Определение №326 от 30.5.2019 по тър. дело №1491/1491 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
Гр.София, 30.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 1491/2018 г
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по касационни жалби на Банка „Д.“ ЕАД София вх. № 1342/6 март 2018 г. и на П. Д. Е. и „Спорт груп“ О. В. срещу Решение № 27/30 януари 2018 г. на Варненския апелативен съд по в.т.д.№ 582/2017 г., с което е потвърдено Решение № 527/25.07.2017 г. по т.д.№ 1016/2016 г. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционния акт е прогласен за нищожен договор за ипотека, обективиран в нот.акт № 132, т.1, нот.д.№ 104/2008 г. на нотариус рег. № 382/В., акт. № 81, т.ІХ, д. № 7917/2008 г., вх.рег. № 10573/21.04.2008 г. на Служба по вписванията В., сключен между „Банка Д.“ ЕАД като кредитор, „Спорт груп“ О. като кредитополучател и П. Д. Е. като ипотекарен гарант, по силата на който последната учредява ипотека върху сграда-търговски обект /семеен хотел, изграден на етап „груб строеж с покрив“/ с Р. 490 кв.м., заедно с всички подобрения и насаждения в имота и върху поземления имот в [населено място], район „Приморски“, С.О. „Т.“ с площ 1036 кв.м. поради противоречие със закона, тъй като ипотекираните имоти не са били собственост на П. Д. Е. по предявения от К. Д. Д., С. К. С., Д. К. С., Д. Н. Д., Д. Н. Д. и И. Г. А. срещу „Банка Д.“ ЕАД София, „Спорт груп“ О. В. и П. Д. Е. иск с правно основание чл.26 ал.1, пр.1, вр.чл. 167 ал.3, вр.чл. 170 ЗЗД. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на ответниците Агенция по вписванията. В жалбите се поддържа, че въззивното решение е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложения по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора правни въпроси.
В срока за отговор ответниците по касация изразяват становище по жалбите, с които поддържат, че не са налице основания за достъп до касационен контрол.
Агенцията по вписванията не е взела становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Варненския апелативен съд от заинтересовани легитимирани страни и нередовностите има са отстранени, поради което се явяват процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са наследници по закон на починалия през 1980 г. Д. Д. Д. с възстановено право на собственост върху нива с площ 6, 690 дка в землището на [населено място], кв.В., м.“У. А.“. К. Д. в качеството на наследник по закон на Д. Д. е предявила ревандикационен иск срещу П. Д. Е. за реална част от имота, исковата молба е вписана на 18.09.2006 г. Изградената в имота сграда е собствена на ищците на основание приращение – с влязло в сила решение по гр.д.№ 1355/2009 г. на ВКС ответницата П. Е. е осъдена да предаде на К. Д. владението върху ПИ № 1973 с площ 500 кв.м. и ПИ 1974 с площ 500 кв.м. по действащия план.
С влязло в сила решение по гр.д.№ 894/2010 г. на Варненския ОС К. Д. е осъдена да плати на П. Е. сумата 60 000 лв., представляваща увеличена стойност на ревандикирания имот № 4232 вследствие на извършени подобрения-строителство на хотелска сграда и басейн, на основание чл.72 ЗС.
Процесният договор за ипотека е сключен на 21 април 2008 г. между ответниците с цел обезпечаване отпуснат на „Спорт груп“ О. инвестиционен кредит от „Банка Д.“ ЕАД 100 000 ЕВРО. Ипотекиран е поземленият имот и построената върху него хотелска сграда. Въззивният съд приема след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, че ищците са законни наследници на починалия на 18 януари 1980 г. Д. Д. Д.. С решение на Поземлената комисия В. № 503/13 май 1998 г. им е признато право на собственост върху нива с площ 6,690 дка в землището на [населено място],[жк]. Със Заповед № РД -06-7706-20 от 24.01.2006 г. на Областния управител на Област В. е одобрен план за новообразувани имоти, предоставени за ползване на граждани на основание пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, на селищно образуване, местност „Т.“. С исковата молба, вписана на 18.09.2006 г., въз основа на която е образувано гр.д.№ 2835/2006 г. по описа на Варненския РС, наследницата К. Д. е предявила ревандикационен иск срещу П. Д. Е. за предаване владението на недвижим имот – ПИ-4232 по плана на м.“Т.“. С влязло в сила решение ответницата Е. е осъдена да предаде на К. Д. владението върху ПИ 1973 с площ 500 кв.м. и ПИ 1974 по КП от 1989 г. на м.“Т.“ – всеки с площ 500 кв.м. Процесната ипотека е учредена на 21.04.2008 г. с договор, обект на ипотеката са сградата с идентификатор № 10135.2520.4232.2 и поземленият имот с площ 1036 кв.м., чиято идентичност не се оспорва. С протокол за определяне на строителна линия е отреден временен път до имота на 16 май 2003 г. и с разрешение за строеж № 353/19 август 2004 г. на главния архитект на Район Приморски се разрешава на П. Д. Е. на осн.чл. 148, ал.1,2 и 4 ЗУТ, вр.чл.37 ал.1 ЗУТ изграждане на семеен хотел на два етажа, терасовиден етаж и ресторант-бар в сутерена с Р. 490 кв.м. Строежът е изпълнен, като е водно е енергийно снабден съгласно акт за приемане на конструкция, договор за присъединяване на потребители от 18.10.2005 г. и договор за продажба на питейна вода и отвеждане на отпадни води от 4.11.2008 г. ищците поддържат, че ипотеката е учредена върху чужд имот, поради което е недействителна. Основният спор между страните е за правото на собственост върху ипотекирания имот, като единственото възражение, направено от ответниците, е за придобиване на имота по давност от П. Е.. Според въззивния съд предявяването на иска по чл.108 ЗС от един съсобственик ползва и останалите сънаследници, при успешното му провеждане се ревандикира целият имот, възстановен с решение на Поземлената комисия от 13 май 1998 г., давността се прекъсва за целия имот с предявяването на иска. Решението по чл.108 ЗС има установителен характер по отношение правото на собственост само за идеалната част на ищцата, участвувала в това исково производство съгласно ТР № 4 / 14.03.2016 г. по ТД № 4/2014 г. на ВКС. По отношение на ищците, които не са участвали в това производство решението няма сила на пресъдено нещо в установителната си част. По делото е безспорно установено, че се касае за възстановен имот, попадащ в терен по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като решението на ПК е постановено преди изменението на ЗСПЗЗ с бр. 68 на ДВ /1999 г. По въпроса за началото на придобивната давност е формирана практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, според която когато правото на собственост е възстановено с решение на ПК съгласно чл.14 ал.1 т. 3 ЗСПЗЗ преди изменението в ДВ.бр. 68/1999 г., какъвто е процесният случай, не е необходимо издаване на заповед по пар.4к ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на имота, тъй като юридическият състав, от който произтича правото на собственост, е бил завършен преди влизане в сила на плана за новообразуваните имоти, който отразява вече придобитите права. В тази хипотеза придобивната давност започва да тече от влизане в сила на плана за новообразуваните имоти, с който се индивидуализира обектът на собственост като вещ, върху която правото може да бъде упражнено. Съобразно данните по делото в конкретния случай началният момент, от който започва да тече давност, е датата на одобряване на ПНИ – 20 януари 2006 г. Тя е прекъсната с образуването на исково производство по чл. 108 ЗС на 25.04.2006 г., поради което ответницата Е. не може да се легитимира като собственик на недвижимия имот въз основа на придобивна давност, а по силата на приращението ищците са собственици и на построената в имота сграда. Дори да се приеме условно, че началният момент на придобивната давност се определя съгласно разпоредбата на чл.5 ал.2 ЗВСОНИ, в сила от 22.11.19997 г. /ДВ,бр. 107 от 18.11.1997 г., давност започва да тече от деня на влизане на разпоредбата в сила и за времето от 22.11.1997 г. до 14.01.2001 г. не са изтекли предвидените в закона пет години, поради което ответницата не е станала собственик на имота ПИ 1974 г.
Съдът е обвързан от посочения от страната период на упражняване на фактическа власт върху имота и не може служебно да прилага давността.
Досежно другата реална част от ПИ № 4232 давността също не е изтекла в полза на ответницата, тъй като е прекъсната с исковата молба от 25 април 2006 г.
Въззивният съд е заключил, че имотът-предмет на договорна ипотека, не е собственост на ипотекарния гарант, поради което ипотеката се явява действителна. Поради съвпадане изводите на двете инстанции за основателност на иска решението на Варненския окръжен съд следва да бъде потвърдено.
В изложенията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационните жалби на ответниците са формулирани два идентични правни въпроса, както следва:
-От кой момент и с кой акт се възстановява собствеността, респ. от кога започва да тече придобивната давност за имот, попадащ в район по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, когато реституционното производство е приключило при действието на ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението му с ДВ,бр. 68 от 30 юли 1999 г., към който момент имотът е индивидуализиран по местонахождение и граници;
-При своевременно направено и допустимо възражение за придобит по давност имот следва ли владелецът да уточнява периода на давностното владение с конкретизиране на начален и краен момент или е достатъчно да установи началния момент на фактическата власт върху имота и да докаже докога е продължило това състояние. Обвързан ли е съдът със заявения период при доказано владение и след изтичането му, респ. представлява ли служебно прилагане на давността изчисляването на срока, в който тя изтича.
Изложението на касатора „Банка Д.“ съдържа и въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани допустими и относими към предмета на делото доказателства и своевременно релевирани възражения на страните в мотивите си“.
Трите въпроса са зададени в контекста на оплакванията на ответниците-жалбоподатели за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд и нямат самостоятелно обуславящо значение за изхода на спора и за формиране решаващата воля на съда. Правните въпроси, изведени от касаторите, трябва да са от значение за изхода на спора по конкретното дело, а не за възприемане на фактическата обстановка, за обсъждане на събраните по делото доказателства или за законосъобразността на изводите на въззивния съд. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК.
Непосочването на правен въпрос, значим за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат визираните допълнителни селективни основания.
Всички жалбоподатели се позовават и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал. 2 пр.3 ГПК. Квалифицирана форма на неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване би била налице ако порокът на обжалвания акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличие на нарушения на закона или необоснованост. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е очевидно неправилно с оглед правилата на формалната логика. Обикновени грешки на съда при прилагане правилата на логическото мислене и каузалните връзки между явленията не обуславят очевидна неправилност. Случаите на необоснованост, произтичащи от неправилно възприемане на фактическата обстановка или от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка са предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т. 1 – т. 3 ГПК.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за достъп до касационен контрол.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 27/30.01.2018 г. на Варненския апелативен съд, ТО, постановено по в.т.д.№ 582/2017 г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА „Банка Д.“ ЕАД София, „Спорт груп“ О. В. и П. Д. Е. да заплатят на Д. Н. Д. по 3000 лв. съдебни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top