5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
София, 02.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№2646 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №36 от 29.01.2015г. по гр.д.№744/2014г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение №98 от 24.03.2014г. по гр.д.№353/23г. на Радомирския районен съд, с което е допусната делба на ливада с площ от 2,842 дка, представляваща реална част от ливада с площ от 4,842 дка, находяща се в землището на [населено място], [община], местност „Р. м.”, съставляваща имот №002050 по картата на землището, между съсобственици и при квоти: С. К. Р., М. К. К. и Й. К. А.. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен искът за делба на останалата реална част от имот №002050 с площ от 2,000 дка, както и по отношение на ответниците Р. И. К. и И. И. К..
Въззивният съд е приел, че с решение №10 от 29.12.1992г. на ПК [населено място] е възстановена собствеността на наследниците на К. С. К. върху ливада с площ от 4,842 дка, находяща се в землището на [населено място], [община]. Издадена е и скица №8 от 17.05.1995г. на възстановения имот, с което е завършила процедурата по възстановяването на собствеността. С нотариален акт №44/1995г. наследниците на К. С. К. – Ц. С. К., Й. К. А., М. К. К. и С. К. Р. са признати за собственици на възстановения имот. С нотариален акт №194/1997г. описаните по-горе наследници са дарили на И. И. К. и Р. Й. К. ливада с площ от 2,000 дка, при съседи: път, наследници на К. С. К., наследници на И. К., общински имот, наследници на С. С., наследници на И. и Я. П. и наследници на П. И.. Дарената ливада от 2,000 дка представлява реална част от възстановената по реда на ЗСПЗЗ ливада с площ 4,842 дка. Впоследствие, на 20.12.1999г., ПК К. е издала ново решение, с което повторно е възстановила собствеността на наследниците на К. С. К. върху ливадата с площ от 4,842 дка. Въз основа на това решение и издадения нов констативен нотариален акт от 2013г. е поискана делба по настоящото дело на ливадата с площ от 4,842 дка. Междувременно, с влязло в сила решение №371 от 10.12.2010г. по гр.д.№632/2009г. на Радомирския районен съд, е отхвърлен предявеният иск по чл.108 ЗС от С. Р. и Й. А. срещу И. К. и Р. К. за предаване владението върху 2/3 идеални части от ливадата с площ от 4,842 дка. В мотивите на съдебното решение е прието, че дарението по нотариалния акт №194/1997г. е действително, надарените И. К. и Р. К. са станали собственици на реалната част с площ от 2,000 дка от цялата ливада.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че решението на районния съд, с което искът за делба е отхвърлен по отношение на реалната част с площ от 2,000 дка от цялата ливада и по отношение на И. К. и Р. К., е правилно. Възстановяването на собствеността върху цялата ливада с площ от 4,842 дка е настъпило с първото решение на ПК К. от 1992г., поради което следващото решение от 1999г. с идентично съдържание е нищожно и не е породило правно действие. Породило е действие и дарението от 1997г. на реалната част от ливадата. Освен това – спорът за собствеността на тази реална част с площ от 2,000 дка е разрешен със сила на пресъдено нещо и не може да бъде пререшаван в настоящото дело за делба. Неподелена е останала само другата реална част с площ от 2,842 дка, по отношение на която искът за делба между наследниците е основателен.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата С. К. Р..
Жалбоподателката поддържа, че е налице съсобственост и върху реалната част от 2,000 дка, за която съдът неправилно е отказал да допусне делба. Въззивният съд не обсъдил всички доказателства по делото, както и направените от жалбоподателката възражения и доводи, поради което постановеното от него решение противоречи на практиката на ВКС – решение №1116 от 01.10.2008г. по гр.д.№4876/2007г. на ВКС, V ГО; решение №1073/01.10.2008г. по гр.д.№3068/2007г. на ВКС, ІV ГО и др. Неправилно съдът приел, че решението на ПК К. от 1992г. е породило конститутивен ефект. То само е признало правото на възстановяване на собствеността, а реалното възстановяване е настъпило с последващото решение от 1999г. Затова ответниците Р. И. К. и И. И. К. не могат да черпят права от дарението по нотариален акт №194/1997г., тъй като към този момент праводателите им все още не са били собственици на имота. Приетото от въззивния съд, че решението на ПК К. от 1999г. е нищожен административен акт противоречи на решение от 06.06.2013г. по в.гр.д.№42/2013г. на Кюстендилския окръжен съд; решение №2545/21.11.13г. по адм.д.№248/13г. на Пловдивския административен съд и решение №125 от 22.01.2015г. по адм.д.№1229/14г. на Пловдивския административен съд.
Ответникът в производството М. К. К., И. И. К. и Р. И. К. оспорват жалбата. Считат, че е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК за разглеждането и от ВКС. Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Тъй като предмет на делото е иск за делба, разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК не е пречка за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС по прилагането на чл.235 ГПК. Релевантните за делото факти и свързаните с тях съществени възражения и доводи на страните са разгледани в мотивите на въззивното решение. Действително, съдът не е обсъдил решение №15 от 24.03.1995г. на ПК К., с което повторно се възстановява ливадата от 4,842 дка на наследниците на К. С. К., но за него се отнася същото, каквото е изложено за третото решение със същото съдържание от 20.12.1999г. Решаващ е изводът на съда, че възстановяването на собствеността произтича от първото решение на ПК К. от 1992г. и този извод не може да бъде променен от съществуването на следващо решение от 1995г. със същото съдържание. Нотариалният акт от 1995г. е само констативен, той не създава права. Макар като основание за издаването му да е посочено решението на ПК К. от 1995г., неговият легитимиращ ефект не отпада, тъй като произтича от предходното решение на ПК К. от 1992г. Не е обсъден и доводът на жалбоподателката, че решението на ПК от 1992г. не е окончателно, тъй като не се е развила процедурата по §4к ПЗР на ЗСПЗЗ. Този пропуск на въззивния съд не е съществен, тъй като доводът за прилагане на §4к ПЗР на ЗСПЗЗ е очевидно неоснователен, доколкото §4к е въведен едва с изменението на ЗСПЗЗ от 1997г. и не се отнася за земите, които към този момент са били възстановени с влезли в сила решения на поземлените комисии. Освен това – доводът за прилагането на §4к ПЗР на ЗСПЗЗ влиза в противоречие с друг довод на жалбоподателката – че процесната земя не се намира в терен по §4, както неправилно било отбелязано в решението на ПК от 1992г. Всички тези доводи не могат да променят извода, че дарението от 1997г. е произвело действие и че по този въпрос между страните има влязло в сила решение, което е изтъкнато и от въззивния съд.
По материалноправния въпрос за конститутивното действие на решенията на ПК за възстановяване на собствеността също не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК, което да обуслови допустимост на касационното обжалване. На първо място следва да се отбележи, че съгласно т.3 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, невлезлите в сила решения, каквото е посоченото от жалбоподателката решение от 06.06.2013г. по в.гр.д.№42/2013г. на Кюстендилския окръжен съд, както и практиката на административните съдилища, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. По-същественото в случая обаче е това, че въззивното решение, което е предмет на настоящото касационно производство, е съобразено с практиката на ВКС по поставения въпрос. Действително, има два вида решения на поземлените комисии /сега ОСЗ/ – предварителни, с които само се признава правото на възстановяване на собствеността и окончателни, които имат конститутивен ефект. Не по всяка преписка обаче задължително следва да присъстват и двата типа решения. Когато възстановяването на собствеността се извършва в стари реални граници и възстановеният имот се индивидуализира с посочване на границите или с кадастрален номер, има реално възстановяване на собствеността с конститутивен ефект и такова решение не може да бъде прието за предварително. Въз основа на такова решение може да бъде издадена скица, тъй като границите са ясни, както е в настоящия случай с решението от 1992г. В съответствие с практиката на ВКС е и другият извод – че когато собствеността е възстановена с влязло в сила решение по реда на ЗСПЗЗ, следващо решение, издадено извън предпоставките на чл.14, ал.7 или чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, с което се изменя първото решение или се постановява същото, не поражда правно действие.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на М. К. К. сторените разноски в размер на 800лв., а на И. И. К. и Р. И. К. – 500лв.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №36 от 29.01.2015г. по гр.д.№744/2014г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА С. К. Р. със съдебен адрес [населено място], пл.”Св.” №10 да заплати на М. К. К. от [населено място], [община] сумата от 800лв., а на Р. И. К. и И. И. К. с адрес за призоваване [населено място], [улица], ет.1, офис 2, адвокат К. Б. – 500лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: