О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
[населено място], 19.05.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1288 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от юрисконсулт Б. К. срещу решение № 16 от 26.01.2016г. по т.д. № 272/2015г. на Апелативен съд Велико Т., Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 409 от 09.07.2015г. по т.д. № 94/2014г. на Окръжен съд Велико Търново и касаторът е осъден да заплати на Адвокатско дружество „К. и Н.“ разноски за въззивната инстанция в размер на 4000 лева, а на адв. В. К. сумата 2 750 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА безплатна правна помощ на ответника адв. М. К.. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против адв. М. К. и Адвокатско дружество „К. и Н.“ искове по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за солидарно заплащане общо на сумата 74 020,15 лева, в това число 69 042,47 лева надвзети, респективно – получени без основание суми по фактури, издадени от Адвокатско дружество „К. и Н.“ за извършени от него на [фирма] правни услуги въз основа на сключен между тях на 15.02.2006г. договор за правно обслужване и анекс № 2 от 27.02.2009г. към него, с която сума банката е обедняла, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 04.08.2014г. до окончателното й изплащане, както и 4 977,71 лева – мораторна лихва върху тази сума за периода от 19.11.2013г. до 04.08.2014г..
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на приложимия материален закон, както и в противоречие със събраните по делото доказателства. Поддържа, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като е отказал да събере поисканите от него доказателства, без да изложи мотиви за това, и не е обсъдил приети по делото писмени доказателства и експертиза и доказаните чрез тях факти и обстоятелства. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че е налице правно основание за имущественото разместване, тъй като по делото не е спорно, че заплатените възнаграждения по процесните фактури са присъдени в заповедните производства и ще бъдат присъдени на банката в изпълнителното производство от постъпилите от изпълнението суми. Поддържа, че тези изводи на съда са необосновани. Излага съображения за неправилност и на извода на въззивния съд за липса на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Поддържа още, че неправилно са присъди разноски на ответника адв. К., въпреки че предявеният против него иск е бил оттеглен и поради това не е следвало да се разглежда от съда. Касаторът представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което твърди, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Представляват ли фактури за дължимо възнаграждение за адвокатска услуга, издадени над уговорения по договора размер, отделно от договора правно основание за заплащането им, при условие, че извършената услуга е в обхвата на договорената?
2. Има ли разместване на имуществени блага при условие, че е платено без основание възнаграждение в по-голям размер от уговорения в договор за поръчка, ако трето лице е осъдено за заплащането на тези суми като разноски в хода на образувано срещу него изпълнително производство, при условие, че тези разноски не са действително направени разходи за адвокатска услуга, тъй като са в по-голям размер от действително договорения за услугата и са оспорени от Банката?
3. Налице ли е обогатяване на довереника, получил по-голямо възнаграждение по договор за предоставяне на адвокатска услуга, за сметка на доверителя, който е обеднял, като е заплатил по-голямото възнаграждение без правно основание и поради това се е лишил като взискател от събиране на вземането си за този по-голям размер по главния дълг от трето лице и има ли правна връзка между обогатяването и обедняването?
Касаторът твърди, че изводите на въззивния съд по поставените въпроси противоречат на практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д. № 1/79г. на Пленум на ВС и решение № 97 от 03.07.2013г. по т.д. № 533/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. Поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 239 от 18.02.2016г. по гр.д. № 2535/2015г. на Пловдивски окръжен съд, Въззивно гражданско отделение, решение № 46 от 12.02.2016г. по в.гр.д. № 839/2015г. на Пернишки окръжен съд, I състав, решение № 24 от 11.02.2016г. по в.гр.д. № 533/2015г. на Сливенски окръжен съд, III състав, решение от 15.10.2012г. по гр.д. № 1113/2012г на Пернишки районен съд, II състав, решение от 07.11.2011г. по гр.д. № 85/2011г. на Видински окръжен съд, решение от 17.05.2011г. по гр.д. № 15282/2010г. на Варненски районен съд, решение № 1036 от 21.06.2012г. по в.гр.д. № 1360/2011г. на Софийски апелативен съд, ГК. Счита, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като нормата, касаеща института на неоснователното обогатяване, не урежда непротиворечиво обществените отношения, които регулира и предвид периода на създаването на ЗЗД не е било възможно да се предвидят и изчерпят всички хипотези, възникващи при реализирането на обществените отношения, които законът следва да регулира. Твърди, че не съществува практика на съдилищата, която изцяло да се припокрива с процесния казус и не съществува практика на ВКС по тълкуване на непълната, неясна и противоречива правна уредба по поставените въпроси, чрез която да се преодолеят тези недостатъци. Сочи, че в обществените отношения са настъпили промени, които не са засегнати до момента от съдилищата и формираната от тях практика по въпросите, касаещи неоснователното обогатяване, се нуждае от осъвременяване.
Ответниците Адвокатско дружество „К. и Н.“ и адв. М. К. К., оспорват касационната жалба с възражения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържат, че по първия въпрос съдът не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата и се позовават на решение № 114 от 26.07.2013г. по т.д. № 255/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 185 от 10.02.2016г. по т.д. № 2928/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 44 от 31.03.2009г. по т.д. № 447/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 23 от 07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС. Считат, че вторият и третият въпроси не са правни, тъй като съдържат определени фактически твърдения, които не отговарят на истината и се различават от установените по делото, а от друга страна, цитираните от касатора съдебни актове нямат отношение към поставения правен въпрос. Претендират разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че наведените в исковата молба, допълнителната искова молба и в хода на производството факти и обстоятелства обосновават правна квалификация на предявения иск по чл.59 ЗЗД. Приел е за безспорно по делото, че заплатените възнаграждения по процесните фактури са присъдени в заповедните производства, като те и тези за воденето на изпълнителните дела са претендирани за заплащане на банката в образуваните изпълнителни дела и се ползват с право на предпочтително удовлетворяване по чл.136, ал.1, т.1 ЗЗД. Посочил е, че ищецът обосновава обедняването си по следния начин – с плащането на по-големи адвокатски възнаграждения от уговорения размер била намалена възможността на Банката като кредитор по изпълнителните дела да се удовлетвори от имуществото на длъжниците в процесните случаи за главния дълг по кредитите с по-голям размер от полученото от съдебните изпълнители, а именно с размера на превишението над уговорения размер, възлизащ общо на 69 042,44 лева, както и излага твърдения, че обедняването и обогатяването произтичали от един факт или група факти – недобросъвестно поведение на ответното адвокатско дружество, което, възползвайки се от добросъвестното отношение на Банката, надписвало представените й за плащане фактури.
Въззивният съд е изложил съображенияq че с изплащането на възнаграждение за безспорно извършената от ответното адвокатско дружество работа в размери над уговореното в договора, което е станало по издадена от същото фактура и след проверка и разпореждане на служители на Банката, не се е достигнало до такова имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът да се е обогатил за сметка на ищеца. Посочил е, че е налице правно основание за имущественото разместване – плащане на договорени и извършени правни услуги, макар и в по-големи размери от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Приел е, че твърденията на ищеца не са за произход на вземането от едни и същи факти, като твърдяното „недобросъвестно поведение“ на ответниците не е факт, а неизпълнение на определен вид морални норми, и не може да послужи за преценка за наличие на основания за ангажиране на отговорността им по чл.59, ал.1 ЗЗД. Счел е още, че няма основание да се приеме наличие на обогатяване на ответниците за сметка на ищеца, изразяващо се в евентуалната възможност Банката да не бъде удовлетворена в неприключилите изпълнителни дела с пълния размер на дълга на длъжника или евентуално с получаване на по-малки суми от него, тъй като удовлетворяването на пълния размер на дълга на длъжника не е факт, свързан с получаването на възнаграждение за осъществена правна услуга. Посочил е, че обстоятелството, дали Банката е щяла да получи, което не е доказано, или ще получи, което е бъдещо несигурно събитие, от продажбата на ипотекираните имоти по-голяма сума за погасяване на дълга за главница по кредита, в случай, че фактурирането на адвокатските възнаграждения е било извършено в съответствие със сключения договор, не обосновава наличието на втората предпоставка за уважаване на иска – връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която да произтича от общи факти.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият формулиран правен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е приел, че издадените от ответното адвокатско дружество фактури за дължимо възнаграждение представляват отделно от договора правно основание, а е приел, че е налице правно основание за имущественото разместване – плащане на договорени и извършени правни услуги, макар и в по-големи размери от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е изложил съображения, че с изплащането на възнаграждение за безспорно извършената от ответното адвокатско дружество работа в размери над уговореното в договора, което е станало по издадена от същото фактура и след проверка и разпореждане на служители на Банката, не се е достигнало до такова имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът да се е обогатил за сметка на ищеца. Следователно въззивният съд, съобразявайки дадената правна квалификация на предявения иск и обсъждайки елементите на фактическия състав на чл.59 ЗЗД, е достигнал до извода, че сключеният между страните договор и извършената от ответника услуга са правно основание за настъпилото имуществено разместване, а не е приел, че издадените от дружеството фактури за дължимо възнаграждение представляват отделно от договора правно основание. Поради това поставеният правен въпрос не отговаря на изискването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Вторият и третият въпроси са формулирани с оглед възприятията на касатора за установените по делото обстоятелства и също не съответстват на мотивите на въззивния съд. Тези въпроси са свързани с установяване на конкретните факти и нямат характера на правни въпроси, от значение за изхода на спора. Отговорът им е обусловен от обсъждане на доказателствата по делото и по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон на изводите на въззивния съд. Съгласно т.1 на ТР № 1от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това формулираните втори и трети въпроси не обосновават наличието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Не са налице и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д. № 1/79г. на Пленума на ВС и решение № 97 от 03.07.2013г. по т.д. № 533/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., на които се позовава касаторът, не съдържат отговор на нито един от поставените въпроси и поради това не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с тях.
Представените с изложението съдебни решения не доказват наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – решение № 239 от 18.02.2016г. по в.гр.д. № 2535/2015г. на Пловдивски окръжен съд, решение № 24 от 11.02.2016г. по в.гр.д. № 533/2015г. на Сливенски окръжен съд, решение от 15.10.2012г. по гр.. № 1113/2012г. н Пернишки РС и решение № 1036 от 21.06.2012г. по в.гр.д. № 1360/2011г. на Софийски апелативен съд няма данни да са влезли в сила; решение №46 от 12.02.2016г. по в.гр.д. № 839/2015г. на Пернишки окръжен съд е постановено по иск за заплащане на стойността на направени разходи за извършени СМР и в него не е дадено разрешение на поставените по настоящото дело въпроси; решение от 07.11.2011г. по гр.д. № 85/2011г. на Видински окръжен съд е постановено по иск за връщане на сума, заплатена от ищцата и представляваща стойност на недвижим имот, придобит чрез публична продан от ответницата и също не съдържа обсъждане на формулираните в изложението въпроси.
Не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Доколкото отговорът на поставените въпроси по начина, по който са формулирани, зависи от конкретните факти по делото и събраните доказателства, не може да се приеме, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответниците разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 16 от 26.01.2016г. по т.д. № 272/2015г. на Апелативен съд Велико Т., Гражданска колегия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: