1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
София, 18.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4959 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК и по чл. 274, ал. 3 ГПК, в редакцията до изм. с ДВ. бр. 86/2017 г.
С решение № 432 от 12.04.2017 г. по гр. д. № 360/17 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, е потвърдено решение № 2190 от 18.06.15 г. по гр. д. № 4221/14 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. А. Д., К. А. Ш. и Л. К. Ш. срещу М. Д. В., В. П. Т., Е. Х. В., Г. Д. В. и В. Д. С. иск по чл.439 ГПК да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищците не дължат изпълнение по изпълнително дело № 273/2010 г. по описа на ЧСИ А. А., образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение по гр. дело № 3848/1995 г. на Пловдивския районен съд, поради погасяване на правото на принудително изпълнение по давност, както и поради придобиване на собствеността върху имота от Л. К. Ш. на основание изтекла придобивна давност, считано от месец октомври 1991 г. Производството се развива между правоприемниците /наследници по закон/ на страните по гр. д. № 3848/ 1995 г. на Пловдивския районен съд. С постановеното по това дело съдебно решение наследодателят на ищците на А. Ш. е осъден на основание чл.108 ЗС да предаде на наследодателите на ответниците Д. и П. В. собствеността и владението върху спорния имот от 600 кв. м. в западната част на дворно място от 4 дка, съставляващо имот пл. № 51 по плана на [населено място], местността „Терзиите“. Въз основа на постановеното решение на 06.07.1998 г. е издаден изпълнителен лист, по който е образувано изпълнително дело № 273/2010 г. по описа на ЧСИ А. А., с район на действие Пловдивския окръжен съд. По молба от 21.07.2014 г. от настоящите ответници по изпълнителното дело е приет за изпълнение и присъединен изпълнителен лист от 18.06.2010 г., издаден по гр. д. № 695/2002 г. по описа на Пловдивския районен съд, съгласно който А. Ш. и Л. Ш. са осъдени да освободят процесния имот от подобренията, които са извършили като недобросъвестни държатели, а именно – постройка в режим на чл.120, ал.4 ППЗТСУ, впоследствие превърната и узаконена в ресторант. С решение от 10.12.2010 г. по гр. д. № 4428/ 2009 г. по описа на Пловдивския районен съд е отхвърлен предявеният от А. Ш. и Л. Ш. против Д. В., М. В. и В. Т. иск да бъдат признати за собственици на процесния недвижим имот на основание давностно владение.
Относно възражението за погасяване по давност на правото на принудително изпълнение въззивният съд е обосновал, че петиторните искове не се погасяват по давност, независимо от продължителността на периода, през който носителят на правото на собственост бездейства и не упражнява правото си на защита. Посочил е, че правото на собственост се изгубва, ако го придобие друг или ако собственикът се откаже от него, като способите за придобиване на вещни права са законово определени с нормата на чл.55 ЗС, а отказът от правото на собственост върху недвижим имот е формален акт и същият има действие само ако е извършен в писмена форма с нотариална заверка на подписа и се впише в имотния регистър. На носителя на правото на собственост, който не търси защита срещу лицето, което упражнява без правно основание фактическа власт върху имота му и така накърнява правото му на собственост, може да бъде противопоставено само възражението, че правото на собственост е погасено, тъй като е придобито по давност от владелеца. Доколкото не се погасява по давност правото на иск, то не се погасява по давност и правото на принудително изпълнение, което е обусловено от правото на иск. Въззивният съд е счел за неотносимо възражението на ищцата Л. Ш., че субективните предели на постановеното по ревандикационния иск решение не се разпростират по отношение на нея, след като не е била конституирана в производството по гр. д. № 3848/1995г. на Пловдивския районен съд, тъй като е законна наследница на длъжника по изпълнителния лист А. Ш.. Приел е за неоснователно и следващото поддържано основание за погасяване на претедираното право – изтекла в полза на Л. Ш. придобивна давност за периода след месец октомври 1991 г. Съобразил е, че с постановеното решение от 10.12.2010 г. по гр. д. № 4428/ 2009 г. на Пловдивския районен съд в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо е отречено правото на собственост на основание придобивна давност на ищцата Л. Ш. към момента на приключване на съдебното дирене по делото и е недопустимо да бъде пререшаван този въпрос. От приключването на съдебното дирене по гр. д. № 4428/2009 г. по описа на Пловдивския районен съд до подаването на искова молба по настоящото дело – 18.03.2014 г. не е изтекъл необходимият срок за придобиване на собствеността по давност, поради което е ирелевантно дали в този период е налице владение по смисъла на 68 ЗС и е безпредметно обсъждането на събраните в тази връзка доказателства.
Доводите на ищците, че изпълняемото право на ответниците не съществува, тъй като след индивидуализирането на имотите съгласно влязъл в сила план за земеразделяне ответниците са получили обезщетение в пълен размер за притежаваните от техните наследодателите земеделски земи, съдът е приел за неотносими към предмета на спора. Посочил е, че по своя характер те представляват изменение на предявения иск по основание, а такова искане не е правено от ищците по реда на чл.214, ал. 1 ГПК. В допълнение е обосновал, че въпросът за правото на собственост върху процесния имот на основание земеделска реституция е решен вече между страните с влязло в сила решение и е недопустимо неговото пререшаване.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците М. А. Д., К. А. Ш. и Л. К. Ш.. Жалбоподателите твърдят, че неправилно съдът е приел, че правото на принудително изпълнение не е погасено по давност, тъй като погасителната давност се прилага и по отношение вещните права. След изтичане на определения срок не се погасява самото изпълняемо право, а процесуалното право на принудително изпълнение. Обосновават, че след като ищцата Л. Ш., в качеството си на съпруга на ответника в производството по гр. д. № 3848/1995г. на Пловдивския районен съд и като негов необходим другар в процеса, не е била конституирана в производството, то постановеното осъдително решение не я обвързва и тя необезпокоявано е осъществявала фактическа власт върху имота от 1993 г. и е придобила същия по давност. Излагат се подробни съображения за това, че имотът е индивидуализиран едва с плана за земеразделяне и към момента на постановяване на изпълнителния титул не е съществувал като обособена вещ и същевременно при последващо обезщетяване на ответниците с плана за земеразделяне те не могат да претендират права върху имота.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, редакция след измененията с ДВ бр.86/2017 г., по следните въпроси:
1. Погасява ли се правото на принудително изпълнение на съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 108 ЗС, с изтичане на предвидената от закона /чл. 110 ЗЗД и чл. 117 ЗЗД/ петгодишна давност.
2. Погасява ли се по давност с неупражняването му в срок по-дълъг от пет години правото на принудително изпълнение за предаване на владението на недвижим имот.
3. Какво е другарството на съпрузите по предявен срещу един от тях иск по чл. 108 ЗС за предаване на владението на недвижим имот. Има ли сила на пресъдено нещо съдебното решение по отношение на неучаствалия в делото съпруг.
4. Следва ли съдът да обсъди изложени от страните доводи, имащи значение за основателността на иска, ако тези доводи не са изложени в исковата молба, а след узнаване на релевантните за делото факти от ищците в хода на съдебното производство преди приключване на съдебното дирене.
Твърди се противоречие с Постановление № 4830/10.10.1964г. на Пленума на ВС, с Постановление № 3/18.11.1980г. на Пленума на ВС и с решение № 1387/09.11.2000г. по гр. д. № 781/2000г. на ВКС по първия въпрос, с решение № 431/08.11.2010г. по гр. д. № 439/2010г. на ВКС, II г.о. и с решение № 280/24.10.2011г. по гр. д. № 344/2010г. на ВКС, II г.о. по третия въпрос и с решение № 390/26.06.2015г. по гр. д. № 7568/2013г. на ВКС, IVг.о. и решение № 526/03.02.2012г. по гр. д. № 681/2010г. на ВКС, IVг.о. по четвъртия въпрос. По въпроса дали се погасява по давност правото на принудително изпълнение за предаване на владението на недвижим имот се поддържа основанието по чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК.
Ответниците в производството М. Д. В., В. П. Т., Е. Х. В. и Г. Д. В. оспорват жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, има необходимото съдържание и липсва ограничение по чл.280, ал.3 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Първият и вторият от поставените въпроси се свеждат до това дали се погасява по давност правото на принудително изпълнение, произтичащо от осъдителни решения по искове с правно основание чл.108 ЗС. Въпросът е обуславящ за изхода на делото, но по него не са налице поддържаните от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване. Цитирайки Постановление № 4830/ 10.10.1964г. на Пленума на ВС, каквото не е постановявано, жалбоподателите вероятно са имали предвид ППВС № 4/64г. В него се поставя въпросът за началния момент на давността за погасяване на претенциите за подобрения и добиви от съсобствения имот. ППВС №3/1980 г. е посветено на общите въпроси относно погасителната давност при принудително изпълнение. В него не се дава отговор на формулирания въпрос по настоящото дело и същевременно същото е обявено за изгубило сила с т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. В решение № 1387/09.11.2000г. по гр. д. № 781/2000г. на ВКС, V ГО, се разглежда въпросът за погасителната давност за вземане от непозволено увреждане. Сочените съдебни актове са неотносими към спора по настоящото дело и не обосновават основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма колебание в практиката на ВКС, че вещните права не се погасяват по давност, а се изгубват съгласно чл.99 ЗС само ако друг ги придобие или собственикът се откаже от тях. Това принципно положение е отразено и в мотивите на ТР № 1 от 4.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГК. Безспорно правно положение е и това, че исковете за собственост не се погасяват по давност. Същият принцип се прилага и за правото на принудително изпълнение. Това право се погасява само за вземания, които произтичат от облигационни правоотношения между страните, но не и за вземания, произтичащи от вещни права. Вземанията, които произтичат от вещни права, се погасяват, ако вещното право бъде придобито по давност или на друго оригинерно основание. Тогава материалното право и процесуалното право на принудително изпълнение се погасяват едновременно. В този смисъл са изразените мотиви в определение № 763/02.07.2010 г. по гр. д. № 306/2010 г. на ВКС, IV ГО, постановено в производство по чл.288 ГПК.
Въпросът за другарството на съпрузите по предявен срещу тях иск по чл. 108 ЗС по отношение на имот, придобит при условията на СИО, и съответно за обвързващата сила на решението, когато единият съпруг не е конституиран в производството, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Той е приел, че независимо от неучастието на ищцата в производството по ревандикационния иск, съдебното решение я обвързва, защото е универсален правоприемник на ответника в производството. Действието на решението спрямо ищцата Л. Ш. би имало значение при изследване на въпроса за придобиването на имота по давност и дали давността е прекъсната по отношение на нея с предявяване на ревандикационния иск. С ТР № 3/29.06.2017г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГК на ВКС се приема, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Независимо от това, че съвместната процесуална легитимация на съпрузите не обуславя допустимостта на процеса, неучаствалият съпруг, като необходим факултативен другар, е обвързван от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, касаещо общо за съпрузите право. От тези разяснения следва извод, че макар да не е била страна по гр. д. № 3848/1995г. на Пловдивския районен съд, Л. Ш. е обвързана от това решение, след като не е искала отмяната му по реда на чл.233, ал.2 ГПК /отм./, съответно – не може да се позовава на придобивна давност за период преди момента, в който се формира сила на пресъдено нещо по това дело. Като обвързана от това решение, тя следва да търпи и последиците на прекъсване на придобивната давност с образуването на изпълнително производство по изпълнителен лист, издаден въз основа на решението. В този смисъл е и крайният извод на въззивния съд, макар и по други съображения. Четвъртият въпрос не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите на жалбоподателите за административни процедури, развили се във връзка с реституцията на спорния имот след постановяване на съдебното решение, срещу чието принудително изпълнение се защитават, са неотносими към предмета на спора, заявен в исковата молба. Тези процедури не са въведени като основание на предявения иск по чл.439 ГПК нито с исковата молба, нито по реда на чл.214, ал.1 ГПК. Като е отказал да обсъди доводите на ищците, свързани с тези процедури, съдът е действал в съответствие с практиката на ВКС по въпросите за начина на определяне на предмета на делото. Както в обстоятелствената част на исковата молба, така и по реда на чл.214, ал.1 ГПК, не са въведени твърдения, че след влизане в сила на решението по гр. д. № 3848/1995 г. на Пловдивския районен съд са настъпили нови факти, които да сочат на отпадане на правата на ищците по това дело върху присъдения имот, произтичащи от решението на О. П. от 20.07.1992 г. В обобщение – не са налице основанията по чл. 280, ал. 1- 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По частната касационна жалба:
С определение № 2376/09.10.2017г. по в. гр. д. № 360/2017г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено определение № 7815/17.07.2015г. по гр. д. № 4221/2014г. на Пловдивския районен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Въззивният съд е приел, че в производството пред районния съд са конституирани петима ответника, като всеки от тях е представляван от адвокат, с когото е сключил договор за правна помощ и е заплатил съответното договорено възнаграждение. След като искът е отхвърлен по отношение на всеки от ответниците, те имат самостоятелно право на разноски, независимо че са представлявани от един пълномощник. Съдът е приел, че съобразно материалния интерес от 9927, 50 лв., минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал.2,т. 3 Наредба № 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 826 лв., поради което претендираните възнаграждения от М. В., Е. В., Г. В. и В. С. са под този минимум. Единствено претендираното от В. Т. адвокатско възнаграждение надвишава минимума със 174 лв., но съдът е приел, че същото не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Частна касационна жалба срещу това определение са подали ищците М. А. Д., К. А. Ш. и Л. К. Ш.. Поддържат, че неправилно е присъдено на ответниците възнаграждение, тъй като в представените договори за правна помощ не е посочен начинът на плащане. Също така доколкото ответниците са представлявани от един пълномощник и предоставената защита е идентична по отношение на всеки от тях, то присъденото възнаграждение е прекомерно. Поддържат основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие на въззивното определение с ТР № 6/2012г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: следва ли да се присъждат разноски по делото за адвокатско възнаграждение на страната, ако в представения договор за правна помощ не е посочен начинът на плащане на договорените суми.
Ответниците по частната касационна жалба я оспорват.
Настоящият състав приема, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос не е обуславящ, тъй както не бил поставен пред въззивния съд и по него липсва произнасяне. Същевременно не е налице и противоречие с т. 1 от ТР № 6/2012г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК, в което се приема, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка адвокатското възнаграждение. В случая в представените договори за правна помощ е отбелязано, че възнаграждението е заплатено изцяло и върху тях е положен подпис на доверителите, с които се удостоверява извършеното плащане.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 432 от 12.04.2017 г. по гр. д. № 360/17 г. на Пловдивския окръжен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2376 от 09.10.2017 г. по гр. д. № 360/17 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: