6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
гр. С., 1.06. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 2638/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е въззивно определение на Апелативен съд – В. № 177 от 09.03.2015 г. по в.ч.гр.д. № 106/2015 г., с което е потвърдено определение № 100 от 12.01.2015 г. по гр.д. № 2656/2014 г. на Окръжен съд – Варна, с което е прекратено производството по делото и е изпратена по подсъдност исковата молба с приложенията и писмените отговори на ответниците на Софийския градски съд, на основание чл. 118, ал. 2 ГПК.
Недоволен от определението, жалбоподателят [фирма], [населено място], чрез процесуалните си представители адв. К. Б. и адв. Г. Ч. от АК – П., го обжалва в срок, като счита, че същото е неправилно по подробно изложени в частната жалба съображения и моли да бъде отменено.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, частният касатор сочи, че в обжалваното определение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставени са следните въпроси: „1/ Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз – този по З., общия исков ред или друг ред за защита? 2/ Когато са предявени искове срещу държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, но описаните хипотези на нарушението не попадат в обхвата на материалноправните разпоредби на З. (чл. 1, чл. 2, чл. 2а и чл. 2б) как следва да се квалифицират правно исковете – като искове по З., като искове по чл. 49 ЗЗД, като искове, основани на принципа за отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, като искове по чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз или по друг начин? 3/ Кой процедурен ред следва да се прилага за разглеждане на обективно пасивно съединени искове, предявени срещу Националната агенция за приходите и Върховния административен съд за нарушения на правото на Европейския съюз – специалните правила по З., общия исков ред по ГПК или друг? 4/ Кой съд е материално компетентен да разгледа субективно пасивно съединени искове срещу Националната агенция за приходите и Върховния административен съд?”. Посочва се и се прилага съдебна практика, както следва: Определение № 432 от 06.03.2014 г. на Апелативен съд – П. по ч.гр.д. № 237/2014 г.; Определение № 2305 от 04.12.2014 г. на Апелативен съд – П. по ч.гр.д. № 1379/2014 г.; Определение № 129 от 06.03.2015 г. на Апелативен съд – П. по ч.гр.д. № 76/2015 г.; Определение № 21 от 10.01.2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик по ч. гр. д. № 1090/2012 г.; Определение № 22 от 10.01.2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик по ч.гр.д. № 1086/2012 г. и Определение № 57 от 07.17.2014 г. на Смесен състав на ВКС и ВАС постановено по реда на чл. 135, ал. 4 АПК по адм. д. № 16/2014 г.
Ответникът по частната касационна жалба Върховен административен съд, [населено място], чрез процесуалния си представител М. С., в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а ответникът Национална агенция по приходите [населено място] не изразява становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение за прекратяване на производството по делото поради неподсъдност, намира, че то подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира следното:
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че като е прекратил производството по делото по исковата молба на [фирма], [населено място] срещу Върховния административен съд /ВАС/ [населено място] и Национална агенция по приходите /НАП/ [населено място] и го е изпратил по подсъдност на Софийския градски съд на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, първоинстанционният съд – Окръжен съд – Варна е постановил законосъобразно определение. Изложени са съображения, че нормата на чл. 108, ал. 1 ГПК е императивна и задължава исковете срещу държавни учреждения и юридически лица да се предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното управление или седалище, като предвид факта, че съдът е сезиран с искове, предявени при условията на солидарност – срещу Върховния административен съд – С. и Националната агенция по приходите – С., следва извод, че делото е подсъдно на Софийския градски съд.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд е компетентен да разгледа частна жалба срещу въззивно определение, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол. В представеното от частния касатор изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Посочените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси не обуславят решаващите изводи на съда, свързани с местната подсъдност. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая с обжалваното определение, въззивният съд не се е произнесъл по въпроси, които обуславят изхода на делото, нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата или са от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Приложените към изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК определения като противоречива съдебна практика касаят различни правни въпроси и с тях съдилищата са се произнесли относно: компетентността на гражданския или административен съд да разгледа тази категория дела; допустимостта на предявените искове; нередовността на исковата молба и в частност законосъобразността на дадените указания за внасяне на държавна такса.
В конкретния случай по исковата претенция с правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз, исковата молба е подадена пред съда, в района на който е седалището на ищеца. В срока за отговор на исковата молба ответникът е направил възражение за неподсъдност, като се е позовал на императивната разпоредба на чл. 108, ал. 1, изр. 1 ГПК, съгласно която искове срещу държавни учреждения и юридически лица се предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното управление или седалище. Приложението на разпоредбата за определяне на местната подсъдност, не изменя приложимия процесуален ред за разглеждане на правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз. Отговорността за обезщетяване на вреди, причинени от Република България в нарушение на правото на Европейския съюз, може да бъде реализирана както директно по силата на Договора за ЕС, така и по вътрешното право на всяка държава-членка. Договорът за ЕС не подлежи на транспониране, транспонират се само директивите, но основното задължение на държавите-членки да осигурят правилното прилагане на правото на ЕС. Съгласно чл. 4 § 3 Д., „По силата на принципа на лоялното сътрудничество, С. и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.”. Правото на Европейския съюз не установява процесуалните правила, които се прилагат към разглеждането на исковете за обезщетяване на вреди и действа процесуалната автономия на държавите членки, които носят отговорността за осигуряване на ефективна защита на правата на страните. Свободата на държавите членки при определяне на приложимите процесуални норми, не е неограничена, те не могат да бъдат по-неблагоприятни от тези, които регламентират аналогични вътрешни производства, с което се гарантира принципа на равностойността и е недопустимо да се създава практически невъзможно или трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на европейското право, с оглед ефективно осъществяване на правото на защита, отражение на принципа на ефективността. Когато претенциите се основават на правото на ЕС, националното законодателство с оглед вида на търсената защита предоставя различни правни възможности в няколко посоки. В проявление на принципа на автономията, когато е допуснато нарушение на норма на ЕС или националното законодателство в зависимост от характера на дейността или държавния орган, постановил незаконния акт, извършил незаконното действие или допуснал незаконно бездействие и е установена незаконосъобразността с правото на ЕС или вътрешното право, посредством отмяна на съответните актове, действия или мерки, то страните разполагат със специален ред – по З., с оглед гарантиране правото им на защита да предявят иска си за обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Специалният ред на З. обхваща следните хипотези, при които се претендира обезщетение за вреди: 1/ вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност; 2/ вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи; нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията; обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано; налагане на наказание по НК или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено; прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер; незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства; 3/ за вредите, причинени на граждани от съдебни актове по З.; 4/ за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите и на длъжностните лица по Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, извършени при или по повод изпълнение на правомощията или службата им; 5/ за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. В случай, че вредите се претендират извън посочените по-горе хипотези, допустимо е отговорността на държавата да се осъществи по общия исков ред, съгласно който няма пречка да се реализира отговорността, при спазване на общо установените принципи за законност, равенство и справедливост, когато доказателствената тежест ще бъде за страните да установят фактите, на които основават своите искания, а именно съответното нарушение на норма на ЕС или национална правна норма. В зависимост от основанието за търсене на отговорността вредите се претендират от вече установена незаконосъобразност с нормите на общностното право, попадаща в обхвата на специално установения със З. процесуален ред или се претендират общи вреди, чиято незаконосъобразност с общностното право тепърва ще се установява по общия исков ред. Такава е уредбата, когато страните претендират обезщетение за вреди, като установяват правно релевантните факти, за да се реализира деликтната отговорност на нарушителя. По-този начин не се нарушават нито принципа на лоялното сътрудничество, нито принципите на равностойността и ефективността, тъй като еднакво е гарантиран процесуалния ред за защита на правата на увредените лица.
В обжалваното определение, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разпоредбата на чл. 108, ал. 1 ГПК. С оглед обстоятелствата по делото първоинстанционния съд е сезиран с искове, предявени при условията на солидарност срещу ВАС и НАП за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от в размер на 843 663, 60 лева, ведно с лихвите върху сумата по главницата, претърпени от поведението на националните власти, във връзка с издаден ревизионен акт, потвърден с окончателно решение на ВАС. По делото няма данни ищецът да се позовава на установена по надлежния ред незаконосъобразност с нормите на общностното право, като основание за реализиране на отговорността на ответниците. Местната подсъдност е относителна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът не следи служебно, с изключение на абсолютната местна подсъдност по чл. 109 и чл. 110 ГПК, а приложимостта на специалната разпоредба на чл. 7 З., съгласно която искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 З., от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите, касае точно определени хипотези на отговорността на държавата, какъвто не е настоящия случай. Следователно, процесуалните правила за определяне на местната подсъдност са ясно определени в ГПК и съобразени в обжалваното определение, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед направеното искане за преюдициално запитване за тълкуване на принципите за лоялно сътрудничество и ефективна съдебна защита, следва да се отбележи, че производството по отправяне на преюдициално запитване е пряко свързано с принципа на служебното начало и преюдициално запитване се прави по преценка на българския съд, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото /чл. 628 ГПК/, а в случая не е налице неяснота или празнота с оглед изясняване на действителното съдържание на правни норми на ЕС, тъй като процесуалния ред е установен еднакво за всички граждани и юридически лица и към този етап в производството по делото не се налага тълкуване на разпоредба от общностното право от значение за правилното решаване на делото.
Поставените правни въпроси, описани по-горе, с оглед на конкретния спор, свързан с определяне на местната подсъдност на делото, не се явяват обуславящи за изхода на делото в този аспект, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, още повече, че в конкретния случай като е потвърдил първоинстанционното определение, съдът се е произнесъл в съответствие с правилото за определяне на местната подсъдност по чл. 108, ал. 1, пр. 1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника ВАС следва да бъдат присъдени направените разноски за настоящото производство в размер на 200 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение на Апелативен съд – В. № 177 от 09.03.2015 г. по в.ч.гр.д. № 106/2015 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Върховния административен съд [населено място] направените разноски за частното касационно производство в размер на 200 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: