1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
гр.София, 22.03.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
любка андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 60350описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 14.06.2016г. по гр.д.№2312/2016г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл.422 ГПК.
Жалбоподателят- [фирма] и П. С. С. поддържат, че с обжалваното решение , съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение е признал за установено по отношение на П. С. С. , че същата дължи в условията на солидарност с [фирма] и П. С. С. сумата в размер на общо 69 439, 94 лв., от които непогасена главница по Договор за банков кредит (овърдрафт) № 6/27.04.2009 г. и Анекс № 1/29.04.2010 г. в размер на 50 000 лв. (петдесет хиляди лева), договорна лихва за периода от 27.04.2009 г. до 19.11.2013 г. в размер на 19 439, 94 лв. (деветнадесет хиляди четиристотин тридесет и девет лева и деветдесет и четири стотинки), ведно със законната лихва върху просрочената главница от 19.11.2013 г. до окончателното погасяване на задължението. Със същото решение съдът като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част е признал за установено, че [фирма] дължи сумата в размер на общо 69 439, 94 лв., от които непогасена главница по Договор за банков кредит (овърдрафт) № 6/27.04.2009 г. и Анекс № 1/29.04.2010 г. в размер на 50 000 лв. (петдесет хиляди лева), договорна лихва за периода от 27.04.2009 г. до 19.11.2013 г. в размер на 19 439, 94 лв. (деветнадесет хиляди четиристотин тридесет и девет лева и деветдесет и четири стотинки), ведно със законната лихва върху просрочената главница от 19.11.2013 г. до окончателното погасяване на задължението.
Прието е, че от приложеното ч. гр. д. №1083/2013 г. по описа на PC – П. се установява, че въз основа на подадено заявление по чл.417 от ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по реда на чл. от 417 от ГПК № 1131 от 20.11.2013 г., с която е разпоредено длъжниците [фирма] и П. С. С. да заплатят солидарно на кредитора– [фирма] сумата от 50 000 лв., представляваща главница по Договор за банков кредит Овърдрафт с № 6 от 27.04.2009 г. и Анекс № 1 към същия, сключен на 209.04.2010 г., сумата от 21 553, 57 лв. договорна лихва съгласно чл. 4 от Договора за периода от 09.04.2013 г. до 14.11.2013 г., законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дълга, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 1 431, 07 лв. държавна такса и 699, 32лв. адвокатско възнаграждение.
От приетото от съда и неоспорено от страните заключение на съдебно – счетоводната експертиза, е установено, че размерът на задължението по договора за кредит към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а именно 19.11.2013 г, е общо в размер на 71 617, 72 лв., от които главница в размер на 50 000 лв., и договорна лихва за периода от 27.04.2009 г. до 19.11.2013 г. вкл. в размер на 21 617, 72 лв. На следващо място, експертът заключава, че към датата на подаване на заявлението задължението не е обслужвано редовно, като последното плащане по кредита е направено на 05.12.2014 г., когато по кредита са внесени 400 лв.
Прието е за установено от представен по делото Договор за банков кредит , че в т. чл.7.1 от същия е уговорен краен срок за погасяване на главницата – 30.04.2010 г., като с Анекс №1 крайният срок за погасяване на разрешения кредит овърдрафт по разплащателна сметка №96601028771504 с лимит B. 50 000 лв. е удължен до 30.04.2011 г.
Прието е също така, че не са ангажирани доказателства, а и банката не е поддържала, че е обявила на вземанията по процесния договор за предсрочно изискуем. Установено е, че в конкретния случай крайният срок за погасяване на кредита според § 1 от Анекс № 1 към Договора за банков кредит овърдрафт № 6/27.04.2009г. е изтекъл на 30.04.2011 г., а заявлението за издаване заповед за изпълнение е подадено в съда на 19.11.2013 г. – след изтичане на крайния срок за погасяване на дълга. При така установените обстоятелства съдът е счел претенциите на кредитора за основателни и доказани относно падежираните неплатени и изискуеми вноски по кредита, включени в извлечението от счетоводните книги на банката, а именно за главница от 50 000 лева и договорна лихва за периода от 27.04.2009 г. до 19.11.2013 г. в размер на 19 439, 94 лева – или общо за сумата от 69 439, 94 лева, съгласно допълнителното заключение на приетата и неоспорена съдебно – счетоводна експертиза.
В изложние по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез проецусуалния си представител поддържат, че с решението съдът е дал отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е съда по собствена инициатива да изменя правното основание на иска, нарушава ли се правото на защина на страната, ако съдът измени правното основание на иска и при липса на доказателства за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост следва ли да се приеме, че такава е настъпила. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 11.01.2016г. по гр.д.№2427/2014г., ІІ т.о. на ВКС, в което е даден отговор на въпроса кога настъпва предстрочна изискуемост на кредит.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да допуска касационно обжалване по поставените въпроси и на соченото от жалбоподателя основание . На въпросите допустимо ли е съда по собствена инициатива да изменя правното основание на иска, нарушава ли се правото на защина на страната, ако съдът измени правното основание на иска съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС уеднаквена с даденото разрешение в т.9 на ТР№3/2013г. ОСГТК на ВКС, където е прието, че в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Съобразявайки се именно с трайната практика съдът, като е взел предвид всички факти , настъпили до подаване на заявлението, без да изменя правното основание на иска, е приел за установено по основание и размер вземането на ответната банка спрямо жалбоподателите.
По отношение на въпроса при липса на доказателства за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост следва ли да се приеме, че такава е настъпила настоящата инстанция намира, че не е налице обкщо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР№1/2009г. ОСГ ТК на ВКС. В решаващите си мотиви въззивният съд е приел за установено е, че в конкретния случай е настъпил крайният срок за погасяване на кредита, а заявлението за издаване заповед за изпълнение е подадено в съда след изтичане на същия, поради което вземането е дължимо именно поради настъпване падежа му. Съдът е приел, че заповедта за изпълнение въз основа на документ и разпореждане за незабавно изпълнение е издадена за подлежащо на изпълнение вземания по чл.418, ал.2 ГПК, като в случая от представения пред заповедния съд документ изискуемостта е не поставена в зависимост от дадено обстоятелство, при което настъпването на това обстоятелството да е необходимо да бъде удостоверено с официален или с изходящ от длъжника документ– чл.418, ал.3 ГПК. В случая не се касае до постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем, за да се изисква да бъде уведомен длъжника, а до настъпил падеж и забава за цялото вземане на длъжниците към момент предхождащ значително по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Съдът не е приел, че кредитът е предсточно изискуем, а е направил извод за дължимост на вземането поради настъпилия му падеж – определения в договора краен срок за връщане на кредита. Липсата на правен въпрос от значение за спора представлява достатъчно основание за да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски пред ВКС, тъй като не е направено искане за това в отговора на касационната жалба.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.06.2016г. по гр.д.№2312/2016г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: