О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр. София, 24.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4024 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11186 от 01.08.2018 г. /п. кл. от 30.07.2018 г./ и уточнение на касационна жалба вх. № 12260 от 29.08.2018 г. /п. кл. от 27.08.2018 г./, подадена от М. З. Ч. и Л. С. Ч., чрез адвокат С. Д. от АК-П. против въззивно решение № II-1 от 29.06.2018 г. по в.гр.д. № 1729/2017 г. на ОС-Бургас. С него е оставено в сила решение № 1131 от 27.07.2017 г. по гр.д. № 3821/2016 г. на РС-Бургас, с което е отхвърлен искът на М. З. Ч. и Л. С. Ч. против „Хелио-тур-с“ АД със седалище гр. Елхово, представлявано от „ТХ Русалка Холидейз“, за приемане за установено спрямо ответното дружество, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], м. „М.“, землището на [населено място], с площ от 3 860 кв.м., на основание давностно владение в продължение на десет години, считано от 01.06.2006 г. до 22.09.2016 г.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответното дружество по касация „Хелио-тур-с“ АД не е подало отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК въззивният съд е приел, че процесният имот не е собственост на ищците на соченото от тях основание – изтекла придобивна давност по 79, ал. 1 ЗС, тъй като не се установява по безспорен начин те да са упражнявали явно и необезпокоявано владение върху процесния имот за периода от 01.06.2006 г. до 22.09.2016 г. Изводът е обоснован при съобразяване на установените по делото факти, че с влязло в сила на 22.03.2006г. Решение № 15 от 21.06.2004г. по въззивно гр. дело № 1414/2003г. по описа на БОС е отменено Решение № 741 от 15.08.2003г. по гр. дело № 2583/2001г. по описа на БРС, и вместо него е постановено друго, с което Г. П. К. и Е. П. Л. (ползващи се от Решение № 1450/17.03.1999 г. на ПК – Созопол за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ) са осъдени да предадат на „Хелио Тур С” АД владението върху процесния недвижим имот. Същият е оборудван с бунгала, санитарен възел и се е ползвал за къмпингуване. По отношения на имота е сключен Договор за наем от 01.06.2007 г., с който Е. П. Л. в качеството си на наемодател е предоставила на родственик на ищците (третото за спора лице ЕТ „Люси – Слави Читаков”) временното и възмездно ползване на наемателя. От събраните гласни доказателства е установено, че няколко години преди да бъде сключен този договор, М. и Л. Ч. наели същия имот също от Е. Л., но след като тя била осъдена да предаде имота на „Хелио Тур С“ АД, се е оттеглила и М. и Л. Ч. влезли в преговори с управителя на „Хелио Тур С“ АД. Последният казал, че няма да се занимава с това място и ищците продължили да го стопанисват до 22.09.2016 г., когато били отстранени от терена. С влязло в сила Решение № ІV-80 от 03.11.2017г. по гр. дело № 613/2017г. по описа на Окръжен съд – Бургас е отхвърлен искът на Л. и М. Ч. за осъждане на „Хелио Тур С“ АД на основание чл. 76 от ЗС да предаде на ищците владението върху имота при поддържано от тях твърдение, че владението било отнето по насилствен начин по съображения, че не са доказали да са били владелци. При позоваване на постановките на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, както и решения на ВКС по чл. 290 ГПК е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена, предвид наличието на правно основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й (договор за наем) и отсъствието на доказателства за манифестирана пред собственика промяна в намерението да се държи вещта. От събраните гласни доказателства не може да се установи началният момент, считано от който ищците са установили владение на имота с белезите по чл. 68 ЗС. По делото има и доказателства, че самото ответно дружество също е отдавало през годините този имот под наем и е получавало дължимата наемна цена.
В представеното от касаторите изложение на касационните основания се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на следната практика на ВКС: ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС; ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС; Постановление № 1 от 10.11.1985 г., Пленум на ВС; Решение № 231 от 1.11.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1614/2016 г., III г.о.; Решение № 144 от 9.08.2016г. на ВКС по гр.д. № 566/2016 г., I г.о.; Решение № 154 от 24.08.2016 г. на ВКС по гр.д. № 3848/2015 г., IV г.о.; Решение № 146 от 13.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2687/2014 г., II г.о.; Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4951/2015г., I г.о.; Решение № 23 от 2.02.2018 г. на ВКС по гр.д. № 920/2017 г., IV г.о., но не са поставени правни въпроси. Касаторите твърдят, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Касаторите не формулират правни въпроси, обусловили крайните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, независимо че прилагат горецитираната практика на ВКС, чието обсъждане е безпредметно с оглед липсата на общото основание за допускане на обжалването. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите правят изцяло оплаквания по съществото на делото, свързани с необоснованост и допуснати процесуални нарушения при събирането и обсъждането на доказателствата, които не се разглеждат във фазата по селекция на касационната жалба по чл. 288 ГПК.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, а чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок, който може да бъде констатиран от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. В случая не се констатира да са допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма в степен на несъвместим със закона резултат (поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл), нито нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, което означава, че обжалваното решение не е очевидно неправилно.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № II-1 от 29.06.2018 г. по в.гр.д. № 1729/2017 г. на ОС-Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: