1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
София, 18.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 109 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 5932 от 15.08.2017 г. по в. гр. д. № 645/2017 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 11.10.2016 г. по гр. д. № 19086/2013 г. на Софийски районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от М. Д. Д. срещу В. И. Б. иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да премахне сгради с идентификатор 44063.6222.4077.2 – външна тоалетна и № 55063.6222.4007 – масивна ограда, както и тръба за отходни води, попадаща в имота на ищеца пл. № 2226, кв. 110 по плана на [населено място], с идентификатор 44063.6222.4043.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са собственици на съседни урегулирани поземлени имоти, разделени от място с площ от 216 кв. м., предвидено по плана за улица-тупик. Регулацията на двата имота и на улицата-тупик е осъществена за първи път с плана на [населено място] от 1990 г. Ищецът М. Д. Д. е собственик на УПИ IX-2223, а ответникът В. И. Б. – на УПИ Х-72. Ищецът е закупил мястото с площ от 216 кв. м., отредено с плана за улица-тупик, с нотариален акт № 78, т.I, рег. № 2581, н.д. № 75/2009 г. Впоследствие той покрил тази площ с бетон, за да може по нея да се осъществява достъп до собствения му урегулиран поземлен имот. В имота на ответника, по границата му с улицата-тупик, съществуват стопански постройки, означени общо като имот с идентификатор 44063.6222.4077.2, представляващи работилница с навес, склад и външна тоалетна. Това са незаконни постройки, изградени около 1969 г. от бащата на ответника, а последният само ги е укрепил и реновирал, без да ги надгражда. Не съществува самостоятелна каменна ограда между имота на ответника и въпросната улица-тупик. Външната тоалетна в имота на ответника не функционира повече от 20 г., като понастоящем се ползва като склад за инструменти и инвентар.
При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че е налице само първата предпоставка за уважаване на предявения иск по чл.109 ЗС – наличие на право на собственост на ищеца, което може да бъде защитено с този иск. Ищецът е станал собственик на мястото с площ от 216 кв. м., предвидено по плана от 1990 г. за улица-тупик. Планът за обществени мероприятия по чл.22 З. (отм.) няма непосредствено отчуждително действие, поради което собствеността върху това място се запазва до провеждане на отчуждително производство. И тъй като такова производство не е било осъществено, собствениците на мястото са могли да го продадат на ищеца с нотариалния акт от 2009 г. Не е била налице и забраната на чл.200, ал.1 ЗУТ, тъй като мястото не е обект на заварения от ЗУТ дворищнорегулационен план. Не е налице обаче другата предпоставка за уважаване на иска по чл.109 ЗС – наличието на неоснователно действие от страна на ответника, което да пречи на ищеца да осъществява правото си на собственост. Прието е, че само по себе си наличието на незаконно строителство (без значение дали имотът е със статут на търпим строеж по § 16 ПЗР на ЗУТ или не) не е достатъчно за уважаването на иска по чл.109 ЗС, а трябва да се изследва дали то пречи за нормалното ползване на имота на ищеца. В случая не е доказано постройките в имота на ответника да създават такива пречки. При ремонта на покрива на тези постройки са поставени улуци, които отвеждат насъбраната вода при дъжд и снеговалеж, а след оттичането й по улуците тя се попива от ивицата земя, съществуваща между постройките и бетонираната от ищеца част от имота му, който той ползва като улица. Същевременно по съседната [улица], която е разположена от източната страна на имота на ответника, при дъжд или снеговалеж се събират и стичат значителни количества вода, която с оглед естествения наклон се стича по проектираната улица-тупик към имота на ответника, както и до намиращите се в съседство парцели. От друга страна външната тоалетна не функционира и от нея няма как да се излъчва неприятна миризма. И на последно място – по делото не е установено в улицата-тупик да е заустена тръба за отходни води от имота на ответника.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца М. Д. Д..
Жалбоподателят счита, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като не е осъществил косвен съдебен контрол на удостоверението за търпимост на процесните сгради по § 16 ПЗР на ЗУТ; не допуснал експертиза за проверка на търпимостта на строежите с оглед разпоредбата на § 127 ПЗР на ЗИД ЗУТ; не обсъдил доказателствата в тяхната цялост; неправилно преценил свидетелските показания; не отчел обстоятелството, че във въззивната жалба има оплаквания срещу заключението на вещото лице. На следващо място – незаконосъобразен бил изводът, че незаконността на постройките е без значение за уважаването на иска по чл.109 ЗС. Касаело се за строежи, намиращи се на границата на имота на ответника, които не са предвидени в застроителните планове и които нарушават отстоянията от регулационната линия. Външните страни на постройките изпълнявали функцията на ограда към уличната регулационна линия и съгласно чл. 48, ал.7 ЗУТ не можели да имат височина повече от 0,60 м. Сградите били построени в нарушение на чл.42, ал.2 ЗУТ, чл.113, ал.1, чл.119, ал.2, чл.124, ал.3 и 4 от Наредба №5/17.05.1995 г. за правила и норми по Т. /отм./. Аналогични текстове имало и в Наредба № 5 за правила и норми по Т. от 1977 г.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017г., по следните въпроси:
1. Необходимо ли е ищецът по чл.109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право;
2. За задължението на съда при формиране на правните си изводи да извърши преценка на всички доказателства по делото и да обсъди всички доводи и възражения на страните;
3. Следва ли съдът да допусне изслушване на експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания; да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема експертното заключение. Ответникът в производството В. Б. И. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Позовава се на приетото междувременно ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, в т.3 на което е даден отговор на първия въпрос, поставен в изложението към касационната жалба. По останалите въпроси въззивното решение не влизало в противоречие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск с правно основание чл.109 ЗС, за което не е въведено ограничение за допустимост на касационното обжалване с оглед цената на иска.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В т.3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че за уважаване на иска с правна квалификация чл.109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. С това разрешение е преодоляно колебанието в практиката на ВКС по въпроса дали незаконното строителство във всички случаи е основание за уважаване на иска по чл.109 ЗС, с който се иска премахването му. Застъпено е разбирането, че ако действията на ответника са неоснователни, но не създават пречки на ищеца да ползва имота си, няма да е налице основанието по чл.109 ЗС. В тълкувателното решение са разгледани и примерни изключения от тази принципна постановка. Това са случаите, при които самото естество на нарушението е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правата си в пълен обем – например когато ответникът осъществява неправомерно въздействие в самия имот на ищеца или в собствения си имот нарушава санитарните и хигиенни правила на нивото на допустимия шум. Следователно във всеки конкретен случай се преценява естеството на нарушението и пречките, които то създава на ищеца за ползване на собствения му имот. В настоящия случай съдът е отчел факта на незаконно строителство в имота на ответника, но е приел, че то не е решаващо за изхода на делото, след като пречките, които създава, не са съществени за ползването на имота на ищеца по предназначение. Засегнатият имот на ищеца служи за улица-тупик, без обаче тя да е изградена от общината при спазване на строителните изисквания за това. Стичането на води по тази улица към имота на ищеца се дължи не толкова на изградения покрив над процесните сгради, колкото на естествения наклон и оттичането на водите от главната [улица]по улицата-тупик, както и поради това, че не е разрешен начинът на отводняване от повърхностните води по улицата в съответствие с предвидените за това строителни правила и норми. Мотивите на въззивния съд са в съответствие с т.3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС по първия въпрос е създадена преди тълкувателното решение, затова тя не може да обоснове поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. Жалбоподателят поставя този въпрос, защото счита, че въззивният съд е бил длъжен, но не е осъществил косвен съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на удостоверението за търпимост на процесните сгради, издадено на основание § 16 ПЗР на ЗУТ, и не е анализирал подробно свидетелските показания и връзката им с останалите доказателства по делото. Настоящият състав счита, че въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС по прилагането на чл.235 ГПК. Наличието на незаконен строеж е само една от предпоставките за уважаване на иска по чл.109 ЗС. Другата предпоставка е преценката дали този строеж пречи на ищеца да упражнява пълноценно правото си на собственост. Въззивният съд не е отдал решаващо значение на законността на строителството на процесните сгради, затова не се е концентрирал върху изследване на въпроса дали те представляват търпим строеж по смисъла на § 16 ПЗР на ЗУТ или не. Решаващо значение е отдадено на обстоятелството, че основната причина за наводняването на процесната улица-тупик не е в съществуващите постройки в имота на ответника, съответно – тяхното премахване по реда на чл.109 ЗС не би могло да доведе до разрешаване на проблема с наводняването на улицата. На следващо място – макар анализът на свидетелските показания да е лаконичен, все пак той съществува и съответства на данните по делото. Затова и по този въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Третият въпрос в изложението към касационната жалба е свързан с оплакването, че въззивният съд отказал да допусне експертиза за изследване търпимостта на процесните сгради на основание § 127 ПЗР на ЗИД ЗУТ, както и в какво се изразява реновирането им от ответника. По изложените съображения действията на въззивния съд не нарушават практиката на ВКС, свързана със задължението на съда да допусне експертиза по въпроси, за които не притежава специални знания и които са от значение за делото.
И на последно място – макар жалбоподателят да се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, той не е изложил съображения по кой въпрос и с какво произнасянето на ВКС по конкретното дело ще доведе до способстване за точно прилагане на закона и за развитието на правото. С приемането на т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е даден отговор на въпроси, които са били спорни и които имат значение по настоящото дело, поради което не се налага произнасянето по тях по реда на чл.290 ГПК. При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответника сторените разноски по делото – 650 лв. адвокатско възнаграждение по договор от 07.12.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5932 от 15.08.2017 г. по в. гр. д. № 645/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. Д. Д. от [населено място], Горни Л., [улица], да заплати на В. И. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 650 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: