О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
София, 15.06.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1219/2017
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 219 от 10.04.2017 г. по в. ч. гр. д. № 147/2017 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Варненски окръжен съд определение № 674 от 10.03.2017 г. по гр. д. № 503/2017 г. С първоинстанционния акт е прекратено производството по делото, образувано по искова молба на [фирма] срещу ЧСИ С. Я., рег. № 719 и район на действие – [населено място] и „К. Н. Кампъни Л.“, М., [населено място] поради недопустимост на предявения иск.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основното му оплакване е относно съдържаща се в Протокола за разпределение сума 82 852,79 лв., за която твърди, че не представлява дължима към ЧСИ такса по т. 26 Т. по конкретното принудително изпълнение. Излага аргументи, че единственият ред за нейното оспорване е този по чл. 464 ГПК, тъй като за същата ЧСИ се е самоопределил като присъединен взискател с привилегировано вземане.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като обосноваващ допускането на касационното обжалване е посочен въпросът: „Дали при участие в разпределението на лице, което не е кредитор (ЧСИ), оспорването на вземането на лице с иск по чл. 464 ГПК е допустимо или такова оспорване е преклудирано и може да се направи само с жалбата срещу разпределението”. По отношение на този въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК частният касатор се позовава на решение № 953 от 26.04.2013 г. по в. гр. д. № 1664/2013 г. на Софийски апелативен съд и определение № 464 от 01.11.2016 г. по ч. т. д. № 553/2016 г. на ВКС, I т.о.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 503/2017 г. на Варненски окръжен съд е недопустимо, тъй като е образувано по искова молба, с която е предявен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК срещу ЧСИ и длъжника по изпълнителното дело. Според съдебния състав, ищецът не оспорва вземането на друг кредитор, а посочената в протокола за разпределение от 30.01.2017 г. сума от 82 852,79 лв., определена за ЧСИ като такса по изпълнителното дело (т. 26 от Т.). Като неоснователно е преценено становището на частния жалбоподател, че частният съдебен изпълнител има качеството на кредитор по изпълнението за сумите, надхвърлящи дължимите му се такси. В тази насока въззивният съд е изложил съображения, че ЧСИ се явява орган по принудителното изпълнение, поради което не е пасивно легитимиран да отговаря по иска по чл. 464 ГПК, а защитата на страните срещу неправилното изчисляване (завишаване) на таксите се осъществява по реда на обжалване на разпределението по чл. 462 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният от частния касатор въпрос е важен, но не е релевантен за спора, тъй като не е формирал волята на съда при постановяване на обжалваното определение, в какъвто смисъл са и задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая мотивите за прекратяване на производството по предявения иск не се изразяват в неговата недопустимост поради това, че не може да бъде насочен спрямо привиден кредитор. Изводът за недопустимост на иска по чл. 464, ал. 1 ГПК е направен въз основа на приетата от въззивния съд липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу частен съдебен изпълнител поради това, че защитата на страните в изпълнителното производство срещу неправилно изчисляване на таксите следва да се реализира по реда на обжалване на разпределението по чл. 462 ГПК.
Дори и да се приеме, че поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като не са доказани поддържаните по отношение на него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. С постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 464 от 01.11.2016 г. по ч. т. д. № 553/2016 г. на ВКС, I т. о. е разрешен правен въпрос, който няма отношение към конкретния спор, а именно за правния интерес и вида на процесуална защита на взискател да оспори обезпечено вземане с право на предпочтително удовлетворение на присъединен в изпълнителното производство ипотекарен кредитор, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението. Цитираното решение № 953 от 26.04.2013 г. по в. гр. д. № 1664/2013 г. на Софийски апелативен съд е неотносимо към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а следва да обоснове наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, която в случая не се поддържа от частния касатор. Освен това, посоченият акт не представлява релевантна за случая практика, тъй като той касае съвършено различна хипотеза, а именно – обжалване на постановление на ЧСИ за разпределение на постъпилите по изпълнителното дело суми поради участието на лице, за което се твърди, че не е кредитор, а не допустимостта на иск по чл. 464 ГПК при твърдение за незаконосъобразно включване в разпределението на вземане на ЧСИ за разноски.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото е заявено бланкетно, без да е аргументирано защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно от това, посоченото основание не може да се счете за осъществено, доколкото разпоредбата на чл. 464 ГПК е ясна и тълкувана систематично с останалите разпоредби от Глава четиридесет и първа от ГПК „Присъединяване на кредитори и разпределение на събраните суми“, дава категоричен и недвусмислен отговор на въпроса за предмета на уредения в нея отрицателен установителен иск като правен способ за защита на лице, легитимиращо се като взискател в изпълнителното производство, срещу включване в разпределението по чл. 460 ГПК на вземане на друг взискател, каквото качество съдебният изпълнител, като орган на изпълнителното производство, очевидно не притежава.
Останалите оплаквания представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 219 от 10.04.2017 г. по в. ч. гр. д. № 147/2017 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: