1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
гр. София, 19.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2660 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника М. М. Родопски, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. М. срещу решение № 304 от 14.10.2016г. по в. т. дело № 316/2016г. на Пловдивски апелативен съд, III граждански състав, с което е потвърдено решение № 106 от 17.03.2016г. по т. дело № 9/2015г. на Окръжен съд Смолян и М. М. Родопски е осъден да заплати на [фирма], [населено място] /с предишно наименование [фирма]/ сумата 1 500 лв. – разноски за въззивното производство. С първоинстанционния съдебен акт М. М. Родопски е осъден да заплати на [фирма], [населено място] /с предишно наименование [фирма]/ сума в размер 36 000 лв. с ДДС, представляваща окончателно плащане на възнаграждение по т. 6.1 от договор за услуга № 01-0201/02.01.2013г., сума в размер 5 000 лв., представляваща неустойка по т. 8.1 от договор за услуга № 01-0201/02.01.2013г., ведно със законните лихви върху главницата и върху неустойката, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 26.02.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер 3 210 лв. – съдебни разноски.
Касаторът прави оплакванe за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1/ Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК според касатора е решен в противоречие с решение № 292/20.01.2016г. по гр. дело № 952/2015г. на ВКС, ГК, III г. о.
2/ Материалноправният въпрос „Налице ли е приемане на изработеното по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД /изрично или мълчаливо/, без да е налице реалното му предаване и фактическо получаване от поръчващия, т. е. без да е налице разместване на фактическата власт и възможност за извършване на цялостен оглед и преценка?“ според касатора е решен в противоречие с решение № 231/13.07.2011г. по т. дело № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 181/10.02.2016г. по т. дело № 2079/2014г. на ВКС, ТК, I т.о.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. С. оспорва касационната жалба и релевира възражения за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, евентуално за правилност на въззивното решение. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между страните е възникнало правоотношение по договор за услуга № 01-0201 от 02.01.2013г., с който ответникът М. М. Родопски /касатор в настоящото производство/ е възложил на ищеца [фирма] /с настоящо наименование [фирма]/ изработка на бизнес план за кандидатстване и финансиране на проект по мярка 121 от Програмата за развитие на селските райони. Съдебният състав е приел, че в изпълнение на задълженията си по договора ищецът е изработил в полза на ответника /настоящ касатор/ посочения бизнес план за кандидатстване за финансиране на проект по мярка 121 от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013г. Позовавайки се на водената между насрещните страни електронна кореспонденция и на факта, че изготвеният от ищеца бизнес план е депозиран от възложителя със заявлението за финасиране до Държавен фонд „Земеделие“, въззивната инстанция е направила извод за приемане на изработеното от възложителя. Този извод е аргументиран и с обстоятелството, че между М. Родопски и ДФ „Земеделие” на 14.08.2014г. е подписан договор за отпускане на финансова помощ в размерите, одобрени със заповед № 03-РД/2109 от 31.07.2014г., която не е обжалвана от него.
Възражението на ответника по иска за недължимост на възнаграждението поради неточно /некачествено/ изпълнение на бизнес плана е прието за неоснователно по съображения, че възложителят не е направил възражения до изпълнителя за недостатъци на бизнес плана. Според решаващия съд моментът за отправяне на възражения за недостатъци на бизнес плана е подписването на договора за отпускане на финансова помощ, тъй като тогава възложителят вече е знаел, че не получава пълно одобрение на разходите по проектното предложение. Позовавайки се на показанията на разпитаните свидетели, съдебният състав е счел за недоказани твърденията на касатора относно некачествено изпълнение на договора от изпълнителя, изразяващо се в непознаване на регулиращите дейността нормативни документи при изготвяне на бизнес плана, в резултат на което изчислените и предложени от изпълнителя с проекта разходи са били намалени. По отношение на твърденията на касатора за допуснати непълноти и неясноти в заявлението за подпомагане, довели до подаването на допълнителни молби и уточнения, във въззивното решение са изложени съображения за тяхното отстраняване от изпълнителя, тъй като проектът е бил одобрен от финансиращия орган.
Поради липсваща клауза в договора за услуга, регламентираща срок за изготвяне на бизнес плана и възражения от възложителя по време на действието на договора, възражението относно несвоевременното изпълнение на задълженията от изпълнителя по договора е прието за неоснователно.
Позовавайки се на чл. 10 и чл. 11 от договора за услуга, решаващият съд е извел съображения относно наличието на задължение на касатора за заплащане на възнаграждение за извършената от изпълнителя работа в претендирания размер. По силата на т. 8 от договора и с оглед забавата на възложителя, е приел, че се дължи и уговорената неустойка, чийто размер е предварително определен от страните, не е прекомерен, с оглед на което не подлежи на намаляване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора процесуалноправен и материалноправен въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
По процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Д. за противоречие с решение № 292/20.01.2016г. по гр. дело № 952/2015г. на ВКС, ГК, III г. о. е неоснователен. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. дело № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т. дело № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т. дело № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т. дело № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд може да приеме, че приетите за установени от първоинстанционния съд факти не са се осъществили, или че неустановените от първоинстанционния съд факти са се осъществили, само ако във въззивната жалба се съдържа оплакване, че даден релевантен по делото факт е погрешно установен. В този случай въззивният съд е длъжен да обсъди събраните относими и допустими доказателства относно спорните факти съобразно направените във въззивната жалба оплаквания. В настоящия случай, в съответствие с постоянната практика на ВКС, въззивната инстанция в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е обсъдила събраните доказателства относно твърдените от страните факти и обстоятелства, релевираните от страните възражения и доводи и е основала решението си върху установената фактическа обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми. Преценката дали при установяване на фактическата обстановка в резултат на обсъждане на доказателствата съдебният състав е приложил правилно правилата на логическото мислене не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, а е предмет на производството по чл. 290 ГПК и направените в тази връзка оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на материалноправния въпрос не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съдебен акт е постановен в съответствие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС фактическият състав, от който възниква задължението на възложителя за заплащане на изработеното, включва: 1/ възникнало между страните правоотношение по договор за изработка; 2/ изпълнение на възложената работа; 3/ приемане на работата. С нормата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД за поръчващия е създадено законово задължение да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата представлява фактическо и правно действие, което включва, както фактическо получаване на изработеното, така и признание, че то съответства на договореното, в който смисъл е постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 231/13.07.2011 г. по т. дело № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., на което се позовава касаторът, както и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, например решение № 250/11.01.2011г. по т. д. № 535/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 45/04.03.2013г. по гр. д. № 197/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 181/10.02.2016г. по т. д. № 2079/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и други. Следователно релевантно за приемането по смисъла на посочената правна норма е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от възложителя за такова одобрение.
Доколкото приемането на работата е задължение на възложителя – да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен за скрити недостатъци съобразно разпоредбата на чл. 264, ал. 2 ЗЗД, то липсата на такива възражения е въведена от закона оборима презумпция за нейното приемане. Бездействието на възложителя и пропускът му да прегледа работата и да направи възраженията си в посочените срокове води до предвидените в чл. 264, ал. 3 ЗЗД неблагоприятни последици за него – при липсата на възражения за неточно изпълнение в качествено отношение работата се счита за приета от възложителя.
В настоящия случай въззивният съд въз основа на изпратената от ДФ „Земеделие“ преписка, изготвения от изпълнителя бизнес план, който е приложен към подписаното от касатора заявление за подпомагане, и сключения въз основа на този бизнес план между ДФ „Земеделие“ и касатора договор за отпускане на финансова помощ, е направил извод, че възложителят е приел изработеното. Наличието на конклудентни действия по приемане от възложителя на изработения от изпълнителя бизнес план без възражения относно качеството на работата е обосновано с представените доказателства, които са обсъдени от въззивната инстанция и въз основа на които е изградила правните си изводи. В този смисъл решаващият съдебен състав не се е отклонил от установената постоянна съдебна практика относно приемането на изпълнената работа с конклудентни действия, обективирана в горепосочените решения на ВКС.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на двата правни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Релевантният правен въпрос, по който съдът се е произнесъл, следва да бъде такъв, който не само да е от значение за точното прилагане на закона, но заедно с това да е от значение и за развитието на правото. По отношение на значимите за настоящия спор правни въпроси е налице постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Поради липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 1 000 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 304 от 14.10.2016г. по в. т. дело № 316/2016г. на Пловдивски апелативен съд, III граждански състав.
ОСЪЖДА М. М. Родопски с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], Столична община – район „С.”, [улица], ет. 4, ап. 5 на основание чл. 78 ГПК сумата в размер 1 000 лв. /хиляда лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.