О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
гр. София, 02.10. 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. д. № 2168 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 154313 от 23.12.2014 г., подадена от В. С. К., Р. Н. С., Е. Т. С. и С. Т. К., чрез адвокат А. С. против решение № 18027 от 03.11.2014 г. по в.гр.д.№ 1133/2014 г. на Софийски градски съд, АО, III „г” състав.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за делба на дворно място, като се постанови ново, с което да бъде допусната делбата на УПИ X. – 9 в кв. 180 по плана на [населено място], местност „Центъра”, цялото с площ 265,50 кв.м.
Ответниците по касация С. С. И., С. Т. И. и Т. С. Т., чрез адвокат К. К. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който възразяват срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й.
Ответникът по касация С. С. Т. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – чл. 273 ГПК, Софийски градски съд е оставил в сила решение от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 32641/2010 г. на Софийски районен съд, 56 състав в атакуваната с въззивната жалба част, с която е отхвърлен предявеният от касаторите иск за делба на дворно място, съставляващо урегулиран поземлен имот X. – 9 в кв. 180 по плана на [населено място], местност „Центъра”, цялото с площ 265,50 кв.м., при съседи по нотариален акт: [улица], З. Т., братя П., етажна собственост на С. М. А., С. В. и др., Софжилфонд и С. С., и при съседи по скица : [улица], УПИ І-10, УПИ ІІ-11 и УПИ ХІІІ-8, както и е отхвърлен предявен иск за делба на намираща се в имота сграда – авторемонтна работилница.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че при съществуващото право на собственост на С. С. Т. върху работилницата, а на настоящите касатори – върху запазената жилищна сграда в източната част от мястото, делба върху дворното място, съсобствено на жалбоподателите и С. С. Т., не може да бъде допусната, тъй като мястото има обслужващо предназначение по отношение на сградите, индивидуална собственост на страните – чл. 38, ал. 3 ЗС. Съдът се е позовал на т. 1, б. „д” от ППВС № 2/1982 г., чиито постановки са запазили своята актуалност и понастоящем с уточнението, внесено с Решение № 87 от 07.07.2011 г. по гр.д.№ 825/2011 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., че при действието на ЗУТ делбата на съсобствен урегулиран поземлен имот е недопустима, когато имотът е застроен с обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена или в случаите, когато намира приложение нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ. Прието е, че разглеждания случай попада в първата от сочените хипотези, което налага извод за неделимост на спорното право, съответно – неоснователност на иска за делба на дворното място.
В представеното изложение са формулирани два правни въпроса, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване, а именно: (1) Налице ли е т.нар. „хоризонтална етажна собственост”, когато след извършена делба съсобствениците са различни от извършилите делбата, в УПИ няма жилищна сграда, съществуват няколко постройки, от които само едно се ползва за работилница от един от съсобствениците, а една за гараж ?, като се поддържа, че разрешението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС – ППВС № 2/1982 г., т.1, б. „д” и Решение № 87 от 07.07.2011 г. по гр.д.№ 825/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и (2) Следва ли съдът да вземе становище по всички въпроси, които имат значение за решаване на делото, както и да посочи и разгледа всички искания и възражения на страните ? , като се поддържа, че произнасянето на ВКС по същия се налага в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси.
Първият от тях няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото не поставя принципен правен проблем, а изисква съобразяването на конкретни фактически обстоятелства. В този смисъл въпросът касае съществото на спора и разглеждането му може да се осъществи едва при допуснато касационно обжалване в някоя от хипотезите по чл.280, ал.1 ГПК, но не може едновременно с това да послужи като основание за допускане на такова. Наред с това, произнасянето на въззивния съд не противоречи на разясненията, дадени с ППВС № 2/1982 г., т.1, б. „д” и уточнени с Решение № 87 от 07.07.2011 г. по гр.д.№ 825/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. – напротив същото е в пълно съответствие със задължителната съдебна практика относно недопустимостта на делбата на съсобствен парцел (когато съсобствеността не е възникнала по регулация), в който има две или повече самостоятелни сгради, които принадлежат на отделни собственици. В случая всички съсобственици на дворното място притежават права в двете самостоятелни сгради, като отговорът на въпроса за допустимостта на делбата на земята не се намира в зависимост от конкретното предназначение на постройките и способите, по които отделните съсобственици на терена са придобили правото на собственост по отношение на сградите. Делбата е недопустима, доколкото в случая земята има характер на обща част по своето предназначение в смисъла, разяснен с т. 1, б. „д” ППВС № 2/1982 г. Разглежданият казус попада именно в приложното поле на задължителната практика, формирана с т. 1, б. „д” ППВС № 2/1982 г., защото се касае за съсобствен не по регулация парцел, в който има отделни самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността, а принадлежат на отделни съсобственици на парцела. Именно защото имота е застроен със сгради, които са индивидуална собственост на отделните съсобственици и за които не се спори, че изцяло реализират обема на строителството, което се предвижда по застроителния план, то следва да се приеме, че терена е загубил самостоятелния си характер и е придобил обслужващо предназначение спрямо сградите, т.е. станал е обща част, която не подлежи на съдебна делба.
Вторият от въпросите по своята същност представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, а не поставя правен проблем, произнасянето по който би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Доводите на касаторите касаят приложението на чл. 7, ал. 1 ГПК, чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, в която насока е формирана последователна задължителна съдебна практика (например : решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 513/2010 г., ІV г.о., решение № 470/11 от 16.01.2012 г. по гр.д.№ 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 526/12 от 06.03.2013 г. по гр.д.№ 248/2012 г., ІV г.о.), наличието на която само по себе си изключва допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В конкретния случай, след като е допуснал всички относими към спорното право доказателства, искания за което са били заявени от страните своевременно, съдът е обсъдил в съответствие с чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК доказателствата и заявените от страните доводи, релевантни за спорното право. Установени са релевантните за спора обстоятелства, като са взети предвид валидно заявените твърдения, доводи и възражения на страните. Доказателствата по делото са преценени от съда по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. Въззивната инстанция е постановила своето решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, като е основала решението си именно на приетите от нея фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Достатъчно е в мотивите съдът да изложи съображения именно за релевантните факти, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните факти по делото и доводи на страните. Важното е да са спазени изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК (което случая е налице), а евентуалното несъгласие на касаторите с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 154313 от 23.12.2014 г., подадена от В. С. К., Р. Н. С., Е. Т. С. и С. Т. К., чрез адвокат А. С. против решение № 18027 от 03.11.2014 г. по в.гр.д.№ 1133/2014 г. на Софийски градски съд, АО, III „г” състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: