5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
София, 04.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.03.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3307/2013година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. А. К. от [населено място] против въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 120 от 16.05.2013 год., по гр.д.№ 221/2013 год., с което е потвърдено решението на Сливенския районен съд № 22 от 13.02.2013 год., по гр.д. № 3136/2012 год. и на осн. чл.213, ал.1 КЗ е осъден касатора да заплати на ЗК [фирма] сумата 13168.24 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2012 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски от 637 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд за механизма на процесното ПТП и на размера на причинената на пострадалия имуществена щета.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1,, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими правни въпроси, свързан с приложението на чл.213, ал.1 КЗ относно кръга пасивно материалноправни легитимирани да отговарят по регресния иск на застрахователя лица и за относно допустимостта на иска по чл.213, ал.1 КЗ при липса на валидна застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента при настъпване на ПТП.
Като израз на визираното противоречие са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 47 от 11.05.2010 год., по т.д.№ 655/2009 год. на ТК; № 41 от 09.03.2011 год., по т.д. № 405/ 2010 год. на ТК; № 151 от 28.10.2011 год., по т.д.№ 39/2011 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по искането за достъп до касационен контрол, позовавайки се на отсъствие на поддържаните от касатора селективни основания, като алтернативно изразява несъгласие и с основателността на въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, за доказани предпоставките на чл.213, ал.1 КЗ за встъпване на застрахователя в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – ответник по иска. Позовавайки се на приложения по делото протокол за пътно- транспортно произшествие, чиято доказателствена сила на официален свидетелстващ документ по см. на чл.179 ГПК, не е оборена в процеса и на изяснения въз основа на същия и на заключението на авто – техническата експертиза механизъм на възникване на процесното пътно – транспортно произшествие решаващият състав на Сливенския окръжен съд е счел за неоснователно възражението на ответника за липса на виновно негово поведение за настъпване на пътния инцидент, като с оглед безспорно установената липса на сключена застраховка „Гражданска отговорност” е приел за неприложимо създаденото със законовото правило на чл. 213, ал.1, изр.3 КЗ субсидиарно право на регресно вземане срещу последния на застрахователя по застраховка „каско” на увреденото лице.
Що се касае до възражението за изтекла погасителна давност, решаващият състав на въззивния съд е счел, че въведено за първи път с въззивната жалба, същото въобще не подлежи на обсъждане, поради настъпила преклузия с изтичане на установения в чл.131, ал.1 ГПК прекратителен за предявяването му срок. Независимо от изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт са развити и съждения относно неоснователността му, които са обосновани с фактическия състав на чл.213, ал.1 КЗ, в елементите на който се включва изплащане на сумите от дължимото обезщетение на правоимащите увредени лица, налагащо и различен спрямо деликта начален момент за давностния срок при суброгационните и регресни искове, какъвто е предявеният от ЗК [фирма].
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси на материалното и процесуално право, са релевантни за крайния изход на делото, поради което в случая общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е доказана.
Неоснователно по отношение на тях е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.213, ал.1 КЗ, в контекста на поставените от касатора правни въпроси е налице формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, част от която цитирана и от касатора, имаща задължителен за съдилищата в страната характер и изразена и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС,ТК: № 141/30.09.2010 год., по т.д.№ 657/2009 год. на ІІ т.о.; № 212 от 24.03.2010 год., по т.д.№ 447/ 2009 год. на ІІ т.о.; № 47 от 11.05.2011 год., по т.д.№ 655/2009 год. на І т.о. ; № 99/02.11.2009 год., по т.д.№ 70/2009 год. на І т.о. и мн. други.
Следователно, доколкото по отношение на тази задължителна практика липсва обществена и правна необходимост от промяна, за да бъде осъвременена, каквато и самият касатор не сочи, то предвид постановките в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС селективния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложим.
Само за пълнота на настоящето изложение следва да се отбележи, че съгласно приетото в същата, по силата на новелата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ, в редакцията на нормата, обнародвана в ДВ бр.97/2007 год., правото на регресно вземане на застрахователя по застраховка „каско” срещу делинквента е вече субсидиарно – платилият на увреденото лице застраховател по застраховка „каско” първо следва да поиска плащане от застрахователя на гражданската отговорност на причинителя на вредата и едва при отказ на последния на изчерпателно предвидените в чл.2681, т.1-т.11 КЗ основания, може да предяви регресен иск срещу него. Поради това и пасивно легитимиран по този иск първо е застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента.
Следователно, като е приел,че в разглежданата хипотеза на безспорно отсъствие на застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента – ответник, платилият по застраховка ”каско” на увреденото от процесното ПТП лице застраховател е оправомощен да иска плащане директно от причинителят на вредата Сливенският окръжен съд е разрешил поставените от касатора правни въпроси, вкл. относно поредността на упражняване правото на регресно вземане по чл.213, ал.1 КЗ в съгласие с цитираната по- горе задължителна съдебна практика на касационната инстанция, което изключва да е налице и противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до твърдяното несъответствие на обжалвания въззивен съдебен акт с цитираната в касационната жалба практиката на ВКС по отношение установяване получаването на изплатените на правоимащите лица обезщетения по застраховка „каско” и по отношение начина на определяне размера на причинената имуществена щета, то освен, че правни въпроси в посочения смисъл в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани, то такива не са били и предмет на обсъждане от въззивния съд, поради отсъствие на въведени в тази насока доводи във въззивната жалба и затова, като заявени за първи път пред касационната инстанция те изобщо не могат да бъдат разглеждани.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, настоящият състав на ВКС ,ТК не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 120 от 16.05.2013 год., по гр.д.№ 221/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: