрол независимо от предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. За да е налице такава квалифицирана форма на неправилност порокът на съдебния акт трябва да е толкова съществен, че да е възможно констатирането му от съда без анализ на доказателствата и без съпоставяне на съображения за наличие на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, включително и задължителната, с актове на Конституционния съд или на съда на Европейския съюз допускането на касационното обжалване е обусловено от предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е очевидно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не установява сочените основания за достъп до касация.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 2941/10 май 2018 г. на Софийски градски съд, ІV „Д“ въззивен състав, постановено по в.гр.д.№ 16065/2017 г. по описа на същия съд, в обжалваната му част.
Осъжда „Юробанк България“ АД София да заплати на П. И. П. сумата 3262,68 лв., представляваща разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: