6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
гр. София, 26.04.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 65 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], представлявани от адв. Р. П., срещу решение № 59 от 11.08.2014г. по в.т.д. № 170/2014г. на Бургаски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 10 от 07.04.2014г. по т.д № 54/2013г. на Окръжен съд – Сливен. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по иск на [фирма], че съществува вземане въз основа на договор за финансов лизинг № 005170-001/10.03.2008г. спрямо касаторите [фирма] и [фирма] в условията на солидарност в размер на 15 229.43 евро, представляващи част от задължение по запис на заповед от 10.03.2008г., издаден в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 10.04.2013г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение №№ 626/11.04.2013г. и изпълнителен лист от 11.04.2013г. по ч.гр.д. № 1152/2013г. по описа на СлРС, ведно с разноските по заповедното производство в общ размер 1493.16 лева, и касаторите са осъдени да заплатят на [фирма] разноски в размер на 1960.59 лева.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърдят, че изводите на въззивния съд за дължимост на сумата са направени въз основа на незадълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържат, че ищецът не е установил по несъмнен начин какъв е общият размер на цялото задължение по договора за лизинг, след което да се приспадне заплатеното от тях по лизинговия договор и установено с назначената съдебно-счетоводна експертиза, и стойността на върнатите лизингови вещи, за да се установи съществува или не някакво задължение и неговият размер. Счита, че и разпоредбите на договора за лизинг, установяващи прекратяването му, както и евентуални задължения по него, не са спазени от ищеца, претендирайки исковата сума. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. При липсата на писмени доказателства /актуално състояние/ относно настъпило правоприемство между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не следва ли исковата молба да се остави без движение, за да се отстрани тази нередовност, тъй като на практика касаторите имат отношения с [фирма], [населено място], видно от всички представени документи – договор за финансов лизинг, пълномощни, нотариални покани, и следва ли да се установи активната легитимация на ищеца в настоящия процес?
2. Когато в исковата молба не е посочено конкретно кои лизингови вноски претендира за плащане и неустойките за забава по размер и период върху всяка една просрочена вноска, въззивният съд следва ли да остави без движение исковата молба до отстраняване на нейната нередовност, а не да се произнася по същество при нередовно сезиране, като уважава иска само на база представените едностранно съставени от него фактури, които са и съответно оспорени от ответната страна в отговора на исковата молба – по този въпрос поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение № 74 от 26.05.2014г. па гр.д. № 2992/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение № 44 от 05.02.2014г. по гр.д. № 2992/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. След като договорът за финансов лизинг е с опция след заплащане на всички вноски да се прехвърли собствеността върху вещта, т.е. върху МПС, в тези лизингови вноски не влиза ли освен наемната цена на ползване на вещта и част от покупната стойност на вещта – твърди, че по отношение на този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по него липсва практика.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], представлявано от адв. Г. Г., оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Счита, че не са били налице твърдените в касационната жалба нередовности на исковата молба, както и че въззивното решение не противоречи на посочената в изложението по чл.284, ал.3 ГПК съдебна практика. Поддържа, че по последния материалноправен въпрос е налице константна и непротиворечива съдебна практика – решение № 102 от 03.08.2010г. по т.д. № 897/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 120 от 10.11.2010г. по т.д. № 1025/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 469 от 11.11.2013г. по в.гр.д. № 327/2013г. на СОС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага подробни съображение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за доказано и безспорно между страните, че на 10.03.2008г. между [фирма] и въззивника [фирма] е бил сключен договор за финансов лизинг № 005170-001/10.03.2008г. за закупуване на употребяван товарен автомобил „Рено П. 340“ за сумата 29 399,28 евро и употребявано ремарке „Ф.“ за сумата 15 338,76 евро или за общо задължение 44 738,04 евро, като за обезпечаване изпълнението на този договор лизингополучателят [фирма] е издал на същата дата в полза на [фирма] /с предишно наменование „И Еф Д. Лизинг“/ запис на заповед, по силата на който се е задължил безусловно и неотменимо да заплати при поискване, без протест, сумата 53 040,30 евро и на датата на издаването записът на заповед е бил авалиран от въззивника [фирма]. Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, в това число заключение на съдебно-счетоводна експертиза, е приел, че непогасените лизингови вноски по договора са за периода от 03.02.2011г. до 04.05.2012г. и са в размер на 26 358,19 лева, от които 21 467,91 лева – главница, 2 973,27 лева – лихва, 57,60 лева – такса и 1 959,41 лева – други разходи /в т.ч. данъци, застраховки и др./; неустойката за забавено плащане, начислена по т.2.13 от договора за всяка неплатена лизингова вноска от падежа на първата неплатена вноска 03.02.2011г. до датата на предявяване на извлечението и с натрупване възлиза на 3 269,76 лева; както и 158,23 лева – разноски по фактура № [ЕГН]/22.08.2012г. Приел е, че поради спиране на плащанията лизингодателят е развалил договора и вещите са му били върнати на 18.05.2012г., за което е подписан приемо-предавателен протокол. Посочил е още, че записът на заповед е бил предявен за плащане на издателя с нотариална покана № 2322 от 2012г., връчена лично на управителя на дружеството на 16.07.2012г. Въз основа на изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че предвид дължимостта на лизингови вноски, лихви, такси и неустойки до датата на връщане на актива, изпълващи претендирания размер, предявеният иск се явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивното решение.
Формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси са свързани с твърдени от тях нередовности на исковата молба, изразяващи се в липса на писмени доказателства за настъпило правоприемство между [фирма] и [фирма], както и в непосочване от ищеца кои лизингови вноски претендира за плащане и какъв е периодът и размерът на претендираната неустойка за забава. Тези твърдения не отговорят на конкретните факти по делото. Исковото производство е образувано по искова молба на [фирма], ЕИК[ЕИК]. Съгласно чл.23 ЗТР, ако е посочен идентификационен код, съдът няма право да изисква доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър, и представянето на актове, обявени в търговския регистър. От една страна, правоприемството между [фирма], в полза на което е издаден записът на заповед, от който произтича предявеното с иска вземане, и ищеца [фирма] касае принадлежността на спорното материално право и поради това е въпрос по основателността на иска, а не по редовността на исковата молба. От друга страна, промяната на фирмата или преобразуването на търговско дружество са обстоятелства, които подлежат на вписване в търговския регистър, поради което на основание чл.23 ЗТР съдът няма право да изисква от ищеца доказателства за тези обстоятелства. С оглед на това изложеният от касаторите довод за нередовност на исковата молба поради липса на доказателства за правоприемство между дружеството, страна по материалното правоотношение, и дружеството – ищец, са неоснователни.
Съгласно т.17 от ТР № 6 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС предмет на предявения иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Обстоятелството, че при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, подлежат на доказване и фактите, на които се основават тези твърдения и възражения, не води до промяна на предмета на делото. Поради това не представлява нередовност на исковата молба, налагаща оставянето й без движение, неконкретизирането на неплатените лизингови вноски и неустойка, дължими по договор за лизинг, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед. Представеното с изложението по чл.284, ал.3 ГПК решение № 74 от 26.05.2014г. по т.д. № 2992/13г. на ВКС, ТК, II т.о. е неотносимо, тъй като е постановено по иск по чл.422 ГПК за установяване на вземания за неплатени вноски и неустойка за забава по договор за лизинг, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, а не както е в настоящия случай, по иск по чл.422 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Поради това различното разрешаване на поставения въпрос във връзка с редовността на исковата молба е обусловено от различните обстоятелства по делото и не може да обоснове наличие на допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Формулираният материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се поставя за първи път в касационната жалба, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. От друга страна, не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, 3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението си касаторът само формално се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да обоснове защо счита, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за настоящото производство, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 762.06 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59 от 11.08.2014г. по в.т.д. № 170/2014г. на Бургаски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] и [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплатят на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 1 762,06 лева /хиляда седемстотин шестдесет и два лева и шест стотинки/ – адвокатско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: