О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
София, 22.07.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 1259 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 156 от 15.01.2016 г. на П. Т. Х. и Х. Д. Х. чрез адвокат С. Б. от АК – Г. и по касационна жалба с вх.№ 367 от 28.01.2016 г. на С. Н. М. – Д. и Н. Д. Д. чрез адвокат П. С. от АК – Г. против въззивно решение № 253 от 11.12.2015 г, постановено по в.гр.д.№ 295/2015 г. по описа на Окръжен съд – Габрово.
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт, отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и са придружени от изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Срещу касационната жалба на П. Т. Х. и Х. Д. Х. е подаден писмен отговор от С. Н. М. – Д. и Н. Д. Д., които възразяват срещу допускане на касационното обжалване по касационната жалба с вх.№ 156 от 15.01.2016 г., както и срещу нейната основателност. Не е подаден писмен отговор срещу касационната жалба на С. Н. М. – Д. и Н. Д. Д..
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Габровския окръжен съд е отменил решение № 208 от 19.06.2015 г., постановено по гр. д. № 1842/2014 г. по описа на Районен съд – Габрово в частта, с която на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на П. Т. Х. и Х. Д. Х., че С. Н. М. – Д. и Н. Д. Д. са собственици за горницата над 8/9 ид.ч. от ПИ с идентификатор 14218.501.106 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-64 от 26.10.2007 г. на ИД на АГКК – София, изменена със Заповед от 28.03.2008 г. на Началника на СГКК – Габрово с адрес на поземления имот: [населено място] [улица], с площ на имота от 1987 кв. м., трайно предназначение на територията: Урбанизирана: Начин на трайно ползване: Незастроен имот за жилищни нужди, при съседи : ПИ с идентификатори 14218.501.1049; 14218.501.1051; 14218.501.114; 14218.501.107; 14218.501.1050 и 14218.501.87, като е отхвърлил иска на С. Н. М. – Д. и Н. Д. Д. против П. Т. Х. и Х. Д. Х. за признаване на установено, че ищците са собственици на горницата над 8/9 ид. части от гореописания недвижим имот.
В мотивите на въззивното решение е посочено, че в останалата част (с която положителният установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен) решението на районния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. Предвид така формираната правораздавателна воля, съдът следва да се произнесе по касационната жалба с вх.№ 156 от 15.01.2016 г.
В касационната жалба на П. Т. Х. и Х. Д. Х. жалбоподателите са формулирали следните въпроси, с които обосновават своето искане за допускане до касация, а именно:
(1) „Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по наведеното възражение в рамките на фактическите твърдения на страните – за придобивна давност на имота и съответно налице ли е нарушение на диспозитивното начало когато съдът не се произнесе по всички искания и възражения на страните ?” ;
(2) „Кой може да се легитимира като собственик на недвижимия имот – ответникът, който основава правото си на прехвърлителна сделка и на изтекла петгодишна придобивна давност, или ищците които основават правото си на Констативен нотариален акт за собственост, който е оспорен от ответниците и което оспорване е прието от въззивния съд за доказано ?” ;
(3) „Възможно ли е продажбата от несобственик да е основание за добросъвестно владение ?” ;
(4) „При обсъждане от въззивния съд на въпроса от кого се упражнява владението на процесния имот, следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни или следва да обоснове своите изводи само на гласните такива? Съставлява ли съществено процесуално нарушение от страна на въззивния съд необсъждането на всички събрани по делото доказателства ?” ;
(5) „Посещенията в имота, поставянето на колчета, почистването на имота, предприемането на действия по промяна статута на имота и начина на трайно ползване, издаването на скица и виза, декларирането на имота и заплащането на данъци за целия имот /повече от 10 г./ представляват ли действия по осъществяване на владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС ?” ;
(6) „Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативен или такъв за правна сделка/ ,следва ли разпределението на доказателствената тежест при оспорването да се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание ?”.
Касационното обжалване не може да се допусне по така поставените въпроси.
На първо място следва да се има предвид, че съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. По тези съображения не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване въпросите по т. 1 и т. 4, които съставляват обобщение на заявените с касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 6, ал. 2 и чл. 236, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК. Отделно от това, възражението за осъществено в полза на касаторите Х. придобивно основание по чл. 79 ЗС е обсъдено, като е прието за неоснователно – поради липсата на доказателства за наличие на обективния елемент от фактическия състав на владението. Формулировката на въпрос № 1 почива на предпоставката с въззивното решение да е игнорирано употребеното от касаторите Х. защитно средство. Данните по делото сочат противното – въззивният съд е обсъдил възражението, а несъгласието на касаторите с дадения негативен отговор не е основание за допускане на обжалването. По аналогичен начин стои и въпроса относно поддържаното от касаторите Х., че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Това е сторено, а предвид съвпадащите резултати изложените в първоинстанционното решение мотиви са инкорпорирани в акта на окръжния съд при условията на чл. 272 ГПК.
Вторият поставен въпрос изцяло съвпада с предмета на спора и отговора му не може да бъде предмет на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Обосновката по него е изложена съвместно с тази към въпрос № 3 („Възможно ли е продажбата от несобственик да е основание за добросъвестно владение ?”). В мотивите на обжалваното решение не се съдържа произнасяне в смисъл, че продажбата от несобственик не може да представлява основание за установяване на добросъвестно владение. По тази причина не е налице противоречие с цитираната от касаторите Х. задължителна съдебна практика, съответно – отсъства основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Петият въпрос третира проблема за съдържанието на владелческите действия, като елемент на придобивната давност. Съгласно трайно установената в тази връзка практика, включително задължителната, владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението – фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Безспорно е също така, че тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Дали елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание са се осъществили, е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай. По настоящото дело (при условията на чл. 272 ГПК) въззивният съд е приел за доказано декларирането на имота и заплащането на данъци за него в периода 2000 г. – 2014 г. от страна на касаторите Х., но извън това обстоятелствата, че синът им е играел футбол в имота с приятели и понякога е косил тревата не са преценени като обосноваващи извод за упражняване на несъмнително владение. Формираният от съда извод не влиза в противоречие с Решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че посещенията в имота, поставянето на колчета, поставяне на табела, съдържаща изявление за обявяване на имота за продажба, почистването на имота, предприемането на действия по промяна статута на имота и начина на трайно ползуване, за издаване на скица и виза представляват действия по осъществяване на владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, както и че фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те самите сочат на намерение за своене на имота. В настоящия случай е установено, че имотът не е бил ограден, не се е обработвал, а спорадично се е ползвал от групи лица (включително сина на касаторите) като терен за игра – факти, съществено отличаващи се от послужилите за база при формиране на извода за доказано придобиване по чл. 79 ЗС при разрешаването на спора по гр.д.№ 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. Ползването на терена за игра от групи лица (между които и сина на касаторите) и свързаното с това почистване на имота сами по себе си не сочат на намерение за своене и не са достатъчни да обосноват извод за установена фактическа власт от името на касаторите Х.. Не е налице противоречие и с Решение № 91 от 02.07.2010 г. по т.д.№ 713/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., по което установяването на фактическата власт от претендиращите придобиване по давност е било „безспорно”, като същите „са се афиширали пред третите лица като купувачи и собственици на апартамент № 17/45, извършили са за своя сметка всички довършителни работи в него, обзавели са го, поддържали са го и са участвали в разноските за общите части на жилищната сграда наред с останалите собственици, за каквито очевидно са се считали самите те” и с тези си явно са демонстрирали намерение за своене, съпътстващо обективната фактическа власт. В случая установяването на фактическа власт от касаторите Х. е оспорено още с исковата молба предвид твърдението на ищците, че самите те – явно, несъмнено и необезпокоявано – са установили такава за себе си след 19.05.2008 г., без да се е налагало да отстраняват някого от имота. В тази ситуация в тежест на Х. е било да проведат главно и пълно доказване в подкрепа на твърдението си за наличие на владение с неговите два елемента – (1) фактическа власт и (2) намерение за своене, в който смисъл е разпределена доказателствената тежест от първоинстанционния съд и каквото доказване въззивният съд е приел, че не е проведено. Действително, декларирането на имота и заплащането на данъци за него по принцип е годно да удостовери намерение за своене на имота (така – Решение № 52 от 16.02.2011 г. по гр.д.№ 1458/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.), но при отсъствие на убедителни доказателства за осъществяването на обективния елемент от фактическия състав на владението, само по себе си това обстоятелство не е достатъчно да обоснове извод за придобиване по давност. Този извод произтича и от соченото от касаторите Решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр.д.№ 637/2009 г. на ВКС, І г.о., при разрешаването на спора по което положителният извод за придобиване по давност е обоснован от съвкупно установените факти на застрояване на недвижимия имот, поддържане и ползване на същия, наред с плащането на данъците за него. Декларирайки имота на 09.04.1999 г. и заплащайки данъци, касаторката Х. е изпълнила свое задължение от публично-правен характер, правопораждащ факт за което е сключването на договора за продажба от 28.10.1998 г., а не завладяването на имота. Изпълнението на публично-правното задължение в никаква степен не обуславя извод, че едновременно със сключването на договора за продажба или в момента на декларирането купувачката П. Т. Х. е получила / установила фактическа власт върху имота. По аналогичен начин стои въпроса и с Решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59/2011 г. на ВКС, І г.о. – и в този случай, освен че са плащали данъци, придобилите по давност лица са извършили ново строителство в недвижимия имот с това си действие недвусмислено са демонстрирали на насрещната страна, че упражняват владение. Документираните искане за издаване на скица от 29.07.2014 г. и протокол за трасиране от 02.05.2014 г. са извършени в течение на последните месеци преди предявяването на иска при установен в закона срок на придобивната давност по чл. 79, ал. 2 ЗС в размер на 5 години. С отговора на исковата молба касаторите Х. не са се позовали на разпоредбата на чл. 82 ЗС и съдилищата не са разполагали с правомощие да формират изводи въз основа на доказателства за факти, осъществени преди 28.10.1998 г.
Изложеното ясно сочи на липсата на противоречие между обжалваното решение и посочената от касаторите Х. задължителна съдебна практика във връзка с въпрос № 5, доколкото несъвпадението между крайните резултати по настоящото и останалите дела се дължи не на различни и взаимно изключващи се разрешения на правния въпрос за съдържанието на владелческите действия като елемент на придобивната давност, а на несходствата в установените по различните дела факти.
По отношение на шестия въпрос („Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативен или такъв за правна сделка/, следва ли разпределението на доказателствената тежест при оспорването да се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание ?”) се поддържа противоречие с определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК определението по чл. 288 ГПК няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба; развитото в него становище на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга съдебна практика представлява само едно правно мнение и – предвид разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, с произнасянето в определение по чл. 288 ГПК не може да се обоснове допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно касаторите твърдят, че са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разбирането им е в противоречие с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формирана задължителна практика по съответния въпрос. По този въпрос такава е налице – т. 2 от ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, в съответствие с което е и даденото от въззивния съд разрешение.
В касационната жалба на С. Н. М. – Д. и Н. Д. Д. са изведени следните въпроси:
(1) „Може ли ответникът в производството по предявен против него иск за собственост да прави искане за отмяна на нотариален акт било самостоятелно или чрез възражение ?”
(2) „При липсата на оспорвания от страна на ответника може ли ищецът да организира защитата си срещу служебното начало на съда и в кой момент на процеса ?”
(3) „Може ли въззивният съд, без да прогласява нищожност или недопустимост на решението, да се произнася служебно по въпроси, извън посочените в жалбата? /чл. 269 ГПК/ ?”.
Касационното обжалване не може да се допусне и по така поставените въпроси.
Първият от тях няма обуславящо значение за изхода на спора. Макар с отговора на исковата молба ответниците по иска за собственост да са поискали отмяна на констативен нотариален акт, издаден в полза на праводателите на тези двама касатори, произнасяне по същото няма нито с първоинстанционното, нито с въззивното решение. Ето защо не е налице и противоречие с Решение № 1 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 479/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.
Отговорът на вторите два въпроса се съдържа в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Приложената от въззивния съд (във връзка с преценката за обема на придобитите от тези двама касатори права върху процесния имот) разпоредба на чл. 10, ал. 4 ЗН, е норма именно от вида на императивните материалноправни и въззивният съд не само е имал право, но е бил длъжен да постанови решението си в съответствие с нея, независимо от наличието или липсата на позоваване в тази насока във въззивната жалба.
Предвид липсата на основание за допускане на обжалването по която и да е от двете жалби, не се следва присъждането на разноски на която и да е от страните.
Обръща внимание на въззивния съд, че е налице очевидна фактическа грешка, доколкото е формирана правораздавателна воля за частично потвърждаване на първоинстанционното решение, която обаче не е намерила отражение в диспозитива, във връзка с което следва да се процедира съобразно чл. 247, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 253 от 11.12.2015 г, постановено по в.гр.д.№ 295/2015 г. по описа на Окръжен съд – Габрово.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: