Определение №328 от 14.5.2015 по търг. дело №2726/2726 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 328

София, 14.05.2015 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и петнадесета година в състав:

Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2726 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Решение № 132 от 21.05.2014г. по в.т.д.№ 102/2014г. на Апелативен съд Варна, ТО, с което след отмяна на решението по т.д.№ 1164/2013г. на ОС Варна, е отхвърлен като неоснователен искът на дружеството против [община] за заплащане на сумата от 149 133.02 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от неизпълнение от страна на общината на сключения на 08.07.1998г. договор за организацията, изискванията и качеството на основните вътрешно-градски пътнически превози, равняващи се на разходите за поддържане в готовност на автопарка, обслужващ автобусни линии №№15, 15 Б, 115, 148 от транспортната схема на [населено място] за претендирания период 01.07.2010г. до 01.07.2013г., ведно със законната лихва от датата на предявяването на исковата молба -01.07.2013г.
В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на решението на всички основания по т.3 на чл.281 ГПК и постановяване на друго за уважаването на иска и присъждане на разходите, които дружеството е направило за поддържане в готовност автопарка си в тригодишния период преди завеждането на иска, очаквайки, предвид непрекратения договор, че [община] ще го допусне да изпълнява задълженията си като превозвач по четирите автобусни линии.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са посочени: I.Процесуалноправни въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /чл.280,ал.1,т.1 ГПК/ по които се иска допускане на обжалването: 1/Ако ответникът не е представил отговор на исковата молба и не е направил възражения срещу иска в първото съдебно заседание, следва ли въззивният съд да разглежда възраженията на ответника срещу иска, направени за първи път във въззивната жалба с позоваване на ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК-възраженията на ответника поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131,ал.1 ГПК, поради което не могат да се правят за първи път пред въззивната инстанция. Поставянето на въпроса е мотивирано, с това, че едно от възраженията срещу иска, направено от ответника едва във въззивната жалба е „в исковата молба не се оспорва фактът, че дружеството е било в невъзможност да обслужва процесните автобусни линии за продължителен период от време”; Варненският АС разгледал това възражение, като неоснователно приел, че „ищецът близо два месеца е бил в пълна невъзможност да изпълнява процесния договор, което се равнява на пълно неизпълнение, поради което договорът е развален по право на основание чл.89,ал.1 ЗЗД”; 2/Следва ли въззивният съд да разглежда възражения по правилността на решението, които не са направени във въззивната жалба и при условие че не е подаден отговор на исковата молба с позоваване на ТР№1/2013г. и други решения по чл.290 ГПК, постановени преди приемане на Тълкувателното решение, с които е прието, че възражения и оплаквания относно правилността на решението, непосочени във въззивната жалба не следва да се обсъждат от въззивния съд. Поддържа се, че възражението за разваляне на договора по право-по реда на чл.89,изр.първо ЗЗД не е направено от ответника в отговора на исковата молба и в жалбата; 3/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него обстоятелства без да съобрази събраните по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.
II.Втората посочена група са материалноправни въпроси за приложението на чл.89,изр.първо ЗЗД спрямо договорите с продължително или периодично изпълнение: 1/При какви условия може да се приеме, че за договор за обществен превоз на пътници, който е бил изпълняван точно от превозвача почти седем години, е налице последваща обективна невъзможност за изпълнение от страна на превозвача, обуславящо разваляне на договора по право, съгласно чл.89,изр.първо ЗЗД; 2/Ако този договор не е бил изпълняван от превозвача за период близо два месеца /както неоснователно приел апелативният съд/, но превозвачът е в състояние да продължи точно да го изпълнява след този период, налице ли е пълна последваща обективна невъзможност за изпълнението му от страна на превозвача, обуславяща развалянето на договора по право, съгласно чл.89,изр.първо ЗЗД; 3/Приложим ли е чл.89,изр.първо ЗЗД за договор за обществен превоз на пътници, сключен между търговско дружество и община, или за него са приложими разпоредбите на чл.306,ал.4 и 5 ТЗ; приложим ли е чл.89,изр.второ ЗЗД по отношение на търговските сделки; ако чл.306,ал.5 ТЗ е специална норма и изключва прилагането на чл.89,изр.първо ЗЗД, изключва ли чл.306,ал.5 ТЗ и прилагането на чл.89,изр.второ ЗЗД. Допълнителната предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, а доводът е, че неоснователно Варненския АС е приел, че касаторът е бил в пълна невъзможност да изпълнява задълженията си по договора за транспортно обслужване на населението за период близо от два месеца и че това е достатъчно той да се счете за развален по право; твърди се, че след този период дружеството е било отново в състояние да осигури пълно изпълнение. Поддържа се, че процесният превозен договор е търговска сделка, поради което по отношение на него е неприложима общата норма на чл.89,изр.първо ЗЗД, а може да бъде прекратен по реда на чл.306,ал.5 ТЗ.
III.Като процесуалноправен и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е поставен въпросът: на какви основания ответник, които не е представил отговор на исковата молба и не е направил възражения срещу иска в първото съдебно заседание, може да обжалва решението относно неговата правилност.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е приела, че е договорът за превоз от 08.07.1998г. не е валидно прекратен на посоченото в предизвестието на общината основание, а поради настъпила обективна невъзможност за изпълнение след валидно учредяване и начално изпълнение на облигационната връзка. Счетено е, че в процесния случай с оглед осъществените на 16.05.2005г. от частен съдебен изпълнител незаконосъобразни и отменени на 07.07.2005г. по съдебен ред принудителни изпълнителни действия, превозното дружество е било лишено от възможността фактически да изпълнява задълженията си по Договора за превоз от 08.07.1998г., а правната последица от настъпилата след сключването на договора обективна невъзможност за изпълнение от длъжника, е развалянето на договора по право занапред. Обсъдено е, че естеството на превозния договор-транспортно обслужване на населението по част от транспортната схема на общината предпоставя приравняването на невъзможността за престиране на дължимата услуга за определен период от време, в случая-близо 2 месеца, на пълно неизпълнение, надвишаващо основанието за прекратяване на договора по чл.5.5.1 вр.чл.2.2-неосигуряване на 95 % средно месечно изпълнение на курсовете по разписание, трикратно констатирано от възложителя; че в резултат на прекратяване на облигационната връзка Кметът на общината е възложил със заповед от 28.07.2005г. на други превозвачи да поемат обслужването на четирите автобусни линии, а със заповед от 18.01.2007г. е разпоредено откриването на конкурсна процедура с предмет превоз на пътници по утвърдена транспортна схема за четирите вътрешноградски линии. Решаващият извод е, че твърдението на ищцовото дружество, че договорът продължава действието си и понастоящем въпреки неоснователните опити за прекратяване му от ответната страна е недоказано, а при прекратена облигационна връзка между страните по спора, претенцията за заплащане на обезщетение по чл.79 ЗЗД е неоснователна.

Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първите два процесуалноправни въпроса произтича на първо място от вътрешното им противоречие и взаимоизключване: в първия въпрос се сочи, че възражението на ответника срещу иска-за невъзможността ищецът да изпълнява задълженията си по договора, обусловило становището на Варненския АС за приложение разпоредбата на чл.89,изр.първо ЗЗД, е направено за пръв път във въззивната жалба. Във втория се поддържа, че такова възражение не е направено в жалбата. При очевидния факт, че становището на общината /неподала отговор по чл.131 ГПК/ за неизпълнението на задълженията на превозвача, обусловило правомерното прекратяване на договора, е заявено в съдебното заседание, след предоставената по реда на чл.146,ал.3 ГПК от съда възможност за излагане на становище във връзка с указанията и доклада, и поддържано в жалбата, по начина цитиран от касатора, вторият процесуалноправен въпрос е неотносим. Не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по първия въпрос. Както е посочено в Решение № 67 от 06.07.2010г. по т.д.№ 898/2009г. на Първо т.о. последиците от неподаване на писмен отговор не следва да бъдат приравнявани на признание на иска или на фактите по спора, а буквалното тълкуване на чл.133 във вр. с чл.131,ал.2,т.3-5 ГПК би обезсмислило разпоредбата на чл.146, ал.3,вр. с ал.1,т.3-5 ГПК, защото едва след доклада по чл.146 ГПК се считат очертани параметрите на спора; неподаването на писмен отговор не означава че правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата на които той се основава и да вземе становище по доказателствата се преклудира; законът не въвежда презумпция, че неподаването на отговор прави иска основателен, или че освобождава ищеца от доказателствена тежест по чл.154,ал.1 ГПК.
Третият въпрос, посочен като процесуален няма характеристиката на правен, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения при кредитирането на доказателствата. Несъгласието на касатора с приетите за установени факти и обстоятелства по спора и изведените въз основа на тях правни аргументи на съда, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Първият от следващата група въпроси: при какви условия може да се приеме, че за договор за обществен превоз е налице пълна обективна последваща невъзможност за изпълнение от превозвача, не е правен, а е хипотетичен. Вторият въпрос също няма характеристиката на правен, обусловен е от факти и почива на твърдения за неправилен извод на съда, че договорът не бил изпълняван в продължение на близо два месеца, както и на виждането на касатора, че „превозвачът е в състояние да продължи изпълнението на договора след този период”.
Материалноправните въпроси, свързани с разпоредбите на чл.89 ЗЗД и чл.306 ТЗ почиват в голямата си част на твърдението на касатора за частична невъзможност за изпълнение, при направен извод в обжалваното решение за пълно неизпълнение. Доколко тази преценка е законосъобразна е въпрос относим към правилността на решението, която не е предмет на обсъждане в стадия по допускане на касационното обжалване. При позоваването на особените правила за неизпълнението на търговските сделки в хипотезата на непреодолима сила-чл.306 ТЗ касаторът не държи сметка, че специалната правна уредба се основава също на невиновната невъзможност за изпълнение на задължението; непреодолимата сила, за пръв път законодателно уредена в ТЗ, е освобождаваща длъжника от отговорност именно поради невиновна невъзможност. Последната е формулирана в чл.89 във вр. с чл.81 ЗЗД като невъзможност за изпълнение по причина, която не може да се вмени във вина, а в правната доктрина-обективна невъзможност. Касаторът не обосновава и каква би била разликата в последиците с оглед квалификацията /приложимата правна норма/ в хипотеза на неизпълнение, дължащо се на невиновна невъзможност. Развалянето на договора по право, съответно прекратяването му от кредитора, който няма интерес от изпълнението има за последица еднозначен правен резултат.
При формулирането на материалноправните въпроси касаторът не държи сметка, че твърденията, от които извежда претенцията си са нелогични и необосновани в житейски и икономически план: че след прекратяването на договора през 2005г., в продължение на осем години до 2013г.-датата на предявяване на иска, той поддържа: автопарк от тридесет и седем автобуса и извършва разходи за ремонт, персонал, наем, паркинг и др., в очакване, „предвид непрекратения договор, че [община] ще го допусне да изпълнява задълженията си като превозвач по четирите автобусни линии”, поради което му се дължи обезщетение за всички тези разходи за тригодишния исков период. Наред с това, при твърдение в исковата молба /уточнението й/, че поддържаният за целите на очакваното допускане изпълнението на договора автопарк е от 37 автобуса, неразбираемо е становището му, че е бил в готовност да изпълнява договора след м. юли 2005г., при положение, че извън запорираните 15 автобуса /по отношение на които с влязло в сила Решение по т.д.№ 508/2005г. на ОС Варна, постановено в производство по реда на чл.332 сл.ГПК-отм. е прието, че налагането на обезпечителният запор и оставянето на автобусите на отговорно пазене на трето лице са законосъобразни действия на съдия-изпълнителя/ в писмо от дата 25.07.2005г., приложено към исковата молба, адресирано до кмета на [община] е заявил, че „фирмата разполага с още 15 броя автобуса”.
По отношение на въпросите в раздел II от изложението липсва и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване. Формално и бланкетно е цитирана разпоредбата на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК без да е обоснована релевантността им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна разпоредбите на чл.89,изр.първо във вр. с чл.81 ЗЗД и чл.306 ТЗ са ясни, не провокират постановяване на противоречива съдебна практика, а и е налице непротиворечива такава, която не се налага да бъде променяна.
Въпросът в раздел III от изложението е или резултат на правно неразбиране на основните положения на гражданския процес, или е израз на неуважително отношение към касационната инстанция. Искането е при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК, съставът на ТК на ВКС да отговори на въпрос, чийто отговор се съдържа в /и произтича пряко от/ разпоредбите на чл.258, чл.260 и чл.262,ал.1 ГПК от глава 20 на процесуалния кодекс „Въззивно обжалване”.
Право на разноски за производството има [община], но такова искане не е направено.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 132 от 21.05.2014г. по в.т.д.№ 102/2014г. на Апелативен съд Варна, ТО.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top