11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
София, 18.06.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4988 от 2017 година и присъединеното към него с определение №47/27.02.2018г. ч.гр.д.№4987 от 2017г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по гр.д.№4988/2017г. е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№4245/07.09.2017г., подадена от Т. Г. Т. и касационна жалба с вх.№4246/07.09.2017г., подадена от Г. Г. Д., срещу решение №137/07.07.2017г., постановено от Великотърновския апелативен съд, ГО по в.гр.д.№115/2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Т. Г. Т. и Г. Г. Д., че И. Ц. М. и Г. Ц. М. са собственици на апартамент №5 с идентификатор 43952.514.41.5.5, находящ се в [населено място], [улица], блок „О.“, вх.Б, ет.3 и Т. Г. Т. и Г. Г. Д. са осъдени да предадат владението върху същия.
В изложението към подадената от Т. Г. Т. касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакцията на процесуалния закон, действаща към датата на подаване на касационната жалба/, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроси, обусловили решаващата му дейност при постановяване на обжалваното решение както следва:
1.Чия е доказателствената тежест за оборване на установената в чл.69 ЗС презумпция за анимуса на владението;
2.Без твърдения на ищеца по ревандикационния иск и без доказателства за съществуване на облигационни отношения между ответника-владелец и собственика на имота по документи, може ли да се приеме, че се касае за държане на имота по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС;
3.Фактическият състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС включва ли изискването невладеещият собственик да бъде уведомен за намерението за своене на владелеца и същото да му е противопоставено, когато се касае за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица;
4.При липса на действия, целящи отблъсване на установено владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа следва ли да се възприеме като действие по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС;
5.Презумпцията на чл.69 ЗС приложима ли е когато фактическата власт върху чужд имот е придобита при начална липса на основание;
6.При презумпцията на чл.69 ЗС за придобиване на имота по давност необходимо ли е да бъде демонстрирана от владелеца промяна в намерението за своене спрямо собственика или е достатъчно упражняването на владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато;
7.Има ли правно значение обстоятелството дали владелецът знае кой е собственик на вещта и необходимо ли е уведомяване на собственика за намерението, че владелеца свои вещта му, за да се зачете изтичането на срока по чл.79, ал.1 ЗС като завършващ фактическия състав на придобиването чрез давностно владение, при липса на действия на собственика срещу владелеца, предвидени в чл.116 ЗЗД, които да водят до прекъсване на давността и смущаване на владението;
8.Може ли да се счита за смутено владението, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност прекъсвана;
9.Релевантно ли е дали владелецът съзнава, че владяният от него имот е чужд, ако е установил наличието на елементите от фактическия състав на владението съгласно чл.69 ЗС и приложението на презумпцията за анимуса;
10.Неплащането на данъци за имота от владелеца опровергава ли презумпцията за анимуса по чл.69 ЗС;
11.Правни действия извън изброените в чл.116 ЗЗД могат ли да смутят владението и да прекъснат придобивната давност;
12.Спокойно ли е владението, което не е придобито с насилие и не се поддържа с насилие;
13.Нарушен ли е общият принцип на справедливостта при придобивната давност, ако засегнатият собственик не се брани при обективна възможност за видение на упражняваната фактическа власт върху имота от трето лице, като в рамките на срока за придобивната давност не е предприел никакви действия за манифестиране на собственически права и никакви опити да осъществи фактическа власт върху имота;
14.Предявяването на иск по чл.108 ЗС за предаване на владение на имота представлява ли признание на ищците, че именно посоченото от тях лице – Т. Г. Т., владее процесния имот, т.е. има качеството владелец;
15.Позоваването на елемент от фактическия състав на чл.79 ЗС процесуално средство ли е за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичането на законовия срок, респ. придобиват ли се вещни права въз основа на обективирано изявление за това.
Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по процесуално-правния въпрос може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между фактите, установени с тях и установените с останалите доказателства по делото, както и длъжен ли е да изложи съображения защо ги приема за достоверни.
В писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците И. Ц. М. и Г. Ц. М. изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговорите съображения. Претендират присъждане на разноски при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата в размер, посочен в приложени към отговорите списъци.
В изложението към подадената от Г. Г. Д. касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакцията на процесуалния закон към момента на подаване на касационната жалба/ по въпросите:
1.Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между фактите, установени с тях и установените с останалите доказателства по делото, както и длъжен ли е да изложи съображения защо ги приема за достоверни;
2.Следва ли да бъде осъдено да предава владението на имота лице, което не владее имота.
В писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба И. Ц. М. и Г. Ц. М. изразяват становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговорите съображения. Претендират присъждане на разноски при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата в размер, посочен в приложени към отговорите списъци.
Касационната жалба е подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
И. Ц. М. и Г. Ц. М. са предявили срещу Г. Г. Д. и Т. Г. Т. по реда на чл.108 ЗС иск за предаване владението на апартамент №5 с идентификатор 43952.514.41.5.5, находящ се в [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, като твърдят, че са придобили правото на собственост върху този имот чрез договор за покупко-продажба, сключен на 18.11.2011г. /н.а.№166, том V, рег.№3308, дело №299/.
Т. Г. Т. е въвел в предмета на делото възражение за придобивна давност с твърдението, че живее в жилището откакто се е родил и като единствено дете на Г. Г. Д. винаги е приемал родния си дом за свой, упражнявал е фактическата власт като дееспособно лице от пълнолетието си през 1996г. с намерение за своене, като с изненада научил през м.март, 2014г., когато ЧСИ се опитал да направи въвод в имота, че трети лица имат претенции за този имот. Твърди, че не е знаел за извършената от майка му разпоредителна сделка с апартамента, нито че майка му е образувала и водила дела с предмет процесния апартамент.
С обжалваното решение е прието, че предявеният по реда на чл.108 ЗС иск е основателен.
От фактическа страна е прието, че Г. Г. Д. е била собственик на апартамента въз основа на дарение, извършено от нейните родители /н.а.№11, том Х, дело №2998/1993г./, като с н.а.№82/20.06.2003г., том III, рег.№2685, дело №332/2003г. продала имота на М. К. И. по време на брака й с И. С. И.. Взето е предвид и обстоятелството, че на 24.09.2003г. между Г. Г., М. К. и И. С. е сключен предварителен договор, съгласно който М. К. и И. С. се задължават в срок до 03.10.2003г. да продадат на Г. Г. апартамента срещу сумата 19000лв., след което с декларация от 23.02.2004г. Г. Г. се е задължила да освободи продадения на М. К. и И. С. имот в срок до 21.06.2004г. Взето е предвид също така , че действителността на договора за покупко-продажба от 20.06.2003г. е била оспорена от Г. Г. по съдебен ред, но с влязло в сила решение от 16.04.2015г. на Л. по гр.д.№192/2014г. предявените от нея против М. К., И. С., И. Ц. и Г. Ц. иск по чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.152 и чл.209 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора поради противоречие със закона, както и иск по чл.124 ГПК във вр. с чл.79 ЗС за признаване правото й на собственост на основание давностно владение, са отхвърлени.
Прието е, че на 18.11.2011г. /н.а.№166, том V, рег.№3308, дело №299/2011г./ И. Ц. М. е закупил по време на брака си с Г. Ц. М. процесния недвижим имот от И. С. И. и М. К. И., като продавачите си за пазили правото на ползване върху имота, но впоследствие с декларация от 11.05.2016г. се отказали от учреденото в тяхна полза право, което според съда обосновава извода, че предявилите иска лица се легитимират като собственици на апартамента, имащи правен интерес да искат предаване на владението след извършения от И. С. и М. К. отказ от право на ползване.
Възражението на Т. Г. Т. за изтекла в негова полза придобивна давност е прието за неоснователно.
Взето е предвид, че от събраните доказателства се установява, че той е живял в имота от раждането си през 1978г. до 17.03.2016г., когато ключовете са били предадени на ползвателя И. С. при извършен от ЧСИ принудителен въвод във владение, като от навършване на пълнолетие на Т. Г. до продажбата на имота на 20.06.2003г. владението е осъществявано от собственика Г. Г., негова майка, а Т. е живял в него като член на домакинството и съответно е бил държател. Прието е, че след тази дата не е установено да е налице промяна в осъществяваното от Т. Г. държане във владение, т.е. не е доказано своене на вещта по смисъла на чл.68 ЗС, поради което не може да се приеме, че в негова полза е изтекла 10-годишната придобивна давност по чл.79 ЗС.
При квалифицирането на осъществяваната от Т. Г. фактическа власт е взето предвид и обстоятелството, че в книгата на етажните собственици на сградата, в която се намира апартаментът, като негов собственик е записана Г. Г., а Т. Г. е посочен като член на домакинството, който живее заедно със собственика, което според въззивния съд означава, че към момента на въвеждането на изискването за създаване и водене на тази книга със ЗУЕС, обн.ДВ.бр.6/23.01.2009г., в сила от 01.05.2009г., Т. не е демонстрирал отношение към имота като негов собственик. Взето е предвид също така, че Г. Г. е участвала в общите събрания на собствениците, а след 2004г. данъкът върху недвижимите имоти и таксата за битови отпадъци за апартамента са заплащани от собствениците М. И. и И. С. И., а след 2011г. – от новите собственици И. М. и Г. М.. С оглед на това е прието, че обстоятелството, че Т. Г. е извършвал ремонти в имота, поддържал е същия в състояние, годно за живеене и е заплащал консумативите, не обосновава извод, че за периода след 2003г. той е държал вещта като своя. Изложени са съображения, че при наличието на останалите установени обстоятелства, възприятията на свидетелите М. И., Х. Ч. и Р. Банкова, че това е домът на Т. Г., в който той живее като собственик, не могат да аргументират различен извод.
Взети са предвид и твърденията на Т. Г., че не е знаел за продажбата на имота през 2003г. от неговата майка, както и изявленията му, записани от ЧСИ в протокола за въвод във владение от 17.03.2014г. по изп.д.№167/2014г.
За необоснован е приет акцентът, който Т. Г. и Г. Г. правят върху обстоятелството, че след покупката на имота през 2003г. И. С. И. и М. К. И. не са ползвали имота, с оглед обстоятелството, че в нотариалния акт е посочено, че владението върху апартамента е предадено в деня на сключването на договора на 20.06.2003г., предвид което е прието, че след тази дата владелци на имота са били собствениците И. и М. И., но не и Г. Г., която е станала негов държател, осъществявайки фактическата власт върху имота от името на собствениците /чл.68, ал.2 ЗС/, в подкрепа на който извод е и подписаната от нея декларация от 23.02.2004г.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на непротиворечивата трайно установена практика на ГК на ВКС, според която ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й /допускане от собственика/, презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС-налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно /в този смисъл решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Първо ГО на ВКС/. След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Приема се, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение / решение №291/09.08.2010г., постановено по гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС/. В този смисъл практиката приема, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани / решение №145/14.06.2011г., постановено по гр.д.№627/2010г. на І ГО на ВКС/. Категорично в практиката си ГК на ВКС приема, че презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си / решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Първо ГО на ВКС/, в какъвто смисъл е и становището, изразено в мотивите към ТР №1/2012г. от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, основано на постановките на правната теория, че владението е факт, а не право и са възможни различни основания за възникването му като такова и във всеки конкретен случай е необходимо да се изследва и прецени дали упражняването на фактическата власт не е започнало за другиго, тъй като упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало докато не бъде променено. Възпроизвеждайки това становище и в решенията, постановени по реда на чл.290 ГПК, тричленните състави на ВКС приемат, че след като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС /решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/ 2010 г. на І г.о.; решение №115/28.10.2016г., гр.д.№977/2016г., Второ ГО на ВКС; решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., II г.о.; решение №70/16.08.2017г. по гр.д.№3991/2016г., Второ ГО на ВКС /.
В случая въззивният съд е подвел установените по делото факти под приложимите правни норми /чл.68 ЗС, чл.69 ЗС/, изхождайки именно от това становище, като е приел, че живеейки от рождението си в апартамента заедно с майка си, която е била собственик на имота до 2003г. /факт, известен на всички приобретатели/, Т. Г. е имал качеството държател и негова е била тежестта да установи, че е променил намерението, с което е упражнявал така установената фактическа власт и е демонстрирал тази промяна към всяко едно от лицата, които са придобивали правото на собственост. И доколкото по делото такава промяна не е установена нито по отношение на Г. Г., нито по отношение на останалите приобретатели на имота, в съответствие с практиката на ВКС, е прието, че така установената и упражнявана от него фактическа власт не би могла да има за последица придобиване правото на собственост върху имота по давност.
За да достигне до този извод, въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, вкл. показанията на доведените от касаторите свидетели, и е преценил правните последици от установените факти в съответствие с посочената по-горе съдебна практика.
Доводите на касаторите, че поставените от тях въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, се основават на поддържаната в производството по делото теза, че по отношение на упражняваната от Т. Г. фактическа власт върху имота приложение следва да намери установената в чл.69 ЗС презумпция, която теза обаче е прието, че не съответства на данните по делото, вкл. по съображения, че убеждението на свидетелите, че имотът е на Т. Г. в случая е ирелевантно, тъй като намерението за своене е следвало да бъде демонстрирано спрямо собствениците на имота, а не спрямо свидетелите.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения въпрос следва ли да бъде осъдено да предава владението на имота лице, което не владее имота – становището на въззивния съд съответства на практиката на ВКС, според която доколкото процесуалният закон допуска принудително изпълнение на осъдителното решение по иск за за ревандикация не само срещу осъдения ответник, но и срещу трето лице, което е придобило владението върху имота след предявяване на иска по чл.108 ЗС /аргумент от чл.435, ал.5 ГПК и чл.523, ал.1 ГПК/, обстоятелството дали ответникът по този иск в хода на процеса е престанал да владее спорния имот, защото е предал владението или то му е било отнето от друго лице, не е основание за отхвърляне на предявения против него ревандикационен иск / решение №9/24.06.2013г. по гр.д.№301/2012г. на Първо ГО на ВКС; решение №181/07.10.2016г. по гр.д.№4988/2014г., първо ГО на ВКС/.
По така изложните съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на постановеното от Великотърновския апелативен съд въззивно решение.
Производството по ч.гр.д.№4987/2017г. е образувано по подадена от Т. Г. Т. и Г. Г. Т. частна жалба срещу определение №373 на Апелативен съд-Велико Т., постановено на 09.10.2017г. по в.гр.д.№115/2017г., с което е оставена без уважение молбата им по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските.
Жалбоподателите поддържат, че извършената от ВТАС преценка по правилността на подадената от тях молба е неправилна и незаконосъобразна, тъй като съдът изцяло е игнорирал и не е обсъдил аргументите им. Считат също така присъденото в полза на адв.С. С. адвокатско възнаграждение за прекомерно и несъответстващо както на цената на иска, така и на правната и фактическа сложност на делото във въззивната инстанция, вкл. с оглед обстоятелството, че защитните позиции на представляваните от него лица са абсолютно идентични. Поддържат, че е недопустимо размерът на претендираното на основание чл.38 ЗА възнаграждение да се определя от адвоката на материално затруднените лица, като в случая считат, че същото следва да бъде определено от съда с оглед цената на иска. Считат също така, че представляваните от адв.С. не са материално затруднени лица, както и че с договорните и с процесуалните права не следва да се злоупотребява, доколкото адв.С. е син на купувача на имота И. С. и според жалбоподателите е знаел, че клиентите, продали имота на баща му, не са материално затруднени лица.
В писмен отговор в срока по чл.276, ал.2 ГПК адв.С. С., като пълномощник на Г. Ц. М. и И. Ц. М., изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл.38 от Закона за адвокатурата адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица и в този случай, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и следва да бъде заплатено от другата страна.
В настоящия случай предявеният от Г. Ц. М. и И. Ц. М. ревандикационен иск е уважен, поради което правилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Т. Г. Т. и Г. Г. Д. за направените по делото разноски, а оттам и за заплащането на адвокатското възнаграждение, дължимо на представляващия предявилите иска лица адвокат.
Правилно въззивният съд е приел, че не би могъл да изследва налице ли е основанието за предоставяне на безплатна правна помощ, доколкото договарянето на подобен вид защита е изцяло в правомощията на страните по договора /упълномощител и упълномощен/.Така изразеното становище съответства изцяло на практиката на ВКС, според която за уважаване на искането по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл.78 ГПК/ определение №515/02.10.2015г. на тричленен състав на Първо ТО по ч.гр.д.№2340/2015г.; определение №163/13.06.2016г. на Първо ГО на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г./. Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В случая подобни доказателства по делото не са представени. Жалбоподателите навеждат само твърдения, основани на предположения, но не ангажират доказателства в подкрепа на поддържаната от тях теза.
Основателно е обаче оплакването за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение. С оглед цената на иска /50183.70лв./ според установеното в чл.7, ал.2, т.4 от наредбата правило минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 2035.51лв. за всяко едно от представляваните лица. С оглед обстоятелството, че възнаграждението се претендира за осъществявано процесуално представителство пред въззивна инстанция с явяване в едно съдебно заседание, както и с оглед правната и фактическа сложност на спора дължимата на адв.С. като адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА сума следва да бъде определена общо в размер на 5000лв. за процесуалното представителство на двамата упълномощители. Основателен е наведеният в тази насока от жалбоподателите довод, че защитните позиции на представляваните от него лица са абсолютно идентични, което обстоятелство следва да бъде взето предвид при определяне на дължимото по чл.38, ал.2 ЗА възнаграждение. Определеното от въззивния съд възнаграждение следователно следва да бъде намалено общо с 3000лв. или с по 1500лв. за всяко представлявано лице.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №137/07.07.2017г., постановено от Великотърновския апелативен съд, Гражданско отделение по в.гр.д.№115/2017г. по подадените от Т. Г. Т. и Г. Г. Д. касационни жалби.
ОСЪЖДА Т. Г. Т. и Г. Г. Д. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на адв.С. И. С. от САК, [населено място], [улица], ет.3, ап.5 на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата по 4000лв. /четири хиляди лева/ всеки един от тях за оказана пред касационната инстанция безплатна адвокатска помощ на касаторите Г. Ц. М. и И. Ц. М..
ОТМЕНЯ определение №373, постановено на 09.10.2017г. по в.гр.д.№115/2017г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на Т. Г. Т. и Г. Г. Д. по чл.248 ГПК за изменение на решение №137/07.07.29017г. на ВТАС по в.гр.д.№115/2017г. в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение №137, постановено на 07.07.2017г. по в.гр.д.№115/2017г. по описа на Великотърновския апелативен съд в частта му за разноските като НАМАЛЯВА сумата, която Г. Г. Д. е осъдена да заплати на адв.С. И. С. на основание чл.38, ал.2 ЗА от 4000лв. на 2500лв. /две хиляди и петстотин лева/, както и сумата, която Т. Г. Т. е осъден да заплати на адв.С. И. С. на основание чл.38, ал.2 ЗА от 4000лв. на 2500лв. /две хиляди и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: