3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
София, 28.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 349/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 529 от 04.11.2013 г. по гр.д. № 896/2013 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 959 от 31.05.2013 г. по гр.д. № 2107/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. Д. С. против Н. Т. С. иск за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик по силата на пълна трансформация на лични средства на следния недвижим имот, придобит през време на брака им: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.531.4657.1.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени през 2009 г., с административен адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес] обект 1, с площ на обекта 58.02 кв.м и предназначение – за здравни и социални услуги.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от С. Д. С. чрез неговия процесуален представител адв. К. А.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Според касатора същественият за изхода на спора въпрос е оборена ли е презумпцията на чл. 21, ал.3 СК, ако имотът, предмет на иска, е придобит със средства на ищеца, дарени от неговата майка. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС- ППВС № 5/ 72 г., решение № 288 от 30.03.2010 г. по гр.д. № 411/09 г. на ВКС, І г.о., решение № 756 от 21.01.1996 г. по гр.д. № 809/1995 г. на ВС, І г.о.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Н. Т. С. чрез своя пълномощник адв. Р. П. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Страните по делото са бивши съпрузи. Бракът между тях е сключен през 1989 г. и е прекратен с развод с решение по гр.д. № 9068/2010 г. на Пловдивския районен съд, влязло в сила на 02.03.2011 г. С нотариален акт № 104 , т. 56, нот. дело № 13926 от 10.09.1997 г. на името на съпруга С. Д. С. е придобит чрез договор за покупко- продажба недвижим имот, представляващ апартамент № 1, вх. А, ет.1, в жилищен блок 125 в[жк]в [населено място], със застроена площ 58.02 км.м, ведно с принадлежащите му избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, в който е изградена. Твърдението на ищеца е, че този имот е закупен изцяло с негови лични средства, дарени му от неговата майка, поради което е станал негова лична собственост. В подкрепа на твърдението си е представил писмен договор за дарение от 10.09.1997 г., подписан от него и от неговата майка – Г. Д., с която тя дарява на сина си сумата 8 000 щ. долара за закупуването на процесния имот. Този договор е оспорен от ответницата, която е възразила, че същият е антидатиран, съставен за нуждите на процеса, както и че не е подписан от майката на ищеца Г. Д.. Твърдението на ответницата е било, че процесният имот е закупен със семейни средства и със средства, дарени от родителите й. Във връзка с твърденията и възраженията на страните са допуснати гласни доказателства. Посочените от ищеца свидетели са депозирали пред съда показания, според които неговите родители са му предоставили сумата от 8 000 щ.д за закупуване на апартамента, тъй като ищецът имал намерение да го преустрои в лекарски кабинет, в който да упражнява частна практика след пенсионирането си. Посочените от ответницата свидетели са установили, че нейните родители са дали сумата 5 000 щ.долара за закупуване на апартамента.
Съдът е кредитирал показанията и на двете групи свидетели и въз основа на тях е приел, че родителите на ищеца са му дарили сумата 8 000 щ. долара, а родителите на ответницата са й дарили сумата 5 000 щ. долара. Приел е обаче, че ищецът не е доказал процесният имот да е бил придобит изцяло или частично със средствата, дарени от неговата майка. В тази насока е изложил съображения, че левовата равностойност на 8 000 щ.д. по курс към 10.09.1997 г. надхвърля повече от 50 пъти цената на имота, посочена в нотариалния акт за покупко – продажба. Действителната цена, по която е извършена продажбата, установена от гласните доказателства, е била около 10 000 щ. долара, като половината от тази цена е платена с лични средства на съпругата, дарени от нейната майка.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в изложението правен въпрос дали е оборена презумпцията на чл. 21, ал.3 СК, ако имотът, предмет на иска, е придобит със средства на ищеца, дарени от неговата майка. В ППВС № 5/72 г., решение № 288 от 30.03.2010 г. по гр.д. № 411/09 г. на ВКС, І г.о. и решение № 756 от 22.01.1996 г. по гр.д. № 809/95 г., на които се позовава касаторът, е прието, че вещи и права върху вещи, придобити през време на брака с лични средства на единия съпруг, дарени му от неговите родители, са негова лична собственост. Обжалваното решение не противоречи на тази практика. В подкрепа на твърденията си за произхода на средствата, с които е закупен процесния имот, и двете страни са ангажирали доказателства, които съдът е обсъдил и на базата на приетите за установени въз основа на тях обстоятелства е направил извод, че ищецът не е доказал по несъмнен начин апартаментът да е придобит със средствата, дарени му от неговите родители, т.е. отхвърлянето на предявения иск за установяване на трансформация на лично имущество е резултат от направената от въззивния съд конкретна преценка на събраните по делото доказателства, а не на неправилно тълкуване на приложимата за случая материалноправна норма. Наведените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК доводи, с които се обосновава твърдението на касатора за разрешаване на поставения правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, по същество касаят правилността на направените от въззивния съд фактически изводи по спора, която обаче не може да бъде проверявана в тази фаза на касационното обжалване.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 529 от 04.11.2013 г. по гр.д. № 896/2013 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: