О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№325
Гр. София, 19.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 1010 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу Решение № 1511/ 30.11.2017 г., постановено по в. гр. дело № 2363/2017 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 122/ 22.03.2017 г., постановено по гр. д. № 73/2016 г. на Карловския районен съд, с което са уважени предявените от П. Н. Г., С. Н. Г., И. Н. Д., Д. П. М., Х. П. М., С. Г. М. и Х. Г. М. субектнивно съединени установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 54, ал. 2 ЗКИР- за признаване правото на собственост на ищците, на основание наследствено правоприемство, върху следните реални части от недвижими имоти в [населено място], [община], а именно: част от имот пл.№ 360 в кв.30, с площ от 565 кв.м., и част от УПИ ІІ- за обществено ползване, в кв.31, с площ от 1 233 кв.м., които части не са отразени в действащия кадастрален план на [населено място], одобрен със Заповед № 141/ 01.03.1988 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искови претенции за собственост бъдат отхвърлени със законните последици.
Ответниците по касация- П. Н. Г., С. Н. Г., И. Н. Д., Д. П. М., Х. П. М., С. Г. М. и Х. Г. М. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който оспорват жалбата като неоснователна и поддържат, че обжалваното въззивно решение е правилно. Претендират присъждане на направените от тях разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване не е формулиран какъвто и да е конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, за който да се твърди, че е поставен в основата на обжалваното въззивно решение и по отношение на който да се поддържа наличието на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК алтернативни основания за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора. Изложени са единствено оплаквания за неправилност на въззивния акт, като се поддържа, че Пловдивският окръжен съд субективно е възприел фактическата обстановка по делото, като не е подложил на обсъждане събраните доказателства; необосновано е отказал да подложи на обсъждане обстоятелства от първостепенно значение за правилното решаване на спора вследствие на неправилно установена фактическа обстановка; необосновано и незаконосъобразно е пропуснал да обсъди установени в производството нарушения на първоинстанционния съд.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
За да формира извода си за основателност на предявените установителни искове за собственост, въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот е бил придобит от наследодателя на ищците Х. Г. М. по силата на покупко-продажба от 1926 г., като този имот е идентичен с имот пл.№ 360 от кв.30 по плана на [населено място] от 1951 г. Този фактически извод е неправен въз основа на съвкупен анализ на доказателствата по делото /вкл. Съдебно-техническа експертиза/, въз основа на които е установено, че е налице съвпадение на имотите по местонахождение и граници. Същевременно е прието за неоснователно възражението на [община] за придобиване на имота по силата на отчуждаване за обществени нужди, доколкото не са налице каквито и да са доказателства за проведена отчуждителна процедура /а и самият ответник не е навел такива твърдения/, в който смисъл е и заключението на изслушаната експертиза. Поради липса на формулиран от ответника правен въпрос, относим към така поставените в основата на въззивното решение решаващи правни мотиви, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд. Обективираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания за неправилност на въззивното решение не са годни да обусловят ангажиране на компетентността на ВКС по спора, доколкото същите са релевантни за фазата на разглеждане на касационната жалба по същество в случай на нейното допускане, но не и за настоящия стадий на селектиране на касационните жалби, за който е от значение посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото /т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК/.
С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация Х. П. М. направените от последния разноски в касационното производство, а именно сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение. Останалите ответници нямат право на разноски предвид липсата на доказателства за извършени такива.
Водим от гореизложеното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1511/ 30.11.2017 г., постановено по в. гр. дело № 2363/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационната жалба на [община].
ОСЪЖДА [община] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Х. П. М. сумата 600 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: