5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
София, 11.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6038 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. Г. И. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Б. С., против въззивното решение № 2898 от 19 април 2013 г., постановено по в.гр.д. № 9088 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., с което е потвърдено решение № 6685611 от 14 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 21672 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. за отхвърляне на исковете на И. против „К. ІІІ” О., със седалище и адрес на управление в [населено място], по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 1 август 2003 г. за продажба на товарен фургон „Фиат Дукато”, за признаване за установено между страните, че И. е собственик по придобивна давност на фургона, за осъждане на дружеството да заплати на И. 6698,72 лева като равностойност на 3425 евро – продажна цена на вещта, за заплащане на мораторна лихва от 3974,46 лева от датата на плащане на всяка вноска до предявяването на иска, за заплащане на сумата от 3613,18 лева като стойност за извършен ремонт за периода 1 март 2003 – 24 март 2009 г., за заплащане на сумата от 40 лева застраховки, за заплащане на сумата 361,28 лева мораторна лихва за периода 1 януари 2006 г. – 24 март 2009 г. върху стойността на ремонта и застраховката. За неистинска е призната фактура и е изключена от доказателствата по делото.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК – ищецът е направил възражение за нищожност на чл. 20, ал. 3, вр. чл. 8 от предварителния договор с допълнителната искова молба, поради нарушение на чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД поради противоречие с чл. 206, ал. 3 ЗЗД. Сочи се, че при условията на евентуалност е направено възражение, че разпоредбата на чл. 20, ал. 3, вр. чл. 8 от предварителния договор е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, пр. второ ЗЗД, тъй като цели заобикаляне на закона. Поддържа се, че няма уговорка трудовото правоотношение да продължи и след пълното изплащане на цената на автомобила, нито че се забранява предсрочното изплащане на задължението, не е търсена и доказвана стойност на ползване или обезщетение за ползване на автомобила. Поддържа се, че искът по чл. 55 ЗЗД е основателен и доказан в размера, който не е погасен по давност. Неправилно съдът приема, че началният момент на упражняване на владението от страна на ищеца е датата на изплащане на последната вноска по предварителния договор, без да взема предвид условията за упражняване на недобросъвестно владение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение без да обсъди всички доказателства от съществено значение за изхода на спора по реда на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ в противоречие с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК (сочи се решение на ВКС по чл. 290 ГПК); частта от решението, в която е прието, че всички направени вноски по договора се считат за капаро по смисъла на чл. 93 ЗЗД, противоречи на трайната практика на ВКС (сочи се решение на ВКС по чл. 290 ГПК), че само изправната страна може да иска дадения от неизправната страна задатък; решението противоречи на трайната практика на ВКС и в частта му по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД (сочи се решение на петчленен състав на ВС).
Ответникът „К. ІІІ” О., със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителите Б. К. и С. Б., чрез процесуалния му представител адв. С. Б., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, и поддържа становище за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си по спора на страните по предварителния договор от 1 август 2003 г. за покупко-продажба на МПС, съдът приема наличие на отлагателно условие – плащане на цената до 5 февруари 2006 г. и работа на купувача по трудово правоотношение с продавача до тази дата. Предвид плащането на цената преди посочената дата и прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на 11 август 2005 г., е прието, че ищецът сам се е поставил в невъзможност да иска обявяване на предварителния договор за окончателен при условията, при които е сключен. Прието е, че несбъдването на кумулативно предвиденото отлагателно условие е изисквало подписване на анекс към договора за бъдещото му изпълнение, но такъв не е подписван, а последицата е купувачът да загуби капарото, и неоснователност на исковата претенция по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. По твърдението за нищожност на чл. 8 от договора се приема, че чл. 93 ЗЗД определя какво представлява задатъкът, а наличието на изрична уговорка в договора е определена като предпоставка да се приеме, че платената цена е задатък. Изрично е посочено, че предвиждането на клауза за задатък е въпрос на конкретно договаряне, включително по отношение на размера на задатъка, като съгласието за това платените суми да имат характер на капаро, е постигнато още при сключване на договора, и на това основание е отхвърлен и искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че от датата на установяване на необезпокоявано владение върху автомобила – след 5 юли 2005 г. до изземването му от органите на полицията на 24 март 2009 г. не е изтекъл предвидения по закона петгодишен срок за придобиването на вещта по давност.
К. съд намира, че касационното обжалване не следва да се допуска по поставените от касатора проблеми, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на задължителната съдебна практика, нито е налице противоречиво разрешаване на правни въпроси (такова е всъщност твърдението на касатора по втория проблем, предвид представянето на съдебен акт на ВС по отменения ГПК).
На първо място се поддържа, че съдът не е обсъдил всички доказателства от съществено значение за изхода на спора – въпрос по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК. Макар касаторът да е отразил, че се налага тълкуване на правилото на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, предвид датата на предявяване на исковете следва да се приеме, че твърдението му е свързано с приложението на аналогичната правна норма по действащия ГПК. По поставения проблем се твърди несъобразяване на доводи по отношение на тълкуването на чл. 9 и чл. 20 от предварителния договор, несъобразяване на необходимостта за подписването на анекс към договора да има действие и от двете страни, както и липсата на произнасяне от страна на съда по твърдяна нищожност на чл. 20, ал. 3, вр. чл. 8 от предварителния договор като заобикалящ закона. Доводите на касатора не обосновават допускане на касационното обжалване, тъй като на практика е налице произнасяне от страна на съда по всеки от изложените доводи, като те не са приети за основателни. Съдът е приел наличие на договорено от страните отлагателно условие, дадено в условията на кумулативност, и е сторил тълкуване на отделните уговорки в предварителния договор. Посочено е, че не се представят доказателства ищецът да е предприел действия за подписване на анекс, както и че неподписването на такъв е по вина на продавача. Заявено е още, че страните са уговорили задатък, включително е сключена уговорка и за размера му. Всъщност правният въпрос, отправен в касационната жалба до ВКС, е следвало да бъде поставен за тълкуване на съответните уговорки в предварителния договор, което би наложило допускане на касационното обжалване. Липсата на подобен въпрос, предвид задължителното тълкуване, дадено от ОСГТК в ТР № 1/2009 г., т. 1, препятства допускането на касационното обжалване.
На второ място се поддържа, че в противоречие с трайната практика на ВКС е изводът на съда, че всички направени вноски по договора се считат за капаро по смисъла на чл. 93 ЗЗД, след като само изправната страна може да иска дадения от неизправната страна задатък. В соченото от касатора решение № 865 по гр.д. № 1831/2009 г., ІV г.о. не се изследва конкретната хипотеза – като задатък да се счете заплатената изцяло сума по договора, а и в случая въззивният съд приема, че ответникът е изправна страна по договора. Затова поставения правен въпрос не е обусловил изхода на спора, след като негова предпоставка е ответникът да не е изправна страна по договора.
Накрая касаторът твърди, че решението на въззивния съд противоречи на трайната практика на ВКС и в частта му по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. По кой конкретно проблем, и по кой от изводите на въззивния съд по този иск се прави искането не е ясно, тъй като тук касаторът е пренебрегнал задължението си, закрепено в чл. 280, ал. 1 ГПК и разтълкувано в цитираното по-горе ТР, да заяви общото основание за допускане на касационното обжалване – да се постави обусловил изхода на спора правен въпрос. Затова и последния поставен проблем не обосновава допускане на касационното обжалване.
В отговора на исковата молба ответното дружество претендира заплащане на разноски, но доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2898 от 19 април 2013 г., постановено по в.гр.д. № 9088 по описа на Софийския градски съд за 2012 г.,
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: