6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 329
С., 24.04. 2017 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 12 април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 4913/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. И. чрез пълномощници адв. Д. А. и адв. Г. А. против въззивно решение № 1290 от 21.06.2016г. по в. гр. дело № 1365/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 30.12.2015г. по гр. дело № 9133/2013г. на Софийски градски съд и вместо него Л. И. И. е осъден да заплати на Д. А. К. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 230 000 лв. представляваща неплатена главница по сключен договор за заем от 12.11.2010г., както и сумата 45 816 лв. на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД представляваща договорна лихва за периода 12.11.2010 – 12.11.2011г., което вземане произтича от същия договор.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по въпросите: длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на заявените от ответника възражения с отговора на исковата молба, с оглед принципа за законност в чл. 5 ГПК; длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения на ответника заявени с отговора на исковата молба; при действието на нормата на чл. 146, ал. 3 ГПК преклудирано ли е било правото на ответника да представи като доказателство по делото декларацията на ищеца от 11.076.2011г. в първото по делото заседание, в първата инстанция; длъжен ли е съдът да приложи императивната правна норма на чл. 20 ЗЗД при тълкуване волеизявлението на ищеца обективирано в декларацията му от 11.07.2011г., отправено към ответника и прието от него; не съществува ли фактическия състав на договор за опрощаване на вземания – чл. 108 ЗЗД, приетото с конклудентни действия опрощаване на вземания; процесният договор за заем нищожен ли е като привиден при абсолютна симулация на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД; волеизявленията на ищеца обективирани в декларацията от 11.07.2011г. и отговорът на исковата молба от ответника, обратно писмо ли са, доказващи абсолютна симулация на процесния договор за заем, евентуално волеизявлението в декларацията начало на писмено доказателство ли е по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, което прави вероятно твърдението, че съгласието в процесния договор за заем е привидно. По така поставените въпроси се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите – допустим ли е едностранен отказ от субективни права (вземания), които са възникнали, но не са изискуеми; допустим ли е едностранен отказ от страна на ищеца от вземанията му по процесния договор за заем от 12.11.2010г. към ответника с волеизявленията обективирани в декларацията му от 11.07.2011г., които вземания не са изискуеми към датата на подписване на декларацията; допустим ли е едностранен отказ от страна на ищеца с волеизявленията обективирани в декларацията му от 11.07.2011г. от всичките му вземания към ответника, които са възникнали към 11.07.2011г., чието съдържание и размер са известни на ищеца, включително вземанията му по процесния договор за заем от 12.11.2010г., в изложението са поставени под № 5, 5.1 и 5.2, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът Д. А. К., чрез пълномощник адв. Б. Б., в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че част от въпросите имат реторичен характер, друга част съдържат възражения, които се повдигат за първи път с касационната жалба, а по въпросите поставени за разрешаване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице установена задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд, съобразена с обжалваното решение, което изключва посоченото основание за допускане на касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски по представен списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и доказателства за платено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което са разгледани искове по чл. 240 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Правните въпроси в изложението касаещи валидността на договора за заем, като привиден сключен при абсолютна симулация, се поставят за първи път, не са били предмет на обсъждане с обжалването решение и не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Процесуалноправния въпрос преклудира ли се правото на ответника, ако с отговора на исковата молба не е представил декларацията на ищеца от 11.07.2011г., да я представи в първото съдебно заседание в първата инстанция, не е обуславящ изхода на делото. Декларацията е била приета от първоинстанционния съд при условията на чл. 146, ал. 3 ГПК, обсъдена е като писмено доказателство, поради което дали правото на ответника е било преклудирано, като не е представил декларацията с отговора си по чл. 131 ГПК, с въззивното решение, макар да е отчетено приемането й в първо съдебно заседание като процесуално нарушение, декларацията не е изключена от доказателствата по делото. С решението си въззивният съд е обсъдил писменото доказателство по съществото на спора и част от решаващите правни изводи за изхода на спора са изградени чрез разкриване точния смисъл и значение на декларацията, прилагайки правилата на тълкуване по чл. 20 ЗЗД. В този смисъл въпросът, дали съдът е бил длъжен да приложи правилата на чл. 20 ЗЗД, при тълкуване волеизявлението на ищеца обективирано в декларацията му от 11.07.2011г., също не обуславя основание за допускане на касационно обжалване.
Поставените в изложението правни въпроси дали е допустим едностранен отказ от всички вземания на ищеца към ответника, възникнали към датата на изготвяне на декларацията и дали тези вземания следва да са изискуеми към този момент, с оглед приложението на чл. 108 ЗЗД, като способ за погасяване на облигационни отношения, имат отношение към решаващите правни изводи на съда, но не обуславят основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тези въпроси има задължителна съдебна практика установена с решение по т.д. № 95/2012г., първо т. о., ВКС и т.д. № 605/2010г., първо т. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която опрощаването уредено в чл. 108 ЗЗД е каузален договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си; предмет на опрощаването може да бъде всяко вземане (задължение), но не и бъдещо задължение. За да настъпи погасителния ефект на опрощаването между страните, следва да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава; поради това изявлението на страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора не погасява съществуващите техни права и задължения.
Приетото с обжалваното решение по поставените правни въпроси не влиза в противоречие с посочената съдебна практика.
При тълкуването на представената от касационния ответник декларация, с която ищецът лично и като управител на посочено търговско дружество е декларирал, че няма никакви претенции към ответника и всички съществуващи взаимоотношения били уредени, въззивният съд е приел, че между страните е имало множество облигационни отношения, без да е ясно тяхното съдържание. От уредените в закона способи за погасяване на облигационните отношения, като приложима към текста на посочената декларация е приета нормата на чл. 108 ЗЗД за опрощаване на задължението, ако кредиторът се откаже от вземането си чрез договор. Прието е, че декларацията не е договор, но би могла да се тълкува като едностранен отказ от права от страна на ищеца. За да бъде зачетено действието на този отказ съдът е посочил, че трябва да има яснотата относно конкретното облигационно отношение или вземане, за което кредиторът волеизявява, че се отказва (не е допустим абстрактен отказ от всякакви права); посочено е още, че това право трябва да е възникнало с оглед правото на заемодателя – ищец да получи по валидно сключения между страните договор за заем на уговорения падеж – 12.11.2011г. дадената в заем парична сума с уговорената лихва. Съдът е съобразил, че декларацията е от 11.07.2011., преди изискуемостта на вземането на заемодателя, поради което и не би могло да се приеме, че едностранният отказ от права е произвел действие й по отношение на правата, които не са били изискуеми към датата на подписване на декларацията, респ. че волеизявлението в декларацията има правопогасяващо действие досежно задълженията по сключения договор за заем.
От изложеното е видно, че водещото съображение, да не се зачете направеното от ищеца извънсъдебно признание в декларацията, като отказ от право, е липсата на яснота за конкретното облигационно отношение (в този смисъл е и цитираната съдебна практика). Наред с тези съображения съдът е установил наличието на валидно възникнало облигационно отношение между страните по договор за заем – сключен в писмена форма, подписан от касационния ответник в качеството на „заемател”, след доказване автентичността на положения от него подпис, чрез изслушани единична и тройна съдебно – графологични експертизи и доказано предаване на сумата пари от заемодателя на заемателя, предвид клаузата, че „с подписването на договора, заемателят е декларирал, че е получил договорената сума”. При липса на спор, респ. доказателства паричната сума с договорената лихва да са върнати от заемателя, съдът изцяло е уважил иска, т. е. извън съображенията свързани със значението и тълкуването на представената декларация, във връзка с която са част от поставените правни въпроси, съдът е разгледал възраженията на касационния ответник, събрал е необходимите доказателства и се е произнесъл по предявения иск на заявеното правно основание. В тази смисъл не се установява основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса – длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения на ответника заявени с отговора на исковата молба, респ. да квалификация заявените от ответника възражения с отговора на исковата молба. Мотивите на обжалваното решение за изготвени съобразно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и са съобразени с изискванията на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При този изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, жалбоподателят ще следва да заплати на ответника по касацията съдебни разноски за настоящето производство в размер на 10 926лв. адвокатско възнаграждение по представен договора за правна защита, доказателства за изплатен адвокатски хонорар – фактура с платежен превод и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1290 от 21.06.2016г. по в. гр. дело № 1365/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. И. И. да заплати на Д. А. К. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 10 926лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ