О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
София, 08.04. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на втори април, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 396 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на Г. Х. С. чрез адвокат С. Д. от АК-София срещу решение № 3651 от 06.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 11679/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която частично се отменя решение от 04.05.2017 г. по гр.д. № 78826/2015 г. на Софийски градски съд, 24 състав и е отхвърлен иска на Г. Х. С. против „ИНТЕРМЕДИА“ О. за обезщетение на причинените вреди над сумата от 1000 лева до пълния предявен размер – 10 000 лева, за публикации във вестник „Ш.“ от 22-28 юли 2015 г. и 29 юли-4 август 2015 г. Срещу определение от 19.09.2018 г. по същото дело, с което се отхвърля молбата за изменение на постановеното решение в частта му за разноските по реда на чл.248 ГПК е подадена и частна жалба от Г. Х. С. чрез адвокат С. Д. от АК-София с искане да се отмени определението и да се уважи молбата за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящи изхода на делото въпроси: 1. За начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени с няколко публикации през кратък интервал от време /една седмица/, когато не може да бъде разграничен приносът на всяко едно от многобройните конкретни деяния, и в нарушение на закона въззивният съд е приел, че за първата статия ответникът не носи отговорност? 2. Следва ли да се търси отговорност за всяка една публикувана обида и клевета в двете статии или само за най-тежката от тях, и изводите за употребата им в статиите водят ли до определяне на отделно обезщетение за всяка? 3. Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, когато в исковата молба ищецът не е разделял двете статии, и изрично е заявил, че ги счита за проява на една и съща деликтна отговорност? и 4. Правилно ли е приложен критерия „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението, при положение, че в случая се касае до множество обидни изрази и клевети, в две различни по време статии, когато последващото деяние наслагва върху вече предизвикана травма? Според касатора, съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с решения, които не са представени по делото.
От „ИНТЕРМЕДИА“ О., ЕИК[ЕИК], чрез адвокат М. С. от АК-София, не е подаден писмен отговор на подадените жалби.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че два в поредни броя на вестник „Ш.“ от 22-28 юли 2015 г. и 29 юли-4 август 2015 г. са публикувани статии със заглавие „Започнах гладна стачка заради леля ми, която би Ж. И. от „Съдебен спор“! и „Г. С. поръчала убийството на племенничката си – преводачката Н. П.!”, но първият материал възпроизвежда твърдения в отговор на журналистически въпроси, поради което възложителят на работата не носи отговорност за коректно изнесената информация. Според въззивния съд, във втората статия на същата тема е посочено обстоятелство, което обосновава присъждане на обезщетение /изведено като заглавие на материала/ и при липсата на обективни данни, че ищцата е извършила престъпление, твърдението следва да се приеме за позорящо и клеветническо. Съдът е установил също, че ответникът е собственик и издател на вестника, поради което следва да се ангажира неговата отговорност за разгласените неверни обстоятелства, накърняващи достойнството на ищцата, тъй като представляват превратно упражняване на правото на изразяване на мнение и разпространяването му по чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България. Публикуваната статия е станала известна на неограничен кръг от лица, поради което издателят на печатното издание следва да заплати обезщетение по чл.49 ЗЗД, като възложител на работата вреди и с оглед особеностите на случая е определил по справедливост обезщетение в размер на 1000 лева.
С определение от 19.09.2018 г. по същото дело, съдът е отхвърлил молбата на Г. Х. С. за изменение на въззивното решение в частта му за разноските на основание чл.248 ГПК, като е приел, че пред първоинстанционния съд не е поставен въпроса за изменение на решението в частта му за разноските и няма възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение във въззивната жалба, поради което молбата по чл.248, ал.1 ГПК е неоснователна.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от касатора въпроси поради следните съображения: Първите два въпроса се свеждат до отговорността на възложителя за вреди причинени от публикации съдържащи множество обидни и клеветнически твърдения и начинът на определяне на обезщетението за неимуществените вреди. Тези въпроси обуславят изхода на делото, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд в решение по гр.д. № 1740/2012 г., ІV г.о., в което се приема, че при невъзможност да се разграничи кои и какви вреди са произтекли от отделните публикации, предмет на исковата молба, преценката на съда се изразява във възможността да ги присъди в общ размер, като е длъжен да отчете всички обстоятелства от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението. В случая, съдът е изложил подробно обстоятелствата по спора и е достигнал до извод, че публикуваният материал в първата му част възпроизвежда твърдения на интервюираното лице, поради което няма основание да се ангажира отговорността на автора по чл.45 ЗЗД независимо дали изявленията са обидни. При определяне обема на отговорността за неимуществени вреди, според въззивната инстанция, само негативните изживявания, които са пряка и непосредствена последица от уличаващите ищцата данни във втората част на публикувания материал по темата от предишния брой, дават основание за присъждане на обезщетение, тъй като е разгласено позорно обстоятелство, което не е установено и доказано. Тези изводи са съобразени с практиката на ВКС, формирана с решение по гр.д. № 1376/2011 г. на IV г.о. и решение по гр.д. № 1438/2009 г. на III г.о., с които се приема, когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, журналистическите твърдения и оценки могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани журналистически мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, при които според чл.39, ал.2 КРБ правото за изразяване на мнение и за разпространяване чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Извън тези ограничения журналистите и медиите могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения. Ако те са верни не се носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, има отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на разпространената информация.
Третият поставен въпрос не покрива изискванията за правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му е свързан с преценка на приетите по делото доказателства, т.е. представлява довод за неправилност на решението (чл.281, т.3 ГПК). Съображенията по този въпрос на касатора имат отношение към правилността на фактическите и правни изводи на съда и представляват касационни доводи за необоснованост на приетите фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, по които Върховният касационен съд може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване и разглеждането на правния спор по същество, а не в производството по селекция на касационните жалби (т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК).
Поставеният въпрос за прилагането на критерия “справедливост” по чл.52 ЗЗД също не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е разрешен в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд в т.ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай. В тази връзка, не може да се приеме, че обжалваното решение противоречи на трайната практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона и цитираните решения на ВКС, в които преценката на съда е при различна фактическа обстановка за обстоятелствата, публично оповестени в пресата и от които са настъпили вредите. Обжалваното решение е в съответствие със съдебната практика на ВС и ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Частната жалба на Г. Х. С. чрез адвокат С. Д. от АК-София срещу определение от 19.09.2018 г. по делото, с което се отхвърля молбата й за изменение на постановеното решение в частта му за разноските по реда на чл.248 ГПК е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, поради което е редовна и допустима, но по същество е неоснователна.
Правото на разноски е признато на страната по делото, която е постигнала желания за нея правен резултат при разглеждане на спора по същество, респ. при позитивен за нея резултат от обжалване на постановения съдебен акт, доколкото съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция (чл.81 ГПК). Съгласно разясненията в т.14 на Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване се съобщават на страните и това е моментът, от който започва да тече срока по чл.248, ал.1 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за разноските, т.е. възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение може да се направи най-късно в срока за подаването на жалба срещу решението, ако същото е обжалваемо.
От данните по делото е видно, че в подадена въззивна жалба от Г. Х. С. срещу първоинстанционното решение не е направено възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК, а искане за пререшаване на правния спор и съобразяване на направените разноски с изхода на делото, поради което правилно въззивният съд е отхвърлил молбата по чл.248 ал.1 ГПК. Съображенията в частната жалба срещу определението от 19.09.2018 г. са изцяло неоснователни, тъй като направеното искане за присъждане на разноски след пререшаване на спора от въззивния съд не включва възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3651 от 06.06.2018 г. по в.гр.д. № 11679/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 132277/15.10.2018 г. на Г. Х. С. чрез адвокат С. Д. срещу определение от 19336 от 19.09.2018 г. по в.гр.д. № 11679/2017 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл.248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.