О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
София, 09.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 507 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт П. К., против въззивното решение № 3 от 8 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 505 по описа на апелативния съд в Варна за 2009 г. в частта му, с която е оставено в сила решение № 771 от 2 юли 2007 г. по гр.д. № 396 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2006 г. за осъждането на касатора да заплати на Л. Д. Ш., Б. Д. Ш. и Я. Д. Ш. обезщетение по чл. 59 КТ за смъртта на наследодателя им Д. Ш. по 10666,67 лева и лихва по 1113,44 лева за периода 7 март 2006 г. – 7 юни 2006 г. и касаторът е осъден да заплати държавна такса.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, защото в хода на съдебното следствие било доказано, че размерът на обезщетението, дължимо на наследници за смъртта на техния наследодател, не следва да бъде изчислявано съгласно споразумение от 22 октомври 2003 г.; размерът на обезщетението не може да се изчисли и по размерите, посочени в приложение № 8 към К., сключен на 7 юни 2002 г., защото то се отнася само за 2003 г.; ако целта на предвиденото приложение е било да се отнася за целия период на действие на К., то изрично не би се упоменала годината, за която то се отнася; за смърт и нетрудоспособност, настъпили през 2004 г. обезщетенията са съгласно застрахователна полица и са в размер от 8000 лева, заплатени на наследниците. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса относно възможността отделни клаузи на К. да са със срок на действие по-кратък от определения със самия договор срок, като този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците Л. Д. Ш., Б. Д. Ш. и Я. Д. Ш. – тримата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Г. Т., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК се сочи, че оплакванията на касатора са извън предмета на спора и не може да се направи равенство между обезщетение и застраховка.
Срещу същото въззивно решение, но в останалата му част, с която са отхвърлени претенциите на Л. Д. Ш., Б. Д. Ш. и Я. Д. Ш. против [фирма] за всеки от тях за горницата над 10666,67 лева до 29846 лева и за лихвата над 1113,44 до 6555,17 лева и Ш. са осъдени за разноски, е подадена и касационна жалба от Л. Д. Ш., Б. Д. Ш. и Я. Д. Ш. – тримата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Г. Т..
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при нарушение на закона и необоснованост, защото при отменителното решение ВКС приел, че до размера на левовата равностойност на 40 хиляди щатски долара, намалена със заплатеното застрахователно обезщетение, ищцовата претенция е основателна и доказана, но независимо от тези указания, въззивният съд определя размера на обезщетенията върху сумата от 40 хиляди лева; през целия процес, включително и при повторното разглеждане на спора от въззивния съд възражение на противната страна, че уговорените суми в приложение № 8 не са в щатски долари няма, като едва в хода по същество и конкретно в писмените бележки, с които касаторите не били запознати, се прави възражение, че валутата, в която е уговорено обезщетението е в български лева и съдът безкритично възприел това възражение, макар то да не е било предмет на обсъждане и не такова е указанието на ВКС; въззивният съд не обсъдил поставения въпрос, че моряците, плаващи под български и чужд флаг са равни по права и обезщетението на едните моряци със значително по-високи обезщетения в сравнение с българските моряци е чиста проба дискриминация; въззивният съд отхвърлил и претенцията за мораторна лихва върху главницата за времето от смъртта до писменото поискване на обезщетението от ищците – в К. липсва уговорка, че обезщетението при смърт на моряка на кораба се дължи само след писмено поискване, като правото на обезщетение възниква с настъпване на факта, обуславящ дължимостта му; принципите за обезвреда са заложени в ЗЗД и са принципи на българското право, а и ВКС в отменителното си решение не е обсъждал този въпрос и не е дал подобни указания. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроси, от отговорите на които зависи точното приложение на закона: може ли въззивникът да постави за разрешаване въпрос, който не е бил повдиган по време на цялото съдебно дирене в хода по съществото на спора, когато не могат да бъдат събирани доказателства и по които до този момент не е имало спор и то след като делото вече е било върнато от ВКС за повторно разглеждане по реда на чл. 294 ГПК; какво е правното основание моряците, плаващи под български флаг и техните наследници да бъдат поставяни в по-лошо положение от тези, плаващи под т.нар. „удобен флаг” и да получава по-ниско обезщетение в случай на смърт – това не е ли дискриминация по отношение на българските моряци, плаващи под български флаг и на техните семейства; указанията на ВКС досежно основанието и размера на иска, дадени в мотивите му, задължителни ли са при сега действащия ГПК за въззивния съд, който разглежда делото след отмяна на решението.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт П. К., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че предвид двугодишния срок на действие на К. и липсата на отделно приложение за 2004 г., следва да се приеме, че размерът на обезщетението за 2003 г. важи и за процесната 2004 г.; спорен между страните е бил въпросът за вида на валутата, в която е уговорено обезщетението; липсата на изрично изписване в таблицата на вида на паричната единица, води до извода, че сумите са в местна такава, а и колективният трудов договор е бил сключен в България и урежда взаимоотношения между български работодател и работници; в случай на договорки за плащане в различна от местната валута, това изрично се записва в документа, както е сторено с обезщетението, предвидено при загуба или повреда на лични вещи на моряк, докато той е на кораба; споразумението от 22 октомври 2003 г., сключено между представители на работодателя и синдикати, не касае кораба на наследодателя на ищците, плавал под български флаг, а не под удобен флаг, а и това споразумение няма характер на изменение или допълнение към К. от 2002 г. и е неприложимо; предявените искове са основателни до общ размер от 40 хиляди лева, намален със заплатеното застрахователно обезщетение от 8 хиляди лева; тъй като срок за заплащане на обезщетението не е бил предвиждан, работодателят е бил поставен в забава едва с получаване на покана от ищците на 7 март 2006 г.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане и по двете касационни жалби.
Касаторът [фирма] поставя въпроса възможно ли е отделни клаузи на К. да са със срок на действие по-кратък от определения със самия договор срок. Отговор на поставения въпрос се дава от самия закон – чл. 54, ал. 2 КТ разпорежда, че К. се смята за сключен за срок от една година, доколкото в него не е уговорен друг срок, но за не повече от две години, като страните могат да уговарят и по-кратък срок на действие на отделни негови клаузи. В процеса този касатор е поддържал, че приложение № 8 към чл. 71 К. касае дължимостта на суми за обезщетение единствено за 2003 г. При преценка на доводите и доказателствата по спора, въззивният съд заключил, че двугодишният срок на действие на К., съчетан с липсата на отделно приложение за 2004 г., води до извода за приложимост на обезщетението за 2003 г. и за 2004 г. Следователно, в случая въззивният съд не е счел, че определени уговорки в К. не могат да са с по-кратък срок от срока на действие на договора, а че няма данни в тази насока. Тъй като касаторът не е поставил правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, както изисква т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, липсва основание за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на [фирма].
К. Ш. поставят три въпроса. Първият от тях е свързан с довода на работодателя, че дължимата сума за обезщетение не е в долари, а в български лева, като този довод е даден след връщането на делото от касационния съд за ново разглеждане. Д. е сторен в единственото заседание пред въззивния съд при повторното разглеждане на спора, ищците не са противопоставили друг довод, той е преповторен при устните състезания, а ищците са посочили, че ВКС приема, че претенцията до 40 хиляди долара е доказана и възражения по въпроса за валутата до момента не е имало. При тази фактическа обстановка ищците сочат, че обусловилия изхода на спора въпрос е може ли страна да постави за разрешаване въпрос, който не е бил повдиган по време на съдебното дирене, едва в хода по същество на спора в процедура по чл. 294 ГПК. Разрешаването на този въпрос се търси от касаторите при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но приложимо е правилото на т. 1 на същия текст. Така в т. 12 на ТР № 1 от 4 януари 2001 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК, приложимо за случая, тъй като спорът пред въззивната инстанция по аргумент на §2, ал. 2 ПЗР ГПК от 2007 г. следва да се разглежда по досегашния ред, касационният съд приема, че при новото разглеждане на делото след връщането му от ВКС страните могат да ползват за пръв път нови защитни средства, които да се основават на доказателства, събрани при първоначалното разглеждане на делото, а ограниченията на чл. 218з, ал. 3 ГПК (отм.) касаят само новооткрити и новонастъпили обстоятелства след първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд и за проверка на събраните доказателства при това разглеждане. Нещо повече – касационният съд приема, че заинтересованата страна може да се позове не само на факти и доказателства, на които се е позовала при първоначалното разглеждане, но са били пренебрегнати от съда като неотносими по спора, но също и на нови защитни средства – изтекла давност, право на задържане, изключване от доказателствата на неистински документ. Съдът още приема, че макар и за пръв път заявени, те могат да се основават на събрания при първоначалното разглеждане фактически и доказателствен материал. В случая новият довод на работодателя е сторен в съдебното заседание пред въззивния съд преди даването на ход на устните състезания и принципът за равенство на страните не е бил нарушен, а и посоченият от работодателя довод не следва да се квалифицира като новооткрито или новонастъпило обстоятелство, за да се преценява допустимостта му в производството пред въззивния съд след касационна отмяна на решение. Тъй като даденото от въззивния съд разрешение е съответно на задължителната съдебна практика, то липсва основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос.
Вторият поставен въпрос от касаторите Ш. е свързан с наличие на твърдяна от тяхна страна дискриминация във връзка с поставянето на моряците, плаващи под български флаг и техните наследници в по-лошо положение от тези, плаващи под т.нар. „удобен флаг” и да получава по-ниско обезщетение в случай на смърт. Д. за наличие на неравно третиране на моряците, плаващи под различен флаг при български работодател, е въведен в процеса от ищците още при първоначалното разглеждане на спора и е преповторен при повторното разглеждане на спора от въззивния съд. Макар въззивният съд да е изложил съображения защо приема, че споразумението от 22 октомври 2003 г. между представителите на работодателя, Моряшкия синдикат – В. и Моряшкия професионален съюз – В., не се прилага по отношение на кораба, на който е работил наследодателя на касаторите, съдът не е посочил изводи по твърдяното неравно третиране. В подобен случай относимият правен въпрос, обусловил изхода на спора според критериите на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, би следвало да е в процесуалноправен аспект – трябва ли въззивният съд да се произнесе по всяко свързано с конкретните правоотношения и въведено в спора твърдение на страните, каквото е твърдението за проявена дискриминация, но, след като касаторите са избрали да не посочват подобен релевантен въпрос предвид липсата на произнасяне въпрос, а да поставят материалноправен въпрос, то не е налице основание за касационния съд да допусне касационното обжалване, за да се даде отговор в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК.
Касационното обжалване не следва да се допусне и по последния поставен въпрос от касаторите Ш. – въпрос по задължителността за въззивния съд на указанията на ВКС досежно основанието и размера на иска, дадени в мотивите му. В хода на настоящото касационно производство касаторите Ш. поискаха отстраняване на очевидна фактическа грешка в предходното решение на касационния съд във връзка с твърдението им, че в мотивите си ВКС приел доказаност на претенцията на касаторите за левовата равностойност на 40 хиляди щатски долара, намалена с изплатеното застрахователно обезщетение, но в диспозитива се отменяло цялото решение на въззивния съд. С решение № 58 от 24 март 2011 г., постановено по гр.д. № 705 по описа на трето гражданско отделение на ВКС за 2008 г. касационният съд приема, че молбата за поправка на очевидна фактическа грешка е неоснователна – в мотивите на касационната инстанция е преценена правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, крайният извод за уважаване на иска в посочения размер е счетен за незаконосъобразен и необоснован, поради което въззивното решение е отменено изцяло и формираната в мотивите воля на ВКС за цялостна отмяна на въззивното решение е отразена по съответстващия й начин в диспозитива на съдебното решение. В мотивите на решение № 724 от 5 ноември 2009 г. по същото гражданско дело на ІІІ ГО са дадени указания на въззивния съд да се съберат и преценят поисканите от работодателя доказателства във връзка с възражението му за неотносимост на споразумението от 22 октомври 2003 г. към размера на ищцовата претенция и за определянето й след обсъждане на възражението. Следователно указанията на ВКС са за определяне на размера на претенцията след събиране и преценка на съответните доказателства, което е и сторено от въззивния съд при повторното разглеждане на делото. Ето защо не може да се възприеме тезата на касаторите, предпоставена от сочения въпрос, че въззивният съд не е спазил указанията на ВКС досежно основанието и размера на иска, дадени в мотивите на отменителното касационно решение.
В заключение, нито един от поставените от страните въпроси не обосновава допускането на касационното обжалване на атакуваното решение на въззивния съд в съответните му части. Касаторът [фирма] претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение, но предвид недопускането на касационното обжалване, разноски не се дължат.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3 от 8 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 505 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: