О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
София, 28.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.02.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2946 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 159 от 18.07.2017 г., постановено по в.т.д.№ 113/ 2017 г. Великотърновският апелативен съд е потвърдил решението на Русенския окръжен съд № 22 от 17.02.2017 г., по т.д.№ 141/2016 г., в частта му, предмет на подадената от [фирма], [населено място], „А. И.” Е., гр.Р., ЕТ Д. С. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „Д. Д. К.”, Д. С. Д. и В. Р. К., въззивна жалба, с което по отношение на въззивниците, като ответници по предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, е признато за установено съществуването на вземане в полза на [фирма], гр.София, формирано при условията на солидарност от сумите: 156 041. 08 евро- изискуема главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от 05. 02. 2016 г. до окончателното и изплащане,4 217.07 евро- възнаградителна лихва, от която за периода 07.09.2015 г. -07.12.2015 г.-3 904.71 евро и редовна лихва от 312.36 евро, 4 873.06 евро, от които наказателна лихва върху просрочени главници за времето от 07.09.2015 г. до 17.02.2015 г. в размер на 130.20 евро и 4 076.86 евро върху предсрочно изискуемата главница от 17.12.2015 г. до,1 040.41 евро комисионна за управление за периода 05.08.2014 г. -04. 08. 2015 г. вкл., за което в неговия общ размер е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 614/2016 г. на Русенския районен съд.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали ответниците по делото, които са го обжалвали с оплакване за неправилност – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
С касационните си жалби касаторите основно възразяват срещу извода на въззивната инстанция, че отговорността им като длъжници е доказана и произтича по договор за банков кредит по см. на чл.430 ТЗ от 10.03.2010 г., анексите №№ 1-6 и №№ 7-8 към него, по който [фирма] е кредитополучател, „А. И.” Е., ЕТ Д. С. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „Д. Д. К.”, Д. С. Д. са солидарни длъжници, а В. Р. К. – поръчител, по силата на сключен на 16.04.2013 г. договор за поръчителство. от 16.04.2013 г., Позовавйки се на липсата на оригинала на представените от ищеца копия от процесните договори за кредит и за поръчителство и от анексите към първия от тях жалбоподателите оспорват да е установено по предвидения в ГПК процесуален ред и тяхното съдържание. Считат, че доколкото нито с писмените доказателства, ангажирани по делото, нито със свидетелските показания са установени конкретните договорни клаузи, трансферът на претендираните от Банката – ищец суми по сметката на първия ответник е извършено служебно и без съгласието и знанието както на последния, като кредитополучател, така и на останалите посочени за солидарни длъжници. Несъгласие е изразено и с приетото от въззивния съд надлежно уведомяване на ответниците за предсрочната изискуемост на кредита.
В инкорпорирано в съдържането на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите А. С.” Е., [населено място], „А. И.” Е., гр.Р., ЕТ Д. С. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „Д. Д. К.” и Д. С. Д., като ФЛ са обосновали касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право,свързани с приложението на чл.183 ГПК и на чл.165, ал.1, изр.1 ГПК които доуточнени от състава на настоящата инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г.на ОСГТК на ВКС са: 1.”Следва ли по правилото на чл. 183 ГПК да се изключи от доказателствения материал по делото, документ, за който е изискано от съда представяне на оригинала или на официално заверен препис, но задължението е останало неизпълнено от представилата го страна в указания от съда срок?”; 2.”Следва ли въззивният съд да мотивира акта си, въз основа на документи, подлежали на изключване, от първоинстанционния съд, съгласно изискването на чл.183 ГПК, поради извършена заверка”Вярно с оригинала” от копие, а не от оригинал ?”;3.”Дължи ли се диспозитив относно всеки оспорен документ, съгласно чл.194 ГПК и открива ли се процедура по чл.194 ГПК при непредставени оригинали на оспорените документи и при изрично изявление на представилата ги страна , че ще се ползва от същите?” и 4.”Допускат ли се свидетелски показания, без да е доказано изгубването/ унищожаването на документа не по вина по см. на чл.165, ал.1 ГПК, на страната, позоваваща се на същия и следва ли свидетелят да възпроизвежда съдържанието на документа, при открита процедура по чл. 194 ГПК, когато не е представен оригинала на документа?”.
В самостоятелната си жалба, чрез адв.В. В., касаторът В. Р. К. обосновава приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на същите формулирани, като „основополагащи” за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право.
Като израз на твърдяната противоречие с практиката на ВКС са цитирани множество съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК от отделни състави на касационната инстанция. Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е поддържано от касатора В.К. по отношение на процесуалноправния въпрос № 4, свързан с приложението на чл.165, ал.1, изр.1 ГПК, във вр. с понятието „вина” по отношение на ЮЛ.
Ответникът по касационните жалби в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността им, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените от жалбоподателите касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Всяка от подадените от отделните ответници касационни жалби е в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Поради идентичността на поставените в отделните касационни жалби правни въпроси съставът на касационната инстанция се произнася в общо изложение по същите.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за доказана твърдяната с исковата молба облигационна връзка, породена от сключен на 10.03.2010 г. договор за кредит между [фирма], като кредитодател и [фирма], [населено място], като кредитополучател за сумата 200 000 евро с краен срок на погасяване 05.03.2018 г., по който „А. И.” Е., гр. Р., ЕТ Д. С. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „Д. Д. К.” и Д. С. Д. са солидарни съдлъжници, а В.К. – поръчител. Позовавайки се на ангажираните по делото преки и косвени доказателства вкл. заключенията на изслушаната ССЕ и показанията на разпитаните при условията на чл.165, ал.1 ГПК свидетели, които подробно самостоятелно е обсъдил, въззивният съд е счел за неоснователно направеното от ответниците в хода на процеса оспорване истинността на процесните договори за кредит и за поръчителство, анексите към същите и писмата, адресирани до длъжниците за обявяване предсрочната изискуемост на предоставените в заем суми. Изложени са съображения, че доколкото в хода на делото е безспорно установено заверяване сметката на [фирма], [населено място] в [фирма] със сумата 200 000 евро непосредствено след датата на договора за банков кредит – 10.03.2010 г. и стойността на превода е идентична с посочения в този договор кредит, то безспорно същият е усвоения от длъжника и подлежи на връщане, съобразно конкретните договорени клаузи, същественото съдържание на които е доказано в процеса, с преки и косвени доказателства, вкл., за извършвани в продължение на пет години частични погашения на дълга, включването му като задължение към финансова институция в годишните баланси и в ГФО за съответните години на длъжника и е възпроизведено в нотариалния акт за учредена договорна ипотека – размер на кредита, срок за издължаване, размер на лихвата, страните по него и тяхното качество в кредитното правоотношение, както и други важни условия. Възприемайки за основан на доказателствата по делото и на закона извода на Р. за надлежно осъществяване предпоставките за предсрочната изискуемост на процесния кредит Великотърновският апелативен съд, на осн. чл.272 ГПК, е препратил към мотивите на първостепенния съдебен акт. В допълнение е посочил, че уведомяването на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост, предхождащо заявяване на претендираното вземане в заповедното производство, е осъществено в съгласие с договорната клауза на чл.9а от договора за кредит, както чрез връчване писмото –уведомление на поръчителя В. К. – едноличен собственик на капитала на длъжниците [фирма] и „А. И.” Е., така и чрез фингираното му връчване на длъжника Д. С. Д., като ФЛ и като ЕТ с фирма „Д. Д. К.”, изрично договорено с т.11.1 от договора за кредит. Фингираното връчване, уговорено с т.3.2 от договора за поръчителство, е счетено за осъществено и по отношение на поръчителя В.К., което според въззивната инстанция изключва основателността на застъпената от ответниците противоположна теза.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените процесуалноправни въпроси № 1 и № 2, които обобщени се свеждат до приложението на чл.183 ГПК, са значими за крайния правен резултат по делото и обосновават общото основание за касация по чл.280, ал.1 ГПК, но не са разрешени в отклонение от задължителната съдебна практика.
В случая освен, че поддържаният критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е изведен от касаторите от частично и избирателно цитирани мотиви на съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които е даден отговор на различни от поставените въпроси – предимно за доказателствената сила на официално заверен препис, изключването на заверените от процесуалния представител на ищеца преписи от процесните документи от доказателствения материал по делото е без значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, доколкото приетото за възникнало конкретно правоотношение между страните и правата и задълженията на всяка една от тях, е основано както на ангажираните при условията на чл.165, ал.1 ГПК гласни доказателства и на представените в оригинал други документи, в които основното съдържание на оспорените е било възпроизведено, така и на заключението на изслушаната съдебно-счетоводната експертиза.
Останалите формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси с № 3 и с № 4 в същността си представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от въззивния съд нарушения на съществените процесуални правила на чл. 165, ал.1 ГПК и на чл.194 ГПК и като относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, независимо от формата под която са заявени, не могат да обосноват главната предпоставка за достъп до касация е не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК.
Поради изложеното единствено за пълнота следва да се посочи, че в правната теория и в съдебната практика противоречие относно тълкуването на чл.165, ал.1 ГПК и на чл.194 ГПК, респ. чл. 134, ал.1 ГПК/ отм./ и чл. 156 ГПК/ отм./, което е в пълно съгласие и с даденото от въззивната инстанция, не съществува. Според формираната по реда на чл.290 ГПК, служебно известна на настоящия съдебен състав и споделяща се от него, практика на ВКС, изразена в решения № 206 /17. 07. 2012 г., по гр.д.№ 824/2011 г. на ІV г.о.; № 79 от 10.09.2010 г. , по т.д.№ 628 /09 г. на ІІ т.о., № 125 от 01.07.2014 г., по гр.д.№ 5734/2013 г. на ІІІ г.о. и мн. други, документът е изгубен, когато страната не знае в чие държане той се намира. Невъзможността да се представи документа в хипотезата на чл. 165, ал.1 ГПК не трябва да е настъпило, само поради умишленото и действие. Изгубването или унищожаването на документа, както без вина, така и поради небрежност на страната не я лишава от правото да установи съществуването му със свидетелски показания. Това означава да установи със свидетелските показания съдържанието на документа, чрез възпроизвеждането му от свидетел, което при диспозитивния документ включва и установяване на спорното волеизявление.
В случая липсата на оригиналите на процесните договори – за кредит и за поръчителство и на анекси към същите е установена в хода на делото. След оспорването им от ответниците и изискването им по реда на чл.183, пр.1 ГПК, въз основа на извършена пълна инвентаризация на всички съхранявани оригинали в офиса на ищцовата банка в [населено място] е констатирано, че същите не се намират съхранявани в служебния и архив. За изгубването на документа са сезирани съответните органи на МВР и доколкото в хода на процеса не е налице твърдение, че то е в резултат на умишлено действие на физическите лица, включени в органите формиращи и изразяващи волята на ищцовото акционерно дружество, допускането на гласни доказателства и преценката на показанията на разпитаните свидетели от въззивния съд, наред с останалите преки и косвени доказателства, не е в отклонение от цитираната практика на ВКС.
В съгласие практиката на касационната инстанция, формирана по реда на чл.290 ГПК, Великотърновският апелативен съд е приложил и процесуалното правило на чл.194 ГПК. Според същата в решението си съдът може да се произнесе по истинността на представен частен документ и това произнасяне е допустимо, по силата на изрично разпореденото от чл. 156, ал. 2 ГПК /отм./, респ. чл.194, ал.3 ГПК. По своя правен характер актът е определение и е от значение за доказването, тъй като целта на производството по чл. 154 ГПК /отм./, респ. чл. 193 ГПК е във висящия исков процес да се определи доказателствената стойност на съответното представено писмено доказателство при изграждането на фактическите и правни изводи на решаващия съд. Затова ако съдът не се е произнесъл с него преди даване ход на устните прения, той коментира този въпрос в мотивите на решението. Липсата или наличието на отделен диспозитив в решението в този см. не представлява допуснато процесуално нарушение. В случая с диспозитива на първостепенния съдебен акт, потвърден от въззивната инстанция, от доказателствения материал по делото са изключени една част от конкретните оспорени от ответниците документи, а по отношение на друга – процесните договори и анекси решаващият съд се е произнесъл в мотивите на обжалваното решение, излагайки подробни съображения, което е в пълно съответствие с практика на ВКС.
Обосноваността на тези съображения не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
При наличие на формирана непротиворечива практика на ВКС, задължителна за съдилищата в страната, вкл. относно органите, които са отговорни за действията на търговец – ЮЛ, за която не е доказано да се нуждае от осъвременяване/ каквито доводи касаторите и не невеждат/ селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
С оглед изложеното искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 25а от Наредбата за заплащане на правната помощ/редакция в ДВ, бр. 98/2015 г./, във вр. с чл. 37 Закона за правната помощ.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на
Великотърновският апелативен съд № 159 от 18.07.2017 г., по в.т.д.№ 113/2017 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], „А. И.” Е., гр.Р., ЕТ Д. С. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „Д. Д. К.” и В. Р. К. да заплатят общо на [фирма], гр. София сумата 100 лева/ сто лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: