О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
гр. София, 12.02.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 300/2020 год. по описа на ВКС, ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на О. И. С., в лично качество и в качеството му на управител на „Огис“ ЕООД, чрез адв. Д. Х. от АК – Б., против определение № 3784 от 20.08.2019 год. по в. ч. гр. д. № 447/2019 год. на Окръжен съд – Благоевград. С него е потвърдено определение № 1139 от 09.05.2019 год. по гр. д. № 1429/2018 год. на Районен съд – Сандански за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото.
Жалбоподателите поддържат, че определението на въззивния съд противоречи на материалния закон, постановено е при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Навеждат доводи за очевидна неправилност. Молят същото да бъде отменено, заедно с потвърденото с него първоинстанционно определение и делото се върне на Районен съд – Сандански за разглеждане и произнасяне по същество на предявените искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност. Поддържа се противоречие на постановеното от Окръжен съд – Благоевград определение с практика на ВКС, обективирана в приложените определения по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, по формулирани в приложеното изложение въпроси, както и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответницата М. И. С. не е взела становище по жалбата.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС взе предвид следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, предявени от „Огис“ ЕООД, представлявано от управителя О. И. С. и от О. И. С. в лично качество, срещу М. И. С.. За да постанови определението си, въззивният съд е констатирал, че с разпореждане от 07.12.2018 год. първоинстанционният съд е оставил без движение исковата молба с указания за: т. 1) изясняване на основанията, на които всеки от ищците се легитимира като собственик на зимничните помещения, както и посочване на самостоятелните обекти, към които те принадлежат; т. 2) уточняване претендирания от всеки от ищците размер на вземанията с правно основание чл. 59 ЗЗД; т. 3) посочване цената на предявените искове и заплащане на дължимата държавна такса; т. 4) представяне на удостоверения за данъчна оценка; т. 5) вписване на исковата молба; т. 6) ясно индивидуализиране на всеки от предявените искове и уточняване на петитума на исковата молба. Съдът е отбелязал, че срокът за отстраняване на констатираните нередовности е продължаван многократно. В последното си разпореждане от 21.03.2019 год. първоинстанционният съд повторно е указал на ищците, че нередовностите по т. 1, 2, 3, 5 и 6 не са отстранени. Конкретизирал е размера на дължимата държавна такса по исковете по чл. 108 ЗС. Въззивният съд приел така констатираните нередовности и дадените указания за правилни. В мотивите си е приел, че ищците в производството са два самостоятелни правни субекта – юридическо лице и физическо лице, поради което и фактът, че управител на дружеството е вторият ищец – физическо лице, не е основание исковата молба да не се конкретизира по отношение на това кой от ищците кое зимнично помещение претендира и на какво основание, с оглед собствеността на обекта, към който то принадлежи. На следващо място, въззивният съд е установил, че е внесена по-малко от половината дължима държавна такса за предявените искове, въпреки надлежно дадените указания относно нейния размер. Въз основа на така установените факти, съдът е приел, че е реализирана хипотезата на чл. 129, ал. 3, вр. с ал. 2 ГПК, с оглед на което и е потвърдил постановеното от районния съд определение за връщане на исковата молба.
Съобразявайки доводите на жалбоподателите и данните по делото, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение, касаторът трябва да формулира точно и ясно правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите обосновават наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като са формулирали общо пет въпроса, по които според тях произнасянето е в противоречие с приложената практика на ВКС. Първият и третият въпрос са свързани с правния режим на зимничните помещения и тяхната правилна индивидуализация с оглед допустимостта на процеса. При твърденията на ищците за притежавани от тях отделни обекти на правото на собственост в сградата правилно е указанието на съда да се уточни принадлежността на спорните зимнични помещения към всеки от тези обекти, респ. да се конкретизира искането за ревандикацията им. Въззивният съд е констатирал, че указанията в тази насока не са изпълнени с допълнителната молба от 17.04.2019 год., което е обосновало и направения извод за връщане на исковата молба, а не произнасянето по въпроса чия е собствеността на зимничните помещения при положение, че същите не са описани в нотариалните актове, съгласно поставения въпрос № 1. Третият въпрос също не е относим към извода на съда за неизпълнение на указанията. Горните два въпроса всъщност не са били предмет на обсъждане в обжалваното определение, поради което и не са обусловили правните изводи на въззивния съд за неотстраняване в срок на нередовностите на исковата молба, довели до нейното връщане като нередовна и следователно не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият, четвъртият и петият въпрос са формулирани абстрактно и се свеждат до правилността и яснотата на дадените указания. Обжалваното определение е съобразено със закона и трайно установената практика на ВКС, поради което и по тази част от формулираните въпроси не следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Исковата молба трябва да съдържа конкретни реквизити, които законът императивно въвежда, с цел индивидуализиране предмета на делото чрез ясно посочване на правно значимите факти и търсената от ищеца защита във връзка с тях. Необходимо е да се изложат точно и ясно всички обстоятелствата, на които ищецът основава иска си. Петитумът трябва да е ясно формулиран, за да може съдът да определи естеството на спорното материално правоотношение, да даде правилната правна квалификация на заявените претенции и съобразно нея да разпредели доказателствената тежест на страните. Ето защо, при констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК, съдът трябва да процедира по начина, указан в чл. 129, ал. 2 ГПК като предостави възможност на ищеца да отстрани констатираните нередовности в исковата молба чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а при неизпълнение на указанията за това – да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по същество на спора съдебно решение. Поради това, след като е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 129, ал. 2 ГПК, съдът разполага с правомощието и е длъжен да върне исковата молба.
Правилен е изводът на въззивния съд, че при предявени искове по чл. 108 ЗС от двама различни ищци-собственици на самостоятелни обекти в жилищна сграда, ищците трябва да посочат ясно към коя главна вещ принадлежат несамостоятелните обекти, доколкото за съда съществува задължение да установи, че конкретно лице е собственик на принадлежностите. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че тези фактически обстоятелства не е могло да бъдат изведени от представените доказателства, защото в приетите по делото нотариални актове не са описани изрично конкретните зимнични помещения и не става ясно кое от тях към кой самостоятелен обект в сградата принадлежи. Освен това, ищците не са заплатили в пълен размер дължимата държавната такса за разглеждане на предявените искове, което само по себе си е достатъчно основание за връщане на исковата молба.
По същите съображения не може да се сподели и оплакването за очевидна неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателите не са отстранили нередовностите в подадената искова молба в дадения за това срок, при ясни и точни указания на районния съд, поради което законосъобразно въззивният съд е потвърдил постановеното определение за връщане на исковата молба, съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК.
Поради липса на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 3784/20.08.2019 год. по в. ч. гр. д. № 447/2019 год. на Окръжен съд – Благоевград по подадената от „Огис“ ЕООД и О. И. С., чрез общия им процесуален представител адв. Д. Х. от АК – Б., частна касационна жалба вх. № 3277/02.10.2019 год. срещу него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: