О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
гр. София, 24.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3434 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 19067 от 21.06.2018 г., подадена от Г. П. Ш. чрез адвокат Н. Г. от АК-С. против въззивно решение № 685 от 17.05.2018 г., постановено по в.гр.д. № 32/2018 г. на ОС-Пловдив. С него е потвърдено решение № 4011 от 17.11.2017 г. по гр.д. № 6371/2016 г. на РС-Пловдив.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация Г. М. М. е подала отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че районният съд правилно е допуснал до делба при определените квоти УПИ ** в кв.79 по плана на [населено място], Пловдивска област, одобрен със заповед № 123/1978 г., с площ 480 кв.м при граници: улица, УПИ **; УПИ ** и УПИ **, ведно с построените в имота офис със застроена площ 21 кв.м магазин за строителни материали със застроена площ 21 кв.м и склад със застроена площ 50 кв.м. Не се спори по делото, че Г. Ш. и Г. М. са бивши съпрузи, като бракът им е прекратен с влязло в сила решение по гр.д.№ 10987/2014 г. Прието е, че (при съобразяване придобивните способи по отношение на двата имота) процесните УПИ ** и УПИ ** са собствени на Г. Ш. (с квота 13/36 ид.ч.), Г. Ш. (с квота 19/36 ид.ч.), М. С. и М. Ш. (с квоти от по 2/36 ид.ч.). Построените в УПИ ** сгради не са собственост на търговското предприятие на ЕТ „Георги Шопов“, тъй като липсват данни да са изградени в резултат от упражняваната търговска дейност, със средства на едноличния търговец.. В отговор на оплакването, че не са обсъдени доказателствата относно унищожаването /опожаряването/ на жилищната сграда със ЗП 80 кв.м. в УПИ **, за които РС е приел, че не е доказано възражението на ответника за пълна трансформация на лични средства, основано на твърдение, че същата е построена изцяло с лични средства на Г. Ш. е споделен изводът, че не е доказано сградата да е била напълно унищожена. Не се касае за нов обект, а за ремонт, претенциите във връзка с който подлежат на разглеждане във втората фаза на делбата като претенции по сметки. Независимо от факта, че сградата е била преустроена, то същата е останала с предназначението си, което е видно и от представената данъчна оценка.
В представеното от касатора изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и с позоваване на следните решения на ВКС: Решение № 123 от 28.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 7750/2013 г., I г.о.; Решение № 92 от 16.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 980/2011 г., II г.о.; Решение № 7 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 510/2011 г., II г.о.; Решение № 10 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 130/2011 г., I г.о.; Решение № 223 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1006/2012 г., IV г.о.; Решение № 388 от 17.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1975/2010 г., IV г.о.; Решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., IV г.о.; Решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1163/2010г., IV г.о. и Решение № 92 от 22.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1863/2010 г., IV г. о.:
(1) „Има ли задължение въззивната инстанция да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и да ревизира фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд с оглед очертаните от въззивната жалба предели?“;
(2) „Има ли задължение въззивният съд да обсъжда и анализира доказателствения материал?“;
(3) „Налице ли е нова вещ, когато въздействието върху старата е дотолкова съществено, че нейните основни индивидуализиращи характеристики са напълно различни от изходните?“;
(4) „Кога една вещ е предназначена за стопанската дейност на търговец и достатъчно доказателство за това ли е заприходяването на тази вещ в счетоводството на търговеца?“;
(5) „Заприходяването на една вещ в счетоводството на търговец означава ли придобиване на същата вещ със средства от дейността на същия търговец?“.
Касаторът твърди, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси. Въпроси №№ 1 и 2 не поставят принципни правни проблеми, а представляват оплаквания по съществото на делото, които не могат да бъдат разглеждани във фазата по селекция на касационните жалби. Въпроси №№ 3 и 4 са необуславящи изводите на въззивния съд. От значение е не дали са били изградени нови сгради по време на брака върху имот, който е бил в режим на СИО или тяхното предназначение, а това, че данните по делото сочат, че относно сградите в УПИ ** (офис, магазин и склад) не са налице всички елементи от фактическия състав на придобивния способ, който изключва оборимата презумпция за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.) и чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г. Този фактически състав е изведен в т. 1 от ТР № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г., ОСГК на ВКС и е намерил легален израз в разпоредбата на чл. 22, ал. 3 СК от 2009 г. – лични са вещните права, придобити възмездно по време на брака от съпруг – едноличен търговец, в резултат от упражняване на търговска дейност и включени в търговското предприятие. По делото няма данни, че процесните сгради в УПИ ** (офис, магазин и склад) са придобити в резултат на упражняваната от касатора дейност като едноличен търговец и със средства от същата дейност. Предходното предназначение и последващата промяна на предназначението на вещите не е от значение за промяна на режима на правото на собственост върху тях от СИО в лично имущество. Въпрос № 5 е обусловил крайната воля на въззивния съд, но относно него не е доказано наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като практиката на ВКС, на която се е позовал касаторът, касае въпроси №№ 1 и 2, но не и въпрос № 5. Изложеното в мотивите на съдебните актове сочи, че въпросът е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по чл. 22, ал. 3 СК, възприела постановките на цитираното тълкувателно решение (Решение № 90 от 18.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 571/2012г., I г.о.).
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторът не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Не е налице вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като исковата молба е надлежно уточнена, състоянието на сградите е установено с доказателствата по делото и делбата е допусната съобразно актуалното им състояние.
Не е налице и „очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2 ГПК. С употребения термин се визират пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, проявени в квалифицирана степен и обозначава състояние, при което неправилността е установима по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответницата по касация Г. М. М. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 800 лв., която е доказана с приложен договор за правна защита и съдействие от 01.08.2018 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 685 от 17.05.2018 г., постановено по в.гр.д. № 32/2018 г. на ОС-Пловдив.
ОСЪЖДА Г. П. Ш. ДА ЗАПЛАТИ на Г. М. М. сумата от 800 (осемстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: