О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№326
Гр. София, 19.06.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 414 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Т. Б. и К. М. Б. срещу Решение № 5266 от 14.07.2017 г. по в. гр. д. № 5466/2016 г. на Софийския градски съд, ІІІ-В състав. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 2317 от 11.03.2016 г. по гр. д. № 20834/2013 г. на Софийския районен съд, 32 състав, с което са отхвърлени предявените от касаторите против Столична община субективно съединени положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК- за признаване правото на собственост на всеки от ищците върху ? ид.ч. от апартамент № 45 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4083.127.6.121 по КККР на [населено място], район „М.”, одобрени със Заповед № РД-18-15/ 06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост бъдат уважени със законните последици.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и за които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са следните:
1. Когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства и да изложи подробни мотиви относно фактическите констатации, които приема за доказани?
2. Какви мотиви следва да съдържа въззивното решение и конкретно следва ли да съдържа подробно изложение на фактическите констатации на съда по смисъла на чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 273 ГПК?
Независимо от горното, като основание за допускане на касационното обжалване касаторите се позововат на предвидената в чл. 280, ал.2 ГПК /ДВ бр.86 от 27.10.2017 г./ „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение, макар и в самото изложение да е посочено, че съгласно пар.74 от ЗИД на ГПК /обн.ДВ, бр.86 от 2017 г./ цитираната разпоредба не се отнася до касационни жалби, подадени преди влизането й в сила, а в конкретния случай жалбата, по която е образувано настоящото производство, е постъпила на 20.09.2017 г., т.е. при действието на предходната редакция на чл.280 ГПК.
Ответникът по касационната жалба- Столична община е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Производството е образувано по предявени при условията на активно субективно съединение положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК. Ищците са изложили твърдения, според които наследодателят им М. Ф. Б. е закупил процесния жилищен имот от ответника през 1991 г. въз основа на издадена заповед за продажба, в която е била определена цената. След заплащане на последната, е бил сключен писмен договор за покупко-продажба, като екземпляр от същия, а също и от заповедта за продажбата, не са били връчвани на купувача. Посочено е, че впоследствие тези документи може да са изгубени или унищожени не по вина на ищците, респ. на техния наследодател. Първоинстанционният съд е отхвърлил така предявените искове, като е приел, че по делото липсват доказателства за сключен писмен договор за покупко-продажба на процесния имот между наследодателя на ищците и Столична община, като е взел предвид и обстоятелството, че в Столична община- район „М.” не се съхраняват регистри на заповедите за покупко-продажба на апартаменти през 1991 г. /в който смисъл е представеното по делото Удостоверение от 28.10.2015 г./. Срещу така постановеното първоинстанционно решение ищците са подали въззивна жалба, обективираща оплаквания за необоснованост на възприетите фактически изводи и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане и съответно- невъзприемане на събрани по делото гласни доказателства, според които договорът за покупко-продажба, намиращ се в апартамента на ищците, бил унищожен от наводнение през 2000 г., с което се обосновава фактическия състав на чл. 165, ал. 1 ГПК относно възможността съдържанието на документа да бъде установено със свидетели. В мотивите си въззивният съд, като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, се е произнесъл по оплакванията на въззивниците, като е обсъдил събраните в двете инстанции гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Р. П. /допусната до повторен разпит на основание чл. 266, ал. 3 ГПК/, като е приел, че същите не са в състояние да обусловят извода за наличие на сключен договор за покупко-продажба на процесния имот, унищожен не по вина на ищцовата страна, които факти подлежат на пълно и главно доказване в тежест на ищците.
С оглед предмета на спора и поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за ангажиране на инстанционната му компетентност по спора. Формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси, отнасящи се до начина, по който следва да бъде мотивирано от фактическа страна въззивното решение, не са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната и казуалната практика на ВКС. Поначало няма спор в практиката, че правилата на ограничения въззив не позволяват на въззивната инстанция да извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да формира собствени фактически констатации, ако въззивната жалба не обективира оплаквания за допуснати от първоистанционния съд процесуални нарушения във връзка с фактите или за необоснованост на първоинстанционното решение /т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК/. При липса на такива оплаквания въззивният съд е длъжен да зачете всички съдопроизводствени действия, които първоинстанционният съд е зачел /Решение № 12 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 2429/14 г. на ІV г.о./. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, съдът не може да преценява, нито да обсъжда наново доказателствата по делото /Решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 2293/15 г. на ІІІ г.о./. В конкретния случай, доколкото въззивната жалба е съдържала оплаквания както за необоснованост на възприетите от първата инстанция фактически изводи, така и за допуснати процесуални нарушения във връзка с фактите, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе мотивирано по тези оплаквания и да посочи кои релевантни за спора факти приема за доказани и кои- не, като анализира относимите за тях доказателства. Противно на поддържаното от касаторите, такива мотиви са изложени от СГС, макар и да са лаконични. Въззивният съд правилно е съобразил, че при липса на представен писмен договор за покупко-продажба /чл. 15, ал. 1 във връзка с чл. 13 ЗС в редакцията към 1991 г./, фактът на сключване на договора може да се установи със свидетели, ако се докаже, че документът е изгубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него /чл. 165, ал. 1 ГПК/. В тази връзка са обсъдени показанията на свидетелката Р. П. пред двете инстанции и е прието, че същите не са в състояние да обусловят извод както за самото сключване на договора, така и за неговото унищожаване в резултат на наводнение през 2000 г. Тези изводи на СГС са действително логични, доколкото са налице противоречия в изнесените от свидетелката данни пред двете инстанция /относно възприемане от нея на съдържанието на договора и страните по него, както и относно нивото на водата в апартамента след наводнението/. Освен това, очевидна е колизията между фактическите твърдения на самите ищци, обективирани в молбата им за изменение на иска от 08.04.2014 г. /според които екземпляр от договора за покупко-продажба не е бил връчван на техния наследодател/ и показанията на ангажирания от тях свидетел /според които този документ е бил унищожен вследствие на наводнение в дома им, което предполага да им е бил връчен/.
В заключение, произнасянето на въззивния съд по поставените от касаторите правни въпроси, свързани с мотивиране на въззивното решение при наличие на оплаквания за необоснованост и допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с фактите, не противоречи на константната практика на ВКС по тези въпроси, поради което не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Колкото до действащата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, предвиденото в същата основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора в случая е явно неприложимо, доколкото нормата е влязла в сила след подаване на касационната жалба, която подлежи на разглеждане по заварения съдопроизводствен ред /пар.74 от ЗИД на ГПК, обн.ДВ, бр.86 от 2017 г./.
На основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 5266 от 14.07.2017 г. по в. гр. д. № 5466/2016 г. на Софийския градски съд, ІІІ-В състав, по касационната жалба на Л. Т. Б. и К. М. Б..
ОСЪЖДА Л. Т. Б. и К. М. Б. на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК да заплатят поравно на Столична община сумата 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: