О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
гр. София, 11.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на десети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 5216 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 22985 от 19.09.2016 г. на Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт С. К. против въззивно решение № 972 от 13.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1027/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО, III с-в.
Ответникът по касация Р. К. К., чрез адвокат С. С. от АК – В. е подала писмен отговор, в който оспорва основателността на жалбата. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Окръжен съд – Варна е потвърдил решение № 970 от 14.03.2016 г., поставено по гр.д.№ 16309/2014 г. по описа на Районен съд – Варна, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено в отношенията между ищцата Р. К. К. и ответниците Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, Ц. С. К., Б. И. И., И. Б. И., С. С. С., В. С. С., Т. С. С., З. М. С., А. К. С. и М. К. С., че Р. К. К. е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 746 кв.м., заключена между точки А, B, C, D, и Е от приподписаната от съда комбинирана скица (приложена на л. 340 от делото и съставляваща неразделна част от решението), от поземлен имот № 000072, в землището на [населено място], м. „М.”, ЕКАТТЕ 00182, целият с площ от 6,437 дка, при граници на имота: имоти №№ 000074, 028002, 000071, 041012, 000073, 000055 и при граници на частта: зона по параграф 4 и от три страни останалата част от имот № 000072, като собствеността е придобита на основание давностно владение в резултат на упражнявана фактическа власт върху имота от Р. К. К. от 2003 г. до 2015 г., с присъединяване владението на наследодателите си В. П. М., владяла имота от 1980 г. до 2003 г. и К. Г. М., владял имота от 1980 г. до 2009 г. В частта, с която претенцията на Р. К. К. срещу изброените по-горе ответници е отхвърлена за частта от имота, защрихована в червен щрих и заключена между точки A, E, F, G, H, I, J и K от приподписаната скица от л. 340 от делото, решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
В представеното изложение на касационните основания по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят е формулирал следните въпроси:
(1) „За задължението на съда да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си”
(2) „Следва ли второинстанционния съд с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 255, ал. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото?”
(3) „За задължението на съда да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, както и когато тези доказателства са необходими за прилагането на императивна материалноправна норма”
(4) „За съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК, както и преклудирана ли е възможността да се сочат обстоятелства и да се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК и следва ли въззивният съд да даде на страната указания съобразно чл. 146, ал. 2 ГПК, когато счита, че определени твърдяни от нея факти не са били доказани в първоинстанционното производство”
(5) „За задължението на съда да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване”
(6) „При липсата на актове за държавна собственост отнема ли се на тези земи качеството на частна държавна собственост, съответно при непредставянето по делото на доказателства върху имота, установяващи права на държавата, следва ли да се приеме, че държавата няма такива права, или същото произтича от закона”
(7) „Могат ли имоти, представляващи частна държавна собственост да се придобиват по давност ? Прилагат ли се в случая разпоредбите на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ и § 1 от ЗД на ЗС ?”
(8) „Относно характера на спорния имот към момента на съставяне на КНА и възможността при упражнявано непрекъснато владение в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС от страна на ползвател по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ да настъпят правните последици на придобивната давност върху имот, държавна собственост. За приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и за това дали са налице законови пречки за придобиване на процесния имот по давност при наличие на мораториум върху придобиването на имоти – частна държавна собственост ? В периода след снабдяването с КНА, чието право на ползване не е било трансформирано в право на собственост, поради наличие на законови пречки за това какво качество има ползвателя – на държател или на владелец на имота ? През периода на действие на мораториума по § 1 от ЗД на ЗС за придобиване на имот, който по силата на закона представлява държавна собственост, какво качество има ползвателя на имот, даден му за ползване по силата на Постановление на МС, чието действие е прекратено с влизането в сила на ЗСПЗЗ – на държател или на владелец на имота ? Как и с какви доказателствени средства държавата следва да докаже правата си върху имот, за който твърди, че представлява частна държавна собственост, по силата на закона, респ. чия е доказателствената тежест, съответно следва ли да установи тези факти при главно и пълно доказване ?”
(9) „Може ли да бъде обект на придобивна давност имот, който е индивидуализиран едва с ПНИ и попада в терен по § 4 ЗСПЗЗ преди приемане на този план ?”
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
На първо място, съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, произтича от предмета на спора и е от значение за решаващата воля на съда, както и при наличие на някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо се налага извода, че питанията в първите пет пункта не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Същите обобщават оплакванията на касатора за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, които при това не намират опора в данните по делото. Становището на касатора относно фактите, на които той основава довода си, че е придобил имота, е заявено от него ясно и недвусмислено в отговора на исковата молба. Обстоятелството, че твърдението му не се подкрепя от събраните по делото доказателства, не може да служи като аргумент за неизпълнение на задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на спора от фактическа страна (включително по реда на чл. 145, ал. 2 ГПК). След като е допуснал всички относими към спорното право доказателства по своевременно заявените от страните искания, съдът е обсъдил в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК доказателствата и заявените от страните доводи, релевантни за спорното право, а несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Данните по делото не сочат на извод да са били налице предпоставки за служебно събиране на доказателства по реда на чл. 195 – чл. 206 ГПК, поради което и не е налице противоречие с разясненията по т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Изслушаната още в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза е дала категорично и неоспорено от страните заключение, че нанесеният в КП от 1990 г. имот пл.№ 239 не е попадал в границите на стопанския двор, което елиминира възможността по отношение на спорния обект да се приемат за приложими разпоредбите на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ. При ясно очертани от насрещните страни твърдения и тези, районният съд е изготвил доклад със съдържание, отговарящо на изискванията по чл. 146 ГПК, поради което за въззивния съд не е възникнало задължение да даде указания до страните относно предприемането на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства и съответно – отсъства противоречие с разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
Останалите формулирани в изложението въпроси (пунктове от 6 до 9) също нямат обуславящо значение за изхода на спора и не съставляват общо основание за допускане на обжалването, като при това не се установява противоречие между атакуваното решение и цитираната от касатора съдебна практика. При отсъствието на доказателства за осъществяването на предвидения в хипотезата на съответната правната норма правопораждащ юридически факт, в никакъв случай не може да се поддържа придобиването на предвидените в тази норма права в полза на който и да е правен субект, включително Държавата. В случая тя не е доказала по отношение на индивидуализирания с КП от 1990 г. имот пл.№ 239 да са се осъществили факти, въз основа на които да се заключи, че имотът е придобит от нея на основание чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ във връзка § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Друго придобивно основание в полза на касатора нито е заявявано, нито е установено, поради което доводите за наличие на основание за приложението на чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ или § 1 от ЗД на ЗС са неотносими към крайния правен резултат. На следващо място, съгласно формираната задължителна практика (Р № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.) разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ установява средство за защита правата на лицата, които са заявили имот за възстановяване по реда на ЗВСОНИ или ЗСПЗЗ, но не брани права на други лица, вкл. на Държавата по отношение на имущества, които същите претендират да притежават на съответно основание. По тази причина необуславящи за изхода на спора са и питанията, касаещи приложението и на посочената норма. Въпросите, касаещи института на придобивната давност, са разрешени от въззивния съд в съответствие с материалния закон и практиката по приложението му, доколкото от доказателствата по делото са установени елементите от фактическия състав на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 68, ал. 1 ЗС и чл. 69 ЗС и отсъствието на пречки за придобиване на индивидуализирания с КП от 1990 г. имот в посочената хипотеза.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 1 200 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение, договорено с адвокат С., съгласно ДПЗС № 0000291428 (л. 59 от делото).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 972 от 13.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1027/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО, III с-в.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, ДА ЗАПЛАТИ на Р. К. К. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: