О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
гр. София, 25.06.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3746 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11806 от 16.08.2018 г., подадена от А. Ш. И. чрез адвокат К. К. от АК – Б. против въззивно решение № ІІ-45 от 27.07.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 649/2018 г. на ОС – Бургас. С него е потвърдено решение № 8 от 18.01.2018 г. по гр.д.№ 324/2017 г. на РС – Айтос, с което е признато за установено между А. Ш. И. – от една страна, и М. Х. Ч., Х. Х. Ч., А. Х. М., А. А. Ч. и А. Х. Ч. – от друга, че границата на имот пл.№ * (собственост на ищеца) с имоти №№ * и * (собственост на ответниците) по неодобрения кадастрален план на [населено място] преминават така, както е отбелязано в комбинирана скица Приложение № 2 – част от СТЕ на в.л. Д. С., приложена на л. 119 по делото и неразделна част от решението, която граница е ситуирана на скицата със синя линия между двата имота.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация не са подали отговори на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 109а ЗС, съгласно който собственикът на недвижим имот може са иска определяне на границите между своя и съседните имоти. Съобразил е практиката на ВКС (Решение № 346 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 286/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.), съгласно която искът по чл. 109а ЗС има за предмет разрешаване на спор за собственост между съседи относно точното местоположение на границата между притежаваните от тях имоти, което включва и твърдение за отнемане на владение на част от имота или създаване пречки за пълноценното упражняване на собствеността, т.е. негаторният иск съдържа в себе си и установителен иск за собственост върху спорната ивица между двата имота. Такъв иск е недопустим относно урегулираните поземлени имоти, защото очертанията на имотите при тях се определят по административен ред с приемането на плана и след влизането му в сила не може да има спор за точното местоположение на границата. В случая за [населено място], общ. Р. има само един неодобрен кадастрален план от 1988 г., а регулационен план няма, което обуславя интерес от предявения иск. По силата на договор за дарение (н.а.№ 26 от 27.04.2007 г.) ищецът е придобил правото на собственост по отношение на дворно място с площ от 1 145 кв.м., съставляващо неурегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], ведно с построените в него жилищна сграда със застроена площ от 71 кв.м. и жилищна сграда, със застроена площ от 40 кв.м., при граници – от двете страни улици и поземлените имоти на Х. Б. и Х. Ч.. Не се спори, че съседните имоти, границата с които е предмет на иска (поземлени имоти с №№ * и * по неодобрения кадастрален план) са собственост на ответниците в качеството им на наследници на Х. М. Ч.. Въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства – гласни, писмени, заключения на СТЕ. Въз основа анализа на свидетелските показания е приел за установено, че между имотите е имало материализирана на място граница, която първоначално е била от клони и тръни, а впоследствие – от дъски. Кредитирани са показанията на Х. М. Х. – роднина и на двете страни (вуйчо на ищеца и свако на ответниците) и М. А. П. – братовчед на ответниците, тъй като те са далечни роднини и на двете страни, няма данни за каквато и да е заинтересованост от тяхна страна, живеят от много дълго време, както и понастоящем в [населено място] и имат преки впечатления от фактите, за които свидетелстват, като показанията им не си противоречат, а взаимно се допълват. Така е прието за установено, че между двата съседни имота е съществувала материализирана граница на място и същата от много дълго време – повече от десетилетия не е премествана. Като кореспондиращо с останалите събрани по делото доказателства е кредитирано заключението на в.л. Д. С. съгласно което, ако се приеме, че изследваната граница преминава както е посочено по Протокол от 15.08.2014 г. за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, то целият имот № * като конфигурация следва да бъде изместен, като следва да бъде преместена както източната граница с имоти №№ * и *, така и границата от западната страна на имота. От представената скица по Приложение № 2 се установява, че границата, която съществува на място между имот № * и имоти №№ * и * съвпада с тази, която е определена по неодобрения кадастрален план на [населено място], което е поставено в основа на решението. Отбелязано е, че по делото не се установява по безспорен начин и твърдението на ищцовата страна, че границата между двата имота следва да минава по посочения в ИМ начин. Отчетено е и становището на двете вещи лица, както и на свидетеля А. Г. (главен архитект на община Руен) относно различните технически начини, по които се работи, за да се достигне до конкретен извод относно границите между двата имота, а извършваната от тях дейност би могла да се провери единствено при изработването на план, който обхваща цялото населено място, а не отделните недвижими имоти. Като е констатирал, че направените от него фактически и правни изводи съвпадат с тези на районния съд в първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че то следва да бъде потвърдено, като на основание чл. 272 ГПК е препратил и към мотивите на районния съд.
В представеното от касатора изложение на касационните основания са поставени следните въпроси:
(1) „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това освобождава ли я от изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли я от задължението да се произнесе като инстанция по същество, а не като контролно-отменителна такава, по наведените във въззивната жалба оплаквания и възражения ?” с довод, че въззивното решение е в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, Решение № 157 от 08.11.2011 г. на ВКС по т.д.№ 823/2010 г., II т.о., Решение № 127 от 05.04.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1321/2009 г., IV г.о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д.№ 1106/2010 г. на II т.о., Решение № 554 на ВКС по гр.д.№ 1163/2010 г. на IV г.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 4744/2008 г. на I г.о., Решение № 8 на ВКС по гр.д.№ 470/2012 г., II г.о., Решение № 344 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 862/2011 г., IV г.о., Решение № 94 на ВКС по гр.д.№ 2623/2013 г. на IV г.о., Решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 112/2016 г. на IV г.о., ГК, Решение № 112 от 02.05.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 3356/2016 г., IV г.о.;
(2) „Задължен ли е въззивния съд да обсъди и анализира всички събрани доказателства, както и доводите на страните, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на какви доказателства ?” с довод, че въззивното решение е в противоречие с всички изброени по-горе актове;
(3) „Може ли съдът да обоснове изводите си само въз основа на избрани доказателства /в случая произволно избрана част от заключението на една (оспорената) от двете експертизи/, без да прецени всички налични по делото доказателства ?” с довод, че въззивното решение е в противоречие с Решение № 127 от 05.04.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1321/2009 г., IV г.о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д.№ 1106/2010 г., II т.о., Решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 112/2016 г., IV г.о., Решение № 112 от 02.05.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 3356/2016 г., IV г.о.
(4) „Съдът длъжен ли е да зачете придадената от закона /чл. 179, ал. 1 ГПК/ материална доказателствена сила на неоспорен от страните официален документ – Протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа от 15.08.2014 г., издаден от длъжностно лице – Главния архитект на [община], в кръга на служебните му задължения ?” с довод, че въззивното решение е в противоречие с Решение № 76 от 10.07.2012 г. на ВКС по т.д.№ 490/2011 г., I т.о., ТК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Първите три питания обобщават оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва да е конкретно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното дело, да произтича от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая изложеното от касатора в подкрепа на тези въпроси не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършения анализ на събраните по делото доказателства; подведено е установеното фактическо положение под приложимите към спора правни норми, с което е обоснован извода относно несъществуването на претендираното право. Ето защо ВКС приема, че първите три въпроса не обективират общо основание за допускане на обжалването. Във връзка с въпрос № 4 не се установява противоречие между въззивния акт и Решение № 76 от 10.07.2012 г. на ВКС по т.д.№ 490/2011 г., I т.о., ТК, което при това не третира проблем относно доказателствената сила на протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІ-45 от 27.07.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 649/2018 г. на ОС – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: