5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
София, 01.06.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 453 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. М. от [населено място] срещу решението на Пловдивския окръжен съд, постановено на 23.11.2016г. по в.гр.д.№2178/2016г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против С. Д. К. и Б. З. К. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаването му за собственик на реална част с площ от 1366.83 кв.м., колорирани в син цвят, означени с букви АБВГА по скица към заключението на приетата в съдебно заседание на 26.04.2016г. СТЕ, изготвена от вещото лице инж.Е. Л., от поземлен имот с идентификатор 00702.520.348 по КК на [населено място], намиращ се в [населено място], целият с площ от 2579кв.м,. трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м/, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 5276, кв.6а, парцел I-КЖС и за осъждането на ответниците да му предадат владението върху същата и е признато за установено по предявения иск по чл.124 ГПК по отношение на А. М. М., че С. Д. К. и Б. З. К. са собственици на основание давностно владение, упражнявано от октомври 2001г. до предявяване на иска, на североизточната част от ПИ с идентификатор 00702.520.348 по КККР на [населено място], с площ от 1361кв.м., за която реална част е определен проектен идентификатор 00702.520.446 от СГКК Пловдив.
В съдържащото се в касационната жалба изложение се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика на ВКС по въпроса може ли ответниците С. Д. К. и Б. З. К. да придобият право на собственост върху реална част с площ 1361кв.м. от чужд имот по давностно владение при положение, че не са владелци на тази реална част, а са държатели, защото не са променили намерението да владеят тази реална част като своя /доколкото в отговора на исковата молба твърдят, че многократно са подавали заявление до общината да им се изготви оценка на реалната част, за да я закупят, което е заявено и от свидетеля А. С. Д., данъците от влизане в сила на решение №208/2001г. на ПК-Асеновград се плащат за целия имот от собственика с възстановено право на собственост, собственикът с възстановено право на собственост върху целия имот като наследник на А. Г.М. е записан в разписния лист и е въведен във владение, като геодезичната фирма е установила границите на целия имот и е забила колчетата в присъствието на ответницата Б. К./; възможно ли е да се приеме, че е налице промяна в намерението на ответниците, че владеят процесната реална част като своя след като знаят и са видели документа за собственост, че целият имот е на жалбоподателя А. М. М.. Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроса след като заедно с въззивната жалба е представено новосъздадено доказателство /писмо от [община] с изх.№94-А-489/08.09.2016г., което е създадено след постановяване на първоинстанционното решение и не е могло да бъде взето предвид при постановяването му, следваше ли въззивната инстанция да го допусне и подложи на преценка като доказателство , щеше ли то да заличи с обратна сила давността и щяха ли изводите на въззивната инстанция да бъдат други. Поддържат, че в противоречие с практиката на ВКС е разрешен и въпросът дали владението е спокойно, при положение, че А. М. и Х. А. са премахнали телената мрежа и бетоновите колове, с които е била оградена реалната част, до ответниците е била изпратена нотариална покана за освобождаване на ползваната от тях реална част, търсено е съдействие от органите на РПУ и прокуратурата.
В писмен отговор в срока по чл.287 ГПК ответниците по касационна жалба С. Д. К. и Б. З. К. изразяват становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
А. М. М. е предявил срещу С. Д. К. и Б. З. К. иск за предаване владението на реална част от ПИ с идентификатор 00702.520.348 по КК на [населено място] с площ на реалната част 1366.83 кв.м. В сроковете по чл.211 ГПК С. Д. К. и Б. З. К. са предявили насрещен иск за признаване за установено, че са собственици на процесната реална част като придобита на основание давностно владение, осъществявано от м.октомври 2001г. до предявяването на иска /31.07.2015г./.
С обжалваното решение главният иск е приет за неоснователен, а насрещният за основателен.
Прието е, че от фактическа страна по начало няма спор между страните, а и от показанията на разпитаните свидетели безпротиворечиво се установява, че след приключване през 2001г. на процедурата по възстановяване на правото на собственост върху процесния недвижим имот в полза на А. М. М. ответниците са отказали да го освободят и са продължили да упражняват фактическа власт върху него, оспорвайки претендираните от А. М. М. права, възстановили са веднага премахнатата от А. М. М. оградна мрежа и са продължили да обработват имота и да ползват изградените от тях постройки, като тези действия са извършвани явно и същите са станали достояние на М.. При така извършените от ответниците действия, както и при съобразяване с въведената в разпоредбата на чл.69 ЗС презумпция, че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго, въззивният съд е приел, че ответниците са имали качеството владелци, а не държатели на имота. За ирелевантно е прието обстоятелството, че А. М. М. ги е информирал за притежаваните от него права върху имота, тъй като те са оспорили същите и са отказали да се съобразят с тях. Поради това е прието, че течащата придобивна давност не е била прекъсвана по начините, предвидени в чл.116 ЗЗД и с изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен период на непрекъснато владение ответниците са придобили правото на собственост върху процесната реална част от имота, за която е установено, че отговаря на изискванията на чл.200 ЗУТ и може да бъде годен обект на право на собственост.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената практика на ВКС по поставените въпроси – в кои случаи осъществяваната върху недвижим имот фактическа власт представлява владение и в кои държане, както и кога е налице промяна в намерението, с което е била осъществявана фактическата власт, необходимо ли е подобна промяна да бъде противопоставена на собственика на имота. Както е прието в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на Първо ГО на ВКС, упражняваната върху недвижим имот фактическа власт представлява държане, ако е налице основание за нейното установяване /договор/. Ако такова основание не се установи, то упражняваната фактическа власт представлява владение от момента на установяването си и не е необходимо демонстриране на намерение имотът да се държи като свой, доколкото приложение следва да намери презумпцията на чл.69 ЗС. В съответствие с така изразеното становище въззивният съд е приел, че след като в настоящия случай не се установява ответниците по предявения иск да са имали качеството „ползуватели“, то приложение следва да намери презумпцията на чл.69 ЗС. Още повече, че в исковата молба се съдържа и твърдение, че след получаване на нотариалната покана ответниците са отказали да предадат владението, оспорвайки правата на ищеца и противопоставяйки по този начин категорично намерение за своене.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за възможността въззивният съд да приеме новосъздадено доказателство /писмо от [община] с изх.№94-А-489/08.09.2016г./, създадено след постановяване на първоинстанционното решение. Изразеното от въззивния съд становище по така поставения въпрос съответства на трайно установената задължителна практика на ВКС, съгласно която с оглед въведената с чл.266 ГПК забрана за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство, страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство, като до приключване на съдебното дирене те могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят нови доказателства само ако не са знаели за тях до подаване на жалбата, съответно срока за отговор / решение №466/27.05.2010г. по гр.д.№1297/2009г. на І ГО на ВКС; решение №40/13.05.2011г. по т.д.№384/2010г.,ТК,І т.о; решение №274/30.06.2010г. по гр.д.№673/2009г.,ІV ГО на ВКС,ГК /. И доколкото в случая още в исковата молба се съдържа твърдение, че ответниците владеят имота, позовавайки се на предоставено право на ползване по ПМС №76, в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че това обстоятелство не е ново по смисъла на чл.266 ГПК и установяването му с издадено от общината удостоверение е било възможно още в производството пред първоинстанционния съд.
Останалите въпроси, които касаторът поставя в изложението към подадената касационна жалба, по същество представляват касационни оплаквания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281 ГПК, поради което не биха могли да обосноват на касационно обжалване.
Така изложените съображения обосновават извода за неоснователност на поддържаните от касатора доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора в полза на С. Д. К. и Б. З. К. следва да бъде присъдена сумата 800лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решението, постановено на 23.11.2016г. по в.гр.д.№2178/2016г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. М. М. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на С. Д. К. и Б. З. К. сумата 800лв. /осемстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове:
0,