О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
гр. София, 19.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4847/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Х. К. и Л. А. Ч. срещу въззивно решение № 994 от 19.07.17г., постановено по гр.д.№ 397/17г. на Пловдивския окръжен съд, VІІІ с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 3638 от 28.11.16г. по гр.д.№ 5710/15г. на Пловдивския районен съд, с което по предявения от З. В. К., А. С. К., действаща лично и със съгласието на майка си З. В. К., Н. К. и Ф. С. К. против Н. Х. К., Л. А. Ч. и Р. Р. Ч. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищците са собственици при равни права /по 1/4 ид.част/ по наследство от С. Х. К., починал на 11.11.2011г., на еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 59032.501.371.1 с площ от 66 кв.м., построена в имот с идентификатор 59032.501.371 по КККР на [населено място], [община], Пловдивска област, като е отменил издадения по обстоятелствена проверка в полза на ответника Н. Х. К. нот.акт № 191/13г. на основание чл.537, ал.2 ГПК.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесната жилищна сграда е построена върху държавна земя /сега общинска/ и е била собственост на лицето Р. Л. и че общият наследодател на ишците в първоинстанционното производство С. Х. К. през 1991г. е сключил с нея договор за наем, по силата на който се е настанил да живее в имота заедно с децата и съпругата си, където е живял до смъртта си на 11.11.2011г. Съпругата му З. К. е напуснала имота през 1997г- 1998г., когато е настъпила фактическата раздяла между съпрузите. През 1996г. Р. Л. е продала с неформален договор къщата на ответника Н. К., която я е закупила с цел да надари сина си С. К., тъй като е била подсигурила с жилища и другите си двама сина. От тогава, съгласно изрична уговорка между тях, последният се е считал за неин собственик и през 1998г. я е декларирал като своя, а Н. К. никога не е живяла в имота.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че първоначално наследодателят на ищците е придобил качеството на държател на процедния имот и че по изрична уговорка с майка му през 1996г.се е превърнал в негов владелец и тъй като неговото владение е продължило непрекъснато повече от десет години до смъртта му, същият е придобил правото на собственост върху него по давност, респ. че четиримата му наследници /преживяла съпруга и три деца/ понастоящем са собственици на имота при равни права.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Когато имот е придобит по давност по време на брака и само единият съпруг е заявил намерение за своене, какъв е размерът на квотите на неговите законни наследници- преживяла съпруга и три деца; 2. Допустимо ли е изменение на искове във въззивната инстанция, при което едновременно се променят и обстоятелствената част, и петитумът им и 3.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, да обсъди всички доказателства и да се произнесе по всички доводи и възражения на жалбоподателите, който са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по жалбата З. В. К., А. С. К., действаща лично и със съгласието на майка си З. В. К., Н. С. К. и Ф. С. К. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 31.08.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая поставените от касаторите правни въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като първият от тях има отношение към правата на ищците в съсобствеността, а не до решаващия извод на съда, че самите касатори не притежават право на собственост върху процесния имот. Или казано по друг начин след като ищците в първоинстанционното производство са признати за собственици на целия имот, за касаторите не съществува правен интерес да оспорват правата помежду им в съсобствеността.
По втория поставен въпрос в обжалваното решение липсва произнасяне, тъй като пред въззивния съд ищците не са правили изменение на предявения иск, а по указание на съда са извършили поправка на исковата молба, отнасяща се също до техните права в съсобствеността.
Третият въпрос е решен в съответствие с посочената от касаторите практиката на ВКС – ТР № 1/2001г. на ОСГК, Р № 157 по т.д. № 823/2010г., II т.о. и др., отнасяща се до задълженията на съда да обсъди възраженията доводите на страните и събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти, тъй като с обжалваното решение тези изисквания са спазени. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал и отговор направените във въззивната жалба оплаквания.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация Ф. С. К. сумата 800 лв., представляваща сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 994 от 19.07.17г., постановено по гр.д.№ 397/17г. на Пловдивския окръжен съд, VІІІ с-в.
О с ъ ж д а Н. Х. К. и Л. А. Ч. да заплатят на Ф. С. К. сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: