О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
[населено място] 21.04. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
т.дело №60400 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. В. М. от [населено място], чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 24.06.2016г., постановено по в.т.д.№228/2016г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 11.01.2016г. по т.д.№801/2014г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е уважен предявения от [фирма] срещу С. В. М., иск с правно основание чл.422 ГПК.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител юрисконсулт Р., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационна обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявения от [фирма] срещу С. В. М. иск с правно основание чл.422 ГПК, като е прието за установено съществуването на изискуемо парично вземане в условията на солидарност, произтичащо от договор за банков кредит от 22.02.2010г. и договор за поръчителство от същата дата, в общ размер от 22 226.58 евро, от които 10 900 евро – главница, 4 562.31 евро – договорна лихва за периода 18.03.2010г. – 18.03.2014г., за което е издадена заповед по чл.417 ГПК по гр.д. №13720/2014г. по описа на Районен съд – Пловдив.
В. съд е определил предмета и обема на отговорността на поръчителя според обема на главното задължение, след като е констатирал възникването на валидно задължение за поръчителя по силата на сключен договор за поръчителство и с оглед настъпване на условията, предвидени в основния договор за ангажиране отговорността на основния длъжник. Прието е в обжалваното решение, че договорът за поръчителство съдържа достатъчно информация за съществените параметри – посочени са страните по главното задължение, посочен е размерът на главното задължение, условията по същото, индивидуализиран е договорът за банков кредит и е налице валидно поръчителствено правоотношение.Условие за действителността на договора за поръчителство е писмената му форма, която в случая е налице, а правоотношенията между кредитора и поръчителя са оформени в самостоятелен договор, подписан и от двете страни, в който договор се съдържат конкретни данни за необходимите съществени реквизити, очертаващи предмета на основния договор.
Изложени са съображенията на съда, че субективното право за отнемане преимуществото на срока е предоставено изцяло на волята на кредитора и тъй като това право не е упражнено от последния, то падежът на задължението е настъпил с изтичане срока на договора – 18.03.2014г. От този момент до момента, в който кредиторът е предявил взискването по съдебен ред, чрез подаденото заявление по чл.417 от ГПК -17.09.2014г., не е изтекъл предвиденият в чл.147 ал.1 от ЗЗД преклузивен 6-месечен срок, който е обвързан с датата на падежа на главното задължение. По делото е безспорно, че кредиторът е изпълнил задължението си по чл.11 от договора, като е изпратил до поръчителя нотариална покана, съдържаща пълна конкретизация на задължението и е указан тридневен срок за изпълнение. В. съд е приел за неоснователно възражението на ответника по иска за ненадлежно връчване на тази нотариална покана. Прието е, че удостовереното връчване на нотариалната покана „чрез съсед със задължение да я предаде“, не е надлежно извършено, по съображения, че според смисъла на действащата процесуална норма – чл.46 ал.2 от ГПК, „съсед“ не е от категорията „друго лице, което живее на адреса“, тъй като това са само лица, които живеят на същия адрес, на който живее и самият адресат, т. е. лица, които живеят в същото жилище. Допълнително от страна на нотариуса е изготвено приложение, удостоверяващо връчването по реда на чл.47 ГПК, което е прието за редовно връчване от въззивния съд. В. съд допълнително е изложил и съображения, че с оглед конкретиката на случая – и при положение, че връчването на нотариалната покана по реда на чл.47 ГПК се приеме, че не е надлежно, също не може да се приеме, че вземането на кредитора спрямо поръчителя не е изискуемо.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: “необходимо ли е в договора за поръчителство задълженията по главната сделка за главница, възнаградителна лихва, такси и комисионни и неустойки да са индивидуализирани по размери, начин на формиране и начин на връщане или е достатъчно да е индивидуализиран правопораждащият главните вземания юридически факт“. Според касатора поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №179 от 11.05.2011г. по гр.д.№1198/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и определение №600 от 24.08.2011г. по т.д.№959/2010г. на ВКС, ІІт.о. по чл.288 ГПК. С решението на ВКС е даден отговор на друг въпрос: „лице, чието вземане възниква след сключване на увреждащото го правно действие, суброгирайки се в правата на кредитора по чл. 146, ал. 1 ЗЗД, може ли да бъде активно материалноправно легитимирано по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД“ и не е разглеждан поставения от касатора правен въпрос. Определението на ВКС по чл.288 ГПК не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК или доказателство за наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Отделно от това, въззивното решение е в съответствие съображенията на ВКС в приложеното определение за необходимостта договорът за порочителство да съдържа достатъчно ясна информация относно предмета на главното задължение. Дали конкретния договор за поръчителство съдържа достатъчно ясна информация относно предмета на главното задължение е фактически въпрос и е изцяло в зависимост от фактите и събраните доказателства по конкретното дело.
К. поставя въпроси: „ при уговорена автоматична предсрочна изискуемост на вземанията, настъпва ли със сбъдването на уговорения обективен факт въпреки липсата на обективиране на воля за това от банката и съобщаването й на задължените лица; “при автоматична предсрочна изискуемост уведомяването на задължените лица за противопоставимост ли е на уговорката или е условие за настъпването на предстрочната изискуемост“, които въпроси счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. По първия от поставените въпроси въззивното решение не е в противоречие, а е в съответствие с прието в мотивите по т.18 на ТР №4/2013г. относно фактите, относими към настъпването на предсрочната изискуемост: обективният факт на неплащането и упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Вторият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е от значение за конкретното дело, по което, както е посочено и в решението, в конкретния случай изискуемостта на кредита е настъпила на друго основание, а именно: поради настъпване падежа на цялото задължение – неизпълнение на задължението на кредитополучателя/поръчителя да върне отпуснатата парична сума след изтичане на срока на договора.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „допустимо ли е при извършване на нотариално удостоверяване за връчена нотариална покана впоследствие да се извърши от същия нотариус второ удостоверяване за връчване по различен ред“; „допустимо ли е нотариалното удостоверяване да се отменя и изменя от същия нотариус или първото нотариално удостоверяване е краен акт за производството“; „кое от двете нотариални удостоверявания следва да се преценява от съда с оглед неговата надлежност по правилата на ГПК“. Първият от поставените от касатора въпроси е фактически въпрос и е изцяло в зависимост от фактите и събраните доказателства по конкретното дело за да се извърши преценката за редовността на удостовереното връчване на нотариалната покана. Вторият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд. Третият от поставените от касатора въпроси е разрешен от въззивния съд, но не е изпълнено соченото основание за допускане на касационно обжалване. В съдебната практика няма колебание, че при повече от едно удостоверени връчвания на съдебни книжа по чл.37-чл.58 ГПК /към чиито правила препраща чл.50 З. за връчване на нотариални покани/, преценката за редовността на връчването се преценява по поредността на връчването, считано от най-отдалеченото във времето връчване, както е процедирал и въззивният съд.
К. сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „при какви предпоставки следва да се премине към процедура по залепване на евидомление по чл.47 ГПК“, който счита, че е разрешен от въззивния съд при противоречива съдебна практика – решение №145 от 10.05.2016г. по т.д.№127/2016г. на Апелативен съд – П.. К. не представя доказателства, че представеното от него съдебно решение е влязло в сила, поради което не може да се приеме, че е представил доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК, чл. чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 24.06.2016г., постановено по в.т.д.№228/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. В. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата 150лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: