О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
гр. София, 24.06.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3717 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 12215 от 29.06.2018 г. /п. кл. от 28.06.2018 г./, подадена от Р. И. И. чрез адвокат М. Г. от АК-В. против въззивно решение № 1158 от 10.05.2018 г., постановено по в.гр.д. № 5314/2017 г. на АС-София. С него е потвърдено решение № 198 от 06.07.2017 г. по гр. дело № 19/2017 г. на ОС-Враца , с което е отхвърлен осъдителният иск по чл. 108 ЗС, предявен от Р. И. И. срещу община Враца за предаване владението на недвижим имот, представляващ къща със застроена площ от 60 кв.м, на 2 етажа, находяща се в [населено място], [улица], ведно с 1/2 идеална част от имота с бивш пл. № * от кв. 21 по плана на [населено място], а към датата на уточнение на иска, направено с молба от 10.11.2016 г.: сграда с идентификатор ****, находяща се в имот с идентификатор ***, целият с площ от 323 кв.м.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответната по касация община гр. Враца и третото лице помагач – Българската Държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез упълномощения областен управител на област Враца, не са подали отговори на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че първоинстанционният окръжен съд правилно е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС, тъй като реституционен ефект не е настъпил поради несбъдването на отлагателното условие за него – връщане на имотното обезщетение в патримониума на съответната община.
Със заповед № 1077 от 23.12.1981 г. на председателя на ОбНС Враца, издадена на основание чл. 94, ал. 3 във връзка с чл. 98 от ЗТСУ /отм./ е разпоредено отчуждаването на 1/2 идеална част от имот пл. № * от кв. 21 по плана на [населено място], собственост на И. Ю. И. и Ф. И. И., заедно с паянтово жилище, строено преди повече от 50 години. В заповедта е посочено, че стойността на отчуждения имот /вкл. подобрения и насаждения/, е 7 877,60 лева. Предвидено е имотно обезщетение за собствениците както следва: едно двустайно жилище за тричленното семейство на И. И., състоящо се от него, съпруга М. И. и син Р. И. и едно двустайно жилище за едночленното семейство на Ф. И.. Със заповед № 120/05.02.1982 г., издадена по реда на чл. 100 от ЗТСУ /отм./, са конкретизирани обектите, представляващи имотно обезщетение – в ж.б. „К.“, вх. Ж, като жилището на И. И. – апартамент № 109, е с цена 14 079 лева, а това на Ф. И. – апартамент № 136, е с цена 15 508 лева. На 23.05.1984 г. е съставен Акт за държавна собственост № 6013 за дворно място с площ 161 кв.м и жилищна сграда с площ 106 кв.м. На гърба на този АДС е отбелязано, че съгласно заповед на Областния управител от 05.12.2003 г. имотът, за който са съставени АДС 6008/84 г. и 6013/1984 г., е отписан от актовите книги за държавна собственост. С нотариален акт № 6, съставен на 09.01.1992 г. от нотариус при Врачанския районен съд, И. И. и М. И. са прехвърлили полученото в обезщетение жилище на сина си Р. И. – срещу задължение за издръжка и гледане. С молба вх. № АБ-94-И-34 от 22.04.1992 г. И. И. е поискал от председателя на ИК на ОбНС Враца, да му бъде възстановено правото на собственост върху отчуждения имот. В молбата се изразява съгласие, да върне на ОбНС получения в обезщетение апартамент или в парично изражение да възстанови цената на отчуждения имот. С писмо № АБ-94-И-34 от 25.06.1992 г. кметът на община Враца е уведомил И. И., че мероприятието, за което е отчужден имотът, е реализирано и е създаден нов имот, поради което отказва възстановяване на собствеността на отчуждения имот. Видно от удостоверение за наследници на И. И., същият е починал на 20.11.1993 г. и негови наследници са Ф. И. и Р. И.. Отказът на кмета е бил обжалван пред окръжния съд и по него е образувано гр. дело № 974/1993 г. С решение от 05.04.1994 г., постановено по гр. дело № 974/1993 г., Врачанският окръжен съд е отменил отказа на кмета, изразен в писмо № АБ-94-И-34/25.06.1992 г., отменил е отчуждаването и е възстановил собствеността върху отчуждения имот на Ф. И. и Р. И.. В диспозитива на решението е посочено, че „Решението влиза в сила след пълното възстановяване на получените в обезщетение жилищни сгради от двамата жалбоподатели“. С нотариален акт № 72, съставен на 09.09.1994г. Ф. И. е продал своето жилище, получено като имотно обезщетение, на лицето Д. В.. Срещу решението на окръжния съд, постановено по гр. дело № 974/1993 г. е подадена молба за преглед по реда на надзора от община Враца. С решение от 24.07.1995 г., постановено по адм. дело № 4209/1994 г. Върховният съд на Република България – ІІІ г.о., е оставил без уважение молбата на община Враца и не е допуснал преглед по реда на надзора, въпреки констатираната непрецизност в решението на окръжния съд. В мотивите си съставът на ВС на РБ е приел, че сградата не е построена в изпълнение на мероприятието, за което е отчужден имотът, а за други обществени нужди. С молба от 14.04.1997 г. Ф. И. и ищецът Р. И. са поискали от кмета на община Враца, да освободи отчуждения имот и да им го предаде – позовавайки се на влязлото в сила решение на ОС-Враца за отмяна на отчуждаването. На 03.06.1997 г. Р. И. и И. И. са отправили същото искане и до областния управител, като в тази молба е поискано половината от отчуждения имот да бъде отписан от книгите за държавна собственост. В молбата е заявено, че полученият като обезщетение апартамент № 136 вече е продаден на трето лице, а Р. И. веднага ще предаде апартамент № 109. По делото е представен отговор от областния управител от 31.07.1997 г. на горното искане. В него е поискано да бъде представен на областната администрация документът, с който е продаден апартамент 136 на трето лице. Видно от заповед № 235 от 18.08.1997 г. на областния управител на област Враца, с нея е постановен отказ по искането на Р. И. и Ф. И., да бъде отписан от актовите книги за недвижими имоти – държавна собственост, отчужденият имот. В мотивите на заповедта е цитирано решението на окръжния съд, постановено по гр. дело № 974/1993 г. и по-точно, че то влиза в сила след пълното възстановяване на получените в обезщетение жилищни сгради от жалбоподателите – в случая два двустайни апартамента №№ 109 и 136 в ж.бл. „К.“ – [населено място]. Цитиран е и нотариалният акт, с който през 1994 г. Ф. И. е продал на трето лице ап. № 136 и е направен извод, че решението на съда не е влязло в сила. С писмо от 07.10.2003 г. кметът на община Враца е поискал от областния управител на осн. чл.78 от ЗДС и във връзка с чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС да бъде отписан от актовите книги за държавна собственост недвижимият имот, представляваща дворно място и сграда, находящ се в имот пл. № * по плана на [населено място]. Цитираната на гърба на АДС № 6013/1984 г. заповед на Областния управител № 463/05.12.2003 г. е представена по делото. В нея са описани административните актове по отчуждаване на имота, бивша собственост на И. И. и Ф. И., както и предоставените в обезщетение жилища; цитирани са съдебните актове, постановени в производството по ЗВСВНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и прехвърлителните сделки, извършени от И. И. и М. И. през 1992 г. и от Ф. И. през 1994 г. с получените в обезщетение жилища. В заповедта е посочено, че по данни от община Враца, с бившите собственици са водени преговори за връщане на получените в обезщетение жилища, но същите не са върнати на общината. Със заповедта е разпоредено, да се отпише от актовите книги за държавна собственост имотът, представляващ дворно място с площ от 323 кв.м, ведно с находящите се в него сгради – жилищна сграда на един етаж с площ от 56,40 кв.м и жилищна сграда на два етажа с площ от 106 кв.м., находящи се в УПИ № ** в кв.138 по плана на [населено място], които са били актувани с АДС № 6008 от 22.05.1984 г. и АДС № 6013 от 23.05.1984 г. На 22.11.2010 г. е съставен акт за частна общинска собственост № 1830 за УПИ ** с площ от 323 кв.м и сграда с идентификатор ***. В акта е отбелязано, че за имота са съставени предходни АДС 6008/84 г. и 6013/1984 г. Пред окръжния съд е представено копие от решение от 06.08.2010 г., постановено по адм. дело № 524/2010 г. от Врачанския административен съд. С това решение е отменена заповед № 581 от 15.05.2010 г. на кмета на община Враца, с която е отказано да бъде уважена молбата на Р. И.. Видно от мотивите на административния съд, кметът на общината е отказал да изпълни решението на окръжния съд, постановено по гр. дело № 974/1993 г. Тази заповед е отменена от съда по съображения, че е била налице неяснота при подаване на заявлението от страна на жалбоподателя. На административния орган са дадени указания какви обстоятелства следва да изясни. В изпълнение на указанията на административния съд, с писмо от 08.04.2011 г. кметът на община Враца е поискал от Р. И. да представи доказателства каква сума е заплатена за придобитото жилище и как е осъществено плащането; учредена ли е била ЖСК за построяване на жилищния блок, в който се намира това жилище – кога, с какви средства са изградени жилищата, кога е приключило строителството и др. По делото няма данни какъв е бил отговорът на ищеца Р. И. на това писмо. С решение от 25.07.2013 г., постановено по адм. дело № 974/1993 г., Врачанският окръжен съд е оставил без уважение молбата на Р. И. и Ф. И. за тълкуване на решението по това дело, постановено през 1994 г. Решението на окръжния съд е оставено в сила с решение на Върховния административен съд, постановено на 21.05.2014 г. по адм. дело № 14 336/2013 г. В мотивите към това решение ВАС е споделил изводите на окръжния съд, че третият диспозитив от решението, постановено на 05.04.1994 г., е непрецизен, но въпреки тази непрецизност не е необходимо тълкуване, тъй като от данните по делото се установява, че жалбоподателите, които са били обезщетени имотно, не са били извадени от жилищата, дадени им в обезщетение за отчуждаването, поради което не са настъпили правните последици от разместването на собствеността.
С оглед основанието на предявения иск по чл. 108 от ЗС следва да се прецени доказал ли е ищецът правото си на собственост върху отчуждения имот след провеждане на административната процедура по отмяна на отчуждаването и дали този имот се държи от ответната община без основание. Съдът е преценил, че не следва да бъдат обсъждани събираните от окръжния съд гласни доказателства относно това дали е реализирано мероприятието, за което процесният имот е бил отчужден и за какви точно обществени нужди се ползва преустроеният имот. По този въпрос е постановено влязло в сила решение по гр. дело № 974/1993 г. на Врачанския окръжен съд и последващ съдебен контрол върху наличието на предпоставките за реституиране на имота е недопустим. По делото не се спори, че имотът продължава да се използва за обществени нужди. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (в редакцията му от 1992 г. до 1999 г.), при отмяна на отчуждаването отстъпените в обезщетение жилища и други обекти стават държавна собственост по силата на решението за отмяна. А съгласно ал. 2 на същата разпоредба, изземването на тези имоти става по реда на чл. 16 от ЗДС в 6-месечен срок от влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването. Доказателства за актуване на отстъпените в обезщетение жилища като държавни /съответно общински/ и за тяхното изземване не се представят. Установява се обаче, че още преди подаване на молбата за отмяна на отчуждаването И. И. и неговата съпруга са се разпоредили с полученото от тях в обезщетение жилище в полза на сина си – ищецът Р. И.. Във въззивната жалба се твърди, че към влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването имотите, с които са били обезщетени И. И. и Ф. И., са били в патримониума на наследниците на И. И. и това не е било основание за незавършване на фактическите състави на реституцията. В съдебната практика последователно и непротиворечиво се възприема тезата, че понеже съгласно ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. собствеността се възстановява не по силата на закона, а по искане на правоимащите граждани, тяхно е правото да преценят дали да поискат отмяна на отчуждаването и да получат само това, което е останало от отчуждения имот или да запазят полученото имотно обезщетение, както и дали е по-благоприятно за тях да възстановят собствеността си върху отчуждения имот, като върнат всичко, получено като обезщетение. Обстоятелството, че е заплатена разликата между стойността на отчуждения имот и имотите, получени като обезщетение, не трансформира имотното обезщетение в парично. Също така последователно се приема, че изискването на чл. 7 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. има за цел да осигури възстановяване на собствеността на Държавата /съответно на общината – след изменението на закона от 1999 г./ върху отстъпеното имотно обезщетение. Поради това полученият като обезщетение имот следва да се намира в патримониума на молителя не само към датата на подаването на искането за отмяна на отчуждаването, а и към датата на възстановяване на собствеността. В случая полученият в обезщетение апартамент № 109 от И. И. към датата, когато самият той е подал искане за отмяна на отчуждаването, вече е бил отчужден в полза на сина му Р. И.. В цитираната по-горе кореспонденция, водена между ищеца и неговия брат от една страна и Държавата/общината от друга, Р. И. е изразявал съгласие да върне апартамент № 109. В исковата молба обаче се твърди, че „тези жилища са продадени от мен и брат ми на трети лица, като след излизане на съдебното решение по отношение на тях не са предприети никакви процедури по връщането им от страна на Община – Враца.“.
Първоинстанционният окръжен съд се е позовал на задължителна (към момента на постановяването на акта му) съдебна практика – решение № 91 от 19.07.2016 г., постановено по реда на чл.290 от ГПК от ВКС, ІІ г.о. по гр. дело № 706/2016 г., с което се приема, че „По своя характер реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС съставлява сложен юридически факт, включващ в състава си като елемент решението за отмяна на отчуждаването /при вземането на което се преценява дали са налице предпоставките по чл. 1, чл. 2 и чл. 3/, чието вещно-правно действие настъпва под отлагателно условие – да се възстанови в патримониума на Държавата /Общината/ дадено имотно/парично обезщетение. Едва при сбъдване на отлагателното условие настъпва реституцията върху отчуждения по благоустройствените закони имот“. В случая отлагателното условие (връщане на имотното обезщетение) не е настъпило, поради което не се е породило и вещно-правното действие на реституцията независимо от влязлото в сила съдебно решение за отмяна на отчуждаването. Цитирано е и постановеното от ВКС, ІІ г.о., че „В случаите, когато /пренебрегвайки изискванията по чл. 7 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС/ лицето поддържа искане за отмяна на отчуждаването при извършено от него разпореждане с имотното обезщетение, е налице действие в противоречие с основния принцип на правото за недопустимост на неоснователното обогатяване, доколкото се търси едновременно както реституция, така и задържане на облагата, получена в обезщетение при отчуждаването.“.
Въззивният апелативен съд е съобразил, че съгласно новата ал. 3 на чл. 290 ГПК решенията на ВКС по ал. 2 не представляват задължителна съдебна практика. Съдът е споделил приетото от ВКС, като е изложил и следните съображения: Основната цел на реституционните закони, приети от Народното събрание след 1990 г., е да бъде възстановена справедливостта по отношение на граждани, чието недвижимо имущество е било отнето от държавата без тяхно съгласие – независимо дали по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. В приложимия в настоящия спор закон – ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, отново с оглед на справедливостта е предвидено, че гражданите могат да възстановят имуществото си, ако върнат полученото обезщетение – било то имотно или парично. В настоящия случай обезщетението не само не е върнато, а по признание на самия ищец, съдържащо се в исковата молба е отчуждено в полза на трети лица. Следователно, ищецът не може да се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, за да претендира предаване на неговото владение от общината на основание чл. 108 ЗС. Позоваването от страна на жалбоподателя на делото „Ченгелян и други срещу България“ не може да промени този извод, поради различие в правно значимите обстоятелства, приети за установени в решението на ЕСПЧ. В последното е прието, че е ирелевантно дали правоимащите са върнали полученото обезщетение или не. По това дело България е била осъдена за това, че националният съд не е зачел res judicata на влязло в сила решение на административния съд за отмяна на отчуждаването и в ревандикационното производството отново е преразгледал наличието на предпоставките за отмяна на отчуждаването, с което е нарушен принципът на правната сигурност, залегнал в чл. 6, § 1 от Конвенцията. В настоящия случай съдът не преценява отново дали са били налице предпоставките за отмяна на отчуждаването, а дали е настъпил ефектът на реституцията с оглед на посоченото по-горе отлагателно условие. Понеже отлагателното условие не се е сбъднало, ищецът не може да се позове на вещноправния ефект на реституцията.
В представеното от касатора изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
(1) „Когато от доказателствата по делото се установи, че един от наследниците на отчуждения собственик след постановяване на съдебно решение по реда на чл.5 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. изразява воля, че желае да възстанови получения в обезщетение имот, който се намира в патримониума му към деня на постановяване на реституцията и въпреки това Държавата съгласно редакцията на чл. 5 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ към 1994 година не предприема действие за изземване на имота, съдът длъжен ли е да обсъди тези действия в полза на наследника при заявена претенция по реда на чл. 108 от ЗС спрямо реституирания имот?“;
(2) „Последващите действия по връщане и изземване на полученото в обезщетение жилище съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. и диспозитива на Решение по гр.дело № 974/1993 година на ВОС следва ли да бъдат предмет на отделно производство ? В този смисъл, срокът от 6 месеца, посочен в разпоредбата на чл. 5, ал. 2 преклузивен ли е или е инструктивен?“;
(3) „Следва ли при наличие на предпоставките за отмяна на отчуждаването и възстановяване на собствеността върху отчуждения имот преценката да се направи поотделно за всеки отчужден собственик или негов наследник?“;
(4) „В производството по чл. 108 ЗС, при липса на оспорване на титула за собственост, обективирано във влязло в сила съдебно решение по реда на от ЗВСВНОИ по ЗТСУ за отмяна на отчуждаването, приема ли се, че правото на собственост е безспорно установено между страните?“.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Въпроси №№ 1 и 2 нямат обуславящ характер, тъй като не са били предмет на произнасяне от въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Тези въпроси акцентират на значението на изземването, след като отчуждените имоти отново станат общинска собственост съгласно чл. 5, ал. 1 ЗВСВНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, което в настоящия случай не е налице, тъй като самото решение за отмяна на извършеното отчуждаване на процесните имоти не е породило вещноправно действие поради незавършеност на фактическия състав на реституцията по чл. 5, ал. 1 от същия закон /Решение № 317 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4722/2008 г., II г. о.; Решение № 91 от 19.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 706/2016г., II г. о./. Затова и вторият подвъпрос към втори въпрос относно характер на срока по чл. 5, ал. 2 ЗВСВНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС не само не е от значение за изхода по делото, но е и неотносим към решаващите изводи на съда. Въпрос № 3 също не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, който не е мотивирал решението по иска на Р. И. с обстоятелства, касаещи Ф. И., както и с оглед на това, че двете лица са наследници на И. И., чиито процесни имоти, съсобствени с Ф. И., са били отчуждени със заповед № 1077/23.12.1981 г. на председателя на ОбНС Враца, издадена на осн. чл. 94, ал. 3 вр. чл. 98 ЗТСУ (отм.). Необуславящ е и Въпрос № 4. Съгласно Решение № 91 от 19.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 706/2016 г., II г. о., цитирано от касатора, решението за отмяна на отчуждаването по чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, при вземането на което се преценява дали са налице предпоставките по чл. 1, чл. 2 и чл. 3 от същия закон, не е титул за собственост, а елемент от фактическия състав на реституцията по чл. 5, ал. 1 от същия закон, чието вещноправно действие не е настъпило поради несбъдването на отлагателното условие – да се възстанови в патримониума на публично-правния субект имотното обезщетение – в случая процесните два апартамента (арг. чл. 7, ал. 2 от същия закон). Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторът не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Настоящият състав споделя като правилна и ненуждаеща се от осъвременяване Решение № 317 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4722/2008 г., II г. о. и Решение № 91 от 19.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 706/2016г., II г. о. и счита разпоредбите на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС за пълни, ясни и безпротиворечиви.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1158 от 10.05.2018 г., постановено по в.гр.д. № 5314/2017 г. на АС-София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: