О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
гр. София, 25.05. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 142/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 126 от 20.10.2016 г., постановено по гр. д. № 346/2016 г. на Апелативен съд Бургас. С посоченото решение е потвърдено решение № 28 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 114/2016 г. на Окръжен съд Сливен, с което е признато за установено по отношение на [фирма], че вземането към Н. Д. Г. и В. Д. Г. по изпълнителен лист с дата 09.12.2003 г., издаден по ч. гр. д. № 1894/2003 г. на Районен съд Сливен за сумите 16 500 лв. – главница по запис на заповед от 27.10.2000 г., ведно със законната лихва от 10.07.2003 г. до окончателното плащане, 330 лв. – държавна такса, и 550 лв. – адвокатско възнаграждение, е недължимо като погасено по давност и [фирма] е осъдено да заплати на Н. Г. и В. Г. разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК. По съображения в жалбата касаторът моли за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения срещу него отрицателен установителен иск с присъждане на направените по делото разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касация Н. Д. Г. и В. Д. Г. изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с което е разгледан отрицателен установителен иск с цена 45 200 лв. /сбор от главницата и разноските по изпълнителния лист и изтеклите до завеждане на делото законни лихви/.
За да потвърди решението на Окръжен съд Сливен, с което е уважен предявеният от Н. Г. и В. Г. против [фирма] отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за несъществуване на вземане в размер на 45 200 лв., формирано като сбор от непогасена главница, законни лихви и разноски по изпълнителен лист, издаден в производството по ч. гр. д. № 1894/2015 г. на Районен съд Сливен въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК /отм./ – запис на заповед от 27.10.2000 г., във връзка с който е образувано изпълнително дело № 945/2015 г. по описа на ЧСИ И. Х. с рег. № 878, Апелативен съд Бургас е приел, че обективираното в изпълнителния лист вземане е погасено по давност.
При произнасянето по иска въззивният съд е взел предвид безспорния между страните факт, че с влязло в сила решение по в. т. д. № 146/2005 г. на Апелативен съд Бургас е отхвърлен предявен от длъжниците Н. Г. и В. Г. против Т. В. В. /джиратар по записа на заповед, цедирал впоследствие вземането по изпълнителния лист на [фирма]/ отрицателен установителен иск с правно основание чл.254 ГПК /отм./ за недължимост на вземането по записа на заповед поради липса на основание за възникването му. Като е съобразил обстоятелството, че с оглед разпоредбата на чл.281а, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ посоченото решение не е подлежало на касационно обжалване – така, както е било указано в самото него, въззивният съд е приел, че същото е влязло в сила на датата, на която е постановено – 02.12.2005 г., а не на сочената от ответника дата 28.03.2006 г., на която е постановено разпореждане № 39/28.03.2006 г. по т. д. № 254/2006 г. на ВКС, ІІ т. о., за прекратяване на производството по подадената от Н. Г. и В. Г. касационна жалба. В съответствие с тази констатация съдът е направил извод, че считано от 02.12.2005 г. е започнала да тече приложимата съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна погасителна давност за материализираното в изпълнителния лист вземане, която е изтекла на 02.12.2010 г. Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е преценил, че в периода от 02.12.2005 г. до 02.12.2010 г. кредиторът и първоначален взискател по изпълнителното дело Т. В. не е предприел нито едно изпълнително действие за принудително изпълнение от кръга на посочените в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с оглед на това е приел, че вземането е погасено по давност към 02.12.2010 г. Последващите действия на кредитора – взискател, изразяващи се в подаване на молби за образуване на изпълнителни дела с искане за налагане на възбрана върху имущество на длъжниците, са счетени за ирелевантни относно прекъсването на давността с аргумент, че са извършени след нейното изтичане и погасяване на вземането.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. За задължението на въззивния съд да разгледа служебно валидността на решението, допустимостта му – само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен и дължи произнасяне само по наведените в жалбата доводи; За задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото; 2. От кой момент следва да се счита за приключило съдебното производство (по-конкретно производството с предмет отрицателен установителен иск по чл.254 от ГПК вр. с чл.97, ал.1 от (отм.) ГПК) при положение, че в постановените по него съдебни решения се съдържат различни заверки за датата на влизането им в сила, който въпрос има значение за началния момент на погасителната давност за вземането, предмет на иска; Може ли съдът да не изведе извод за фактическата и правната страна на спора върху официален документ, установяващ по-късно настъпване на правнорелевантния факт на влизане в сила на решението при положение, че не е налице оспорване на верността на документа”.
Формулираните в изложението въпроси са поставени във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приел за дата на влизане в сила на решението по в. т. д. № 146/2005 г. на Апелативен съд Бургас, респ. за начален момент на погасителната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД, датата на постановяване на решението – 02.12.2005 г., а не отбелязаната върху заверката на същото дата 12.05.2006 г. Значимостта на първите два въпроса за изхода на делото е обоснована и с твърдения, че въззивният съд е приел различна дата на влизане на решението в сила, без да е бил сезиран с оплакване във въззивната жалба срещу извода на първоинстанционния съд, че решението е влязло в сила на 28.03.2006 г., когато е постановено разпореждането по т. д. № 254/2006 г. на ВКС, ІІ т. о., за прекратяване на производството по подадената срещу решението недопустима касационна жалба. Преценени във връзка със задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. С подадената до Апелативен съд Бургас въззивна жалба касаторът е въвел доводи относно началния момент на погасителната давност, поддържайки, че давността е започнала да тече от датата на постановяване на разпореждането за прекратяване на производството по касационната жалба, и именно по повод на тези доводи въззивният съд е извършил преценка за датата на влизане в сила на решението, с което е отхвърлен отрицателният установителен иск на длъжниците по чл.254 ГПК (отм.). Въззивният съд не е обсъждал изрично от кой момент следва да се счита за приключило производството по иска с правно основание чл.254 ГПК (отм.) и не е констатирал наличие на отбелязване върху решението за датата на влизането му в сила, а е основал изводите си в тази насока на произтичащата от закона – чл.218а, ал.1, б.”б” ГПК (отм.), необжалваемост на съдебния акт и на съдържащите се в него указания, че по силата на цитираната разпоредба актът не подлежи на касационно обжалване. Във въззивната жалба касаторът не се е позовавал на отбелязването върху решението, че същото е влязло в сила на датата 12.05.2006 г., и въззивният съд не е обсъждал значението на отбелязването за началния момент на давността, което изключва обуславящото значение за изхода на спора на поставените въпроси.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и поради отсъствие на допълнителните предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Предвид поддържаните във въззивната жалба доводи, свързани с началния момент на погасителната давност за вземането по изпълнителния лист, произнасянето на въззивния съд относно датата на влизане в сила на решението за отхвърляне на отрицателния установителен иск по чл.254 ГПК (отм.) не противоречи на посочената в изложението задължителна практика на ВКС по приложението на чл.269 ГПК, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 33/19.02.2015 г. по гр. д. № 3050/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 230/10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 385/18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 176/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о. Пред въззивния съд не е поставян за разглеждане въпроса за наличие на отбелязана в решението по чл.254 ГПК (отм.) дата на влизане в сила, поради което необсъждането на този въпрос не съставлява отклонение от задължителната съдебна практика в ППВС № 1/1953 г. Както бе отбелязано по-горе, въззивният съд е основал преценката си относно датата на влизане на решението в сила на закона – чл.218а, ал.1, б.”б” от ГПК (отм.), и поради това посочената от касатора задължителна практика в решение № 249/12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., според която „при наличие на доводи, че ищците черпят права от представен от тях официален документ, съдът следва да обоснове фактическите си констатации и правни изводи на друг документ, ако по искане на ответниците е оборена доказателствената сила на официалния документ по реда и в сроковете на чл.193 и чл.194 ГПК”, е неотносима към формулираните в п.2 от изложението въпроси. Неотносима е и представената в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК казуална практика в решение № 1310/17.11.2008 г. по гр. д. № 4248/2007 г. на ВКС, ІV г. о., касаеща предпоставките за откриване на производство по чл.154 ГПК (отм.) за оспорване на документ, тъй като по делото не е извършвано оспорване по смисъла на чл.154 ГПК (отм.). Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е аргументирано надлежно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 346/2016 г. на Апелативен съд Бургас.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят разноски в размер на сумата 1 414 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено и платено в брой съгласно договор за правна защита и съдействие от 30.11.2016 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 126 от 20.10.2016 г., постановено по гр. д. № 346/2016 г. на Апелативен съд Бургас.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], ж. к. „сини камъни” [жилищен адрес]0, да заплати на Н. Д. Г. с ЕГН [ЕГН] и В. Д. Г. с ЕГН [ЕГН] – двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], кантора № 209, сумата 1 414 лв. /хиляда четиристотин и четиринадесет лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :