О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
София, 18.07.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 1227 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 199 от 13.01.2016 г., подадена от М. И. Б. чрез адвокат М. Т. от САК против въззивно решение № 421 от 23.11.2015 г. на Софийски окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав, постановено по в.гр.д. № 576/2015 г.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответниците по касация Л. М. М. и М. Т. М. чрез адвокат Е. А. от САК са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който възразяват срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендират разноски.
При проверка за допустимостта на касационното производство, Върховният касационен съд, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 88 от 24.04.2015 г., постановено по гр.д.№ 442/2014 г. по описа на Районен съд – гр. Самоков, с което е признато за установено по отношение на М. И. Б., че Л. М. М. и М. Т. М. са собственици на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място] и представляващ ? идеална част от поземлен имот с идентификатор № 65231.913.252 по кадастралната карта на града, идентичен с парцел IX-3162, кв.201 по регулационния план, целият с площ 416 кв.м., ведно с ? идеална част от масивна жилищна сграда с идентификатор № 65231.913.252.1, със застроена площ от 100 кв.м., ведно с пристройка към сградата с идентификатор № 65231.913.252.1.1, с площ 32 кв.м., изградена към първия етаж на жилищната сграда, ведно с целия втори етаж на жилищната сграда с идентификатор №65231.913.252.1.3, със застроена площ 100 кв.м, ведно със съответните идеални части на сградата – по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Л. М. М. и М. Т. М. срещу М. И. Б..
Въззивният съд е приел, че Л. М. М. и М. Т. М. са придобили процесния имот по силата на сключения на 19.12.2003 г. между Г. П. П. и Л. М. М. (по време на брака й с М. Т. М.) договор за продажба, оформен с н.а.№ 149, т.ІІІ, рег.№ 4331, д.№ 530/2003 г. по описа на нотариус Б. М.. Със сключването на този договор Г. П. П. се е разпоредил с правото на собственост върху имота и не е могъл да го прехвърли повторно на друго лице, сключвайки на 20.04.2004 г. друг договор за продажбата на същия имот, купувач по който е А. Ю. А. (по време на брака й с А. А. А.). Съответно – А. Ю. А. и А. А. А. не са били в състояние да прехвърлят собствеността в полза на М. И. Б., независимо от успешно проведения от последната срещу тези две лица иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД относно предварителен договор от 05.06.2007 г. с предмет процесния имот. Съдебното решение, заместило окончателния договор за покупко-продажба е непротивопоставимо на действителните собственици Л. М. М. и М. Т. М., поради което и предявения от тях положителен установителен иск за собственост е уважен.
В своя защита ответницата по иска (сега – касатор) М. И. Б. е заявила възражение за нищожност на нотариалното удостоверяване, извършено с н.а.№ 149, т.ІІІ, рег.№ 4331, д.№ 530/2003 г. по описа на нотариус Б. М. с довод, че е нарушено правилото за лично явяване пред нотариуса – чл. 472 ГПК (отм.) във връзка с чл. 474, ал. 4 ГПК (отм.). Обсъждайки това възражение, въззивният съд е посочил, че при разпределена с доклада доказателствена тежест за ответницата, тя не е установила обстоятелството, че праводателят на ищците не се е явил лично пред нотариуса. Във връзка с направеното от М. И. Б. оспорване истинността на нотариалния акт като официален документ с твърдението, че нотариусът е отразил неверен факт, а именно, че се е убедил в самоличността на явилия се продавач чрез проверка на личната му карта, съдът е констатирал разпределената в съответствие с чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК доказателствена тежест. Прието е, че ответницата е успяла да докаже, че към 19.12.2003 г. Г. П. П. не е разполагал с лична карта. Обсъдено е и проведеното от ищците М. насрещно доказване, посредством свидетелските показания на нотариус Б. М. и писмени доказателства. Въз основа съвкупния анализ на доказателствата е формиран извод, че освен че Г. П. П. е бил лично познат на нотариуса, последният е проверил самоличността му по представен временен документ, заместващ личната карта като документ за самоличност до нейното издаване. Следователно нотариусът не е удостоверил неверен факт, а напротив – същият се е убедил в самоличността на лицето и е удостоверил именно този факт. Посочено е още, че свидетелските показания на нотариуса не са недопустими с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като насрещното доказване при оспорване верността на официален свидетелстващ документ не представлява установяване на правна сделка, за действителността на която се изисква писмен акт, а е средство за защита при оспорване на обвързващата доказателствена сила на документа. Ответницата не е провела пълното главно доказване, за което носи тежестта съгласно чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК, като освен това неоснователността на заявеното от нея оспорване на истинността на официалния документ се установява от проведеното насрещно доказване, поради което е прието, че фактите, предмет на удостоверителното изявление, са се осъществили така, както е посочено в документа – че нотариусът се е убедил в самоличността на продавача по сделката чрез проверка на документа му за самоличност.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуално-правните въпроси : (1.1.) „Следва ли при условията на чл. 172, пр. последно ГПК показанията на нотариуса, изповядал нотариалния акт, да бъдат включени в категорията „всички други, които са заинтересовани” и с оглед на това да бъдат преценявани и съпоставяни с останалия доказателствен материал, след което да бъдат приети за обективни и достоверни, даващи възможност на съда да изгради върху тях изводите си относно фактическата обстановка на спора ?”, като се поддържа противоречие с Решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о. ; (1.2.) „Следва ли при постановяване на решението съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните ?”, като се поддържа наличие на противоречие с Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 на ВКС, ІV г.о.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуално-правните въпроси : (2.1.) „Проверката на самоличността на страната съгласно чл. 474, ал. 4 ГПК (отм.) следва ли да се отрази в нотариалния акт, включително обстоятелството за личното й познаване от нотариуса, като се опишат и документите, с които страната се легитимира ?” , (2.2.) „Следва ли да се направи извод, че не е извършена проверка на самоличността на страната, ако описаните средства, които я установяват не съответстват на действително съществуващите ?” , (2.3.) „Обективира ли нищожност на нотариалното действие по смисъла на чл. 472 ГПК (отм.) във връзка с чл. 474, ал. 4 ГПК (отм.), когато в нотариалния акт не е посочен начина, по който нотариуса се е уверил в самоличността на някоя от страните ?” , (2.4.) „Вътрешното убеждение” на съда като принцип при обсъждане и възприемане на доказателствата, доводите и твърденията на страните отразява ли задължението на съда за обективност и безпристрастност при обсъждането на писмените и гласни доказателства, тяхното съпоставяне едно с друго /свидетелско показание и нотариален акт/, прилагайки принципа за равнопоставеност на страните в процеса ?” и (2.5.) „При обективното обсъждане на свидетелските показания следва ли да се спазят правилата на чл. 172 ГПК и това предпоставка ли е за постановяване на безпристрастен и обоснован съдебен акт и вътрешното убеждение контролира ли се от логическите и житейските правила ?”.
Касационното обжалване не може да се допусне по така поставените въпроси.
На първо място следва да се има предвид, че съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. По тези съображения не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване въпросите по т.1.2., 2.4. и 2.5., които съставляват обобщение на заявените с касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12 и чл. 235 ГПК.
По отношение въпроса по т.1.1. : Същият има обуславящо значение за спора, доколкото въззивният съд е обсъдил свидетелски показания, по отношение на които касаторката е поддържала да са дадени от лице, спрямо което следва да се приложи разпоредбата на чл. 172 ГПК. Изложеното в тази връзка в мотивите на въззивното решение сочи за отсъствието на противоречие с Решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о., с което е даден отговор на въпроса как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му. Разяснено е, че не съществува забрана въз основа на такива показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случаите на заинтересованост съобщеното от свидетеля може да се ползва като източник за установяването на факти, ако не противоречи на останалите доказателства по делото или доколкото противоречащите доказателства съдът е обявил за недостоверни. В случая въззивният съд е процедирал в пълно съответствие със задължителната практика. Свидетелските показания са обсъдени във връзка с останалите събрани по делото доказателства, като не се установява противоречие между изнесените от Б. М. факти и тези, произтичащи от писмените доказателства. Ето защо не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпрос 1.1.
По отношение на въпроси 2.1., 2.2. и 2.3. : Тези въпроси не са обсъждани от въззивния съд, поради което нямат изискваното съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора. Същите касаят приложението на чл. 474, ал. 4 ГПК (отм.), която разпоредба е ясно формулирана, не се нуждае от тълкуване, поради което освен отсъствието на общото основание, не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски – сумата 600 лева, представляваща договорено и заплатено в брой на 11.03.2016 г. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 421 от 23.11.2015 г. на Софийски окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав, постановено по в.гр.д. № 576/2015 г.
ОСЪЖДА М. И. Б. ДА ЗАПЛАТИ на Л. М. М. и М. Т. М. сумата 600 (шестстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: