О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
гр. София, 06.10.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3761 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 23.12.2014 год. по гр. д. № 5611/2014 год. въззивният Софийски градски съд е обезсилил първоинстанционното решение от 1.10.2013 год. по гр. д. № 25856/2012 год. на Софийския районен съд и прекратил производството по делото като недопустимо.
Същото се обжалва от ищците К. Г. Н. и Н. Г. Н., чрез пълномощника им адв. Й. Г., с оплаквания за неправилността му поради нарушения на материалния и процесуален закон и искане за неговата отмяна. Претендират присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават допускане на касационното му обжалване с формулиране на правни въпроси, като по посочените като процесуалноправни такива сочат противоречие с представеното решение на ВКС № 135 от 10.07.2013 год. по гр. д. № 61/2013 год. на ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Това обосновава приемане на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По посочените като материалноправни въпроси не се сочи конкретно основание за допускане на касационното обжалване.
Ответникът – С. о. не е взел становище по жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
С оглед правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо с оглед произнасянето по непредявен иск. Позовал се е на посочения в исковата молба петитум, както и на уточненията му с допълнителната молба на ищците от 18.06.2012 год. и заключил, че предявеният иск е за установяване на факти, извън възможността за това в хипотезата на чл. 124, ал. 4 ГПК. Приел е, че законът не предвижда възможността да бъде предявен иск за установяване възстановява ли се общинската собственост върху цялото получено в обезщетение имущество или съответно само на действително отчуждената собственост, като останалата се запазва в собственост на отчуждените и обезщетени собственици, което представлява установяване на факти, които не могат да бъдат предмет на установителния иск.
Изводът са недопустимост на предявения иск е обусловен от формулираното от ищците искане за съдебно признаване на настъпване на правните последици, предвидени в чл. 5, ал. 1 ЗВСНОИ по З. и др. и конкретно в какъв обем са същите, което може да се извлече от съдържанието на исковата молба. В нея се поддържа, че при отчуждаването на имота през 1978 год. същият е бил застроен със сгради, които са разрушени към момента на отмяна на това отчуждаване, поради което според ищците правните последици на чл. 5, ал. 1 не следва да настъпят спрямо двата имота, получени в обезщетение за отчуждаването, а само върху единият от тях /гаража/. Именно това е поискано от ищците да бъде признато за установено между страните, което въззивният съд приел за недопустимо с оглед искане за установяване на факта върху кой от двата имота, получени при обезщетяването за отчуждения имот е възстановена собствеността на общината съгласно чл. 5, ал. 1 ЗВСНОИ по З.. За този факт законът не предвижда такава възможност.
Иск за собственост върху един от получените при имотното обезщетяване имоти след отмяна на отчуждаването не е предявен, поради което и първоинстанционното решение е обезсилено като недопустимо.
Първият от поставените процесуалноправни въпроси не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с оглед правомощията на въззивния съд, съгласно чл. 269 ГПК, същият се произнася служебно по валидността и допустимосттта на обжалваното решение. По своята същност поставеният въпрос представлява оплакване на касаторите против направения извод на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, което не може да се обсъжда в настоящето производство. Дали е предявен иск за собственост върху „процесния имот”, както се поддържа в изложението, поради ненастъпване на последицата за възстановяване на собствеността върху имотите, получени в обезщетение при отмяна на отчуждаването, представлява въпрос по същество, предмет на касационно разглеждане след допускане на касационното обжалване. Предпоставка за последното е наличието на произнасяне по правен въпрос, обусловил извода на съда при наличие на някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК.
Вторият от посочените като процесуалноправни въпроси касае етап от движението на производството по делото с оглед редовността на исковата молба и уточнението на петитума й. Посочвайки съдебния акт на въззивната инстанция за отмяна на първоначалното прекратяване на делото касаторите не сочат правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не представлява такъв и формулирания трети процесуалноправен въпрос, нито се сочи в каква връзка е представено решение № 135 по гр. д. № 61/2013 год. на ІІ г. о. на ВКС и в какво се поддържа да е налице противоречието. Това решение е постановено по правен въпрос относно наличието на правен интерес за ищеца от водене на положителен установителен иск за установяване правото на собственост по отношение на недвижим имот, за който е оспорено правото му от ответника преди началото на делото и допустим ли е искът, ако в хода на производството ответникът признае иска. Този въпрос е неотносим към направения в обжалваното решение извод за недопустимост на производство за установяване на факта възстановена ли е собствеността на общината върху получените в имотно обезщетение имоти при отмяна на отчуждаването, с оглед развитите от ищците съображения за несъразмерност при отчуждаването на бившия имот и при отмяната на това отчуждаване, когато имотът вече е различен от първоначалния /сградите в отчуждения имот са съборени/.
С оглед на това не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а друго не се поддържа от касаторите. Формулираните от тях в изложението като материалноправни въпроси: Следва ли да се прилага принципа на съразмерност при отмяна на отчуждаването и връщане на полученото обезщетение и подлежат ли на прилагане принципите на основните права на собственост, регламентирани в чл. 17 от Х. на основните права; съобразяване с правните норми на ЕС; Допустим ли е отказ от искане за отмяна на отчуждаване, при обжалване на административния акт в частта относно връщане на полученото обезщетение, са неотносими към извода на въззивния съд за недопустимост на производството по предявения иск за установяването на фактите относно последиците по чл. 5, ал. 1 ЗВСНОИ по З.…Тези въпроси не са предмет на обсъждане в обжалваното решение и не са определящи за изхода на делото, поради което и не могат да обосноват допускане на касацията. Съгласно ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС при липсата на въпрос, който да е от значение за изхода на делото, което е общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване, поради което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о., на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 23.12.2014 год. по гр. д. 5611/2014 год. на Софийски градски съд, по подадената от К. Г. Н. и Н. Г. Н., чрез адв. Й. Г. касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: