О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
[населено място], 30.06.2017г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на двадесет и седми юни, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 2406/2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 т.2 вр. с чл.396 ал.2 пр. трето ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 26011/11.12.2014 год. по ч.гр.д.№ 19032 / 2014 год. на Софийски градски съд,с което и след отмяна на първоинстанционното определение от 14.11.2014 год. по ч.гр.д.№ 62100 / 2014 год.на СРС, е допуснато обезпечение, чрез налагане на запор по сметки на ответниците, на бъдещи осъдителни искове,които ще бъдат предявени от [фирма] против жалбоподателя и [фирма], за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца, както следва : сумата от 4 214,24 лв., на основание чл.92 ЗЗД – неустойка за забава , на основание чл.59 от сключен договор за отдаване на автомобили при условията на оперативен лизинг; сумата от 3 344,04 лв. , на основание чл. 79 ал.1 ЗЗД – дължими разноски , свързани с ползването на автомобила – застраховки „пълно автокаско„ и „ гражданска отговорност„ ,дължими съгласно чл.14, чл.16 и чл.40 от същия договор; сумата от 14 997,30 лв. на основание чл.92 ЗЗД – неустойка за предсрочно прекратяване на договора за оперативен лизинг,съгласно чл.62.5 от същия. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, с доводи за постановяване в противоречие с чл.391 ГПК / предпоставките за допускане на обезпечението /, тъй като съдът не е определил правната квалификация на исковете, за да би извършил адекватна преценка на тяхната допустимост и вероятна основателност.Така въззивното определение се твърди лишено от мотиви,необходими за преценка на неговата законосъобразност по същество.Жалбоподателят намира необоснован и извода за доказана обезпечителна нужда на ищеца, още повече, че последният по начало не е навел никакви аргументи в тази насока. Съответно прилага доказателства, в установяване на притежание на достатъчно имущество за удовлетворяване евентуално вземане на ищеца, предмет на предявените искове / финансов отчет за периода, приключващ на 31.12.2013 год. / и акцентира на злоупотреба на бъдещия ищец с правото за налагане на обезпечение, като целящо блокиране работата на ответника.
Ответната страна – [фирма] – не е депозирала становище по частната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, принципно подлежащ на касационно обжалване, съгласно чл.396 ал.2 пр. трето ГПК съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Допуснато е обезпечение на бъдещи осъдителни искове, квалифицирани като: иск за неустойка за забава в заплащането на дължими лизингови вноски, за период от забавата на всяка една до прекратяване на договора, поради виновно неизпълнение на дружеството – лизингополучател и настоящ жалбоподател – чл.92 ЗЗД ; иск за неустойка за едностранно прекратяване на договора по вина на същото дружество – чл.92 ЗЗД и иск за погасяване на платени по застраховането на лизинговото имущество суми ,изрично уговорени като платими от лизингодателя и предвид застраховане на имуществото в негова полза, но дължими от лизингополучателя, като необходими разноски по изпълнението на договора – чл.79 ал.1 ЗЗД. Неустойките също се основават на изрични договорни клаузи. С тези разпоредби на ЗЗД съдът е квалифицирал исковете,допускайки обезпечаването им чрез обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на дружеството – ответник в изброени изрично банки на територията на Република България, но до размера на сумата от 22 555,58 лева . Обезпечението е допуснато при парична гаранция от 2 255,56 лева, доколкото за отрицателния факт – неплащане на лизингови вноски, предпоставило прекратяването на договора, а оттук и обуславящо интереса от кумулативно предявените претенции за мораторна неустойка и такава за предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника, начисляващи се за различен вид неизпълнение,съответно период – ищецът обективно не би могъл да разполага с доказателства.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК жалбоподателят формулира следните въпроси, като за всички сочи като допълнителен селективен критерий хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК : 1/ Допустимо ли е съдът да квалифицира иска при предявяване на молба за допускане на обезпечение, когато ответникът не е конкретизирал правното си основание или макар и такова да е направено – то е неправилно ? – този въпрос се сочи разрешен и в противоречие със задължителна съдебна практика – опр.№ 318 по ч.гр.д.№ 255/2009 год. на ІІ г.о. на ВКС ; 2/ Кой е най-ранният момент от съдопроизводствените действия, в който съдът може да даде правна квалификация на спорното право ? – този въпрос се сочи разрешен в противоречие с опр.№ 22 по ч.гр.д.№ 603/ 2009 год. на І г.о. на ВКС ; 3/ Как следва да бъде преценявана евентуалната допустимост на бъдещия иск е как това е свързано с правната квалификация на същия в обезпечителното производство ? ; 4/ Какви са предпоставките допуснатата обезпечителна мярка да е съразмерна на възникналата за ищеца обезпечителна нужда, при наличието на множество имущества на ответника ? и 5/ Трябва ли съдът служебно да преценява допустимостта на исканото обезпечение, с оглед това дали ответника е физическо или юридическо лице и следва ли да бъде взет предвид характера на ответниковата страна , при определяне на дължимата гаранция ?
Първите два въпроса са свързани с правната квалификация на исковете, която ответникът и настоящ жалбоподател счита неясна, но без да противопоставя друга възможна и в този смисъл объркваща го квалификация на претенции, позоваващи се изрично на договорни клаузи за неустойки, с обезщетителна функция за индивидуализирани по вид, различни вреди – за забава в издължаването на лизингови вноски и от предсрочно прекратяване на лизинговия договор по вина на ответника , като основанието за което прекратяване също се сочи договорна клауза – чл.58.3, както и за заплатени от лизингодателя разноски по изпълнението на лизинговия договор,съизмерими със заплатени застрахователни премии, за застраховане лизинговото имущество в негова полза, но изрично поети за сметка на лизингополучателя. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че ищецът не е длъжен да квалифицира претенциите си, а единствено да изложи достатъчно и непротиворечиви, за извеждане на единно основание и петитум на допустима претенция, факти и обстоятелства, което е и сторено. Правната квалификация е задължение на съда и в случая е извършена в съответствие с твърдените факти и обстоятелства. Поради това и въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Наличието на еднозначна и непротиворечива съдебна практика по задължението на съда да даде правна квалификация на спорното право изключва допустимостта на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Соченото определение № 318 е задължителна съдебна практика по съвършено различен правен въпрос : за допустимостта и законосъобразността на обезпечителна мярка „ спиране на строително-монтажни работи в недвижим имот, без последният да е идентифициран според ЗУТ”, а определение № 22 не е задължителна съдебна практика, като постановено по реда на чл.274 ал.2 ГПК , при това разрешава по същество съвършено различен въпрос – наличието на конкретна обезпечителна нужда , като предпоставка за допускане на обезпечението. По начало в изложението си жалбоподателят защитава напълно несъвместима с целта и характеристиката на обезпечителното производство, както и със законодателната му уредба, теза : за недопустимо квалифициране на бъдещите искове, освен след упражнено от ответника право на отговор и становище по същите.
Третият от въпросите – относно преценка допустимостта на бъдещия иск , в аспект на правната му квалификация – е вътрешно противоречив . Правната квалификация няма отношение към допустимостта на иска, винаги преценима с оглед наличието или липсата на процесуалните предпоставки – положителни, съответно отрицателни – за предявяването му. Ако жалбоподателят и в този случай визира неяснота на правното основание на бъдещите претенции, то това е въпрос на нередовност на исковата молба, респ. на изложението в обосноваване искане за обезпечаване на бъдещ иск. Както се посочи в предходния параграф , такава неяснота не е налице, а не е и обоснована с конкретни мотиви в частната жалба, извън фрагментарното твърдение за непосочено от бъдещия ищец правно основание, очевидно разбирано като задължение за правна квалификация на исковете с изрична законова разпоредба. Предвид несъответствието му с действителната фактология, обосновала дадената от съда правна квалификация, въпросът не обосновава общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Като се изключи вътрешната му противоречивост, по въпроса за преценката на допустимостта на иска не е налице противоречива съдебна практика, нуждаеща се от уеднаквяване, нито предпоставки за преодоляване на еднозначна, но неправилна съдебна практика,предвид изменение в обществените условия и промяна в законодателството,съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Четвъртият въпрос е също правно несъстоятелен, тъй като наличието на имущество на длъжника – бъдещ ответник е неотносима, към преценка на съразмерността на допуснатата обезпечителна мярка с обезпечителната нужда, предпоставка. Наличието на имущество е обстоятелство,преценимо само с оглед обезпечителната нужда. Съразмерността на обезпечителната мярка се преценява при приета за налична обезпечителна нужда, с оглед основанието и размера на конкретната обезпечима претенция, а и вида на иска / осъдителен, установителен , конститутивен / ,с оглед което се преценява и адекватността на обезпечителната мярка.Дори да се изключи предпоставката „ имущество” ,включена във въпроса / отделно неустановено по делото – приложения финансов отчет касае предходна, спрямо предявяването на бъдещите искове, година , т.е. не е актуален /, същият е фактологичен, доколкото съразмерността на обезпечителната мярка спрямо обезпечителната нужда е винаги предмет на конкретна преценка, не позволява еднозначен и общоважим отговор във всяка хипотеза на извършване на такава преценка. Доколкото в частната жалба се визира налагането на обезпечителна мярка „ запор „ по сметки на ответника в множество банки на територията на Република България, следва да се отчете обстоятелството, че запорът е наложен до определен размер и налагането му над този размер, като резултат отпаралелно наложени запори в различни банки , е въпрос на последваща защита на ответника срещу действията на съдебния изпълнител, изпълняващ обезпечителната заповед, а не въпрос за адекватността или съразмерността на обезпечителната мярка.
Петият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК : отговор на същия не е даван от въззивния съд, допуснал обезпечението, доколкото и не е относим към визирана от закона предпоставка, преценима при допускане на обезпечението. Очевидно въпросът е зададен в съответствие с твърдението на ищеца за търпими от наложеното обезпечение значителни вреди като търговец, т.е. че юридическите лица – търговци биха търпяли много по-големи вреди, с оглед осуетяване на нормалната им търговска дейност като цяло, от физическото лице, по отношение на което с обезпечението би бил засегнат еднократно и единствен правен интерес.Самият жалбоподател,обаче признава, че законодателят не провежда подобна разлика .В този смисъл, дори да би се приел удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, необоснован е допълнителния такъв, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като не е посочена непълната, противоречива, неясна правна норма, чието тълкуване предпоставя отговор на този въпрос,нито са обосновани предпоставки за прилагане аналогия на закона или на правото,в отговор на същия,доколкото изрично се сочи липса на конкретна разпоредба в този смисъл.Жалбоподателят цели произнасяне по несъществуваща в закона предпоставка , за преценка основателността на молба за допускане на обезпечение – вида на ответника, като правен субект – юридическо или физическо лице и при несъществуваща в закона презумпция, че търпимите от ответник – търговец вреди, в резултат на наложено обезпечение, са винаги по-големи и несъизмерими с тези,търпими от ответник – физическо лице.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 26011/11.12.2014 год. по ч.гр.д.№ 19032/2014 год. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :