О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
гр. София, 17.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело № 3625/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение № 439/28.03.2016 г. , постановено по в. гр.д. №2992/2015 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба на П. С. К. и А. П. К. от [населено място] , чрез адв. Н. А. .
С касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение.Касаторът развива съображения, че хипотезата на чл. 124,ал.5 ГПК в случая не е изпълнена, поради което предявеният иск е неоснователен.Навеждат се доводи и за неправилност на решението в частта за разноските.Касаторите твърдят, че не са станали причина за завеждане на делото, поради което не следва да понесат отговорността за направените от другата страна разноски. С касационната жалба се представя Изложение на основанията за допускане на касационното обжалване съгл. чл. 284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Т. И. П. от [населено място] , чрез адв. Ц. К. от АК П. счита , че не са налице законовите предпоставки за допускане на въззивното решение до касаационно обжалване.
Третите лица –помагачи Н. Т. П. и Д. И. П. , не вземат становище относно допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 643/25.02.2015 г. постановено по гр.д. №19566/2013 г. на Пловдивския районен съд ХVІІ-ти гр. състав , в частта в която в отношенията между ищеца Т. И. П. от [населено място] и ответниците П. С. К. А. П. К. е признато за установено , че от неизвестен извършител / извършители/ са извършени престъпни деяния , изразяващи се преправянето на съдържанието на констативен акт №14 и констативен акт №15, издадени за обект „Ремонт и реконструкция на лятна кухня в северната част в имот пл. №119, кв.401 – стар, по плана на Старинна градска част , [населено място] като първоначалните им дати 25.06.2004 г. и 29.06.2004г. са променени съответно на 20.10.1999 г. и 12.11.1999 г., както и в съставянето на неистински окончателен доклад по чл. 168,ал.6 от ЗУТ №Н-204/01.02.2005 за същата сграда с неавтентични подписи, положени от името на арх. М. М. и инж. С. Бозов.
За да постанови това решение въззивният съд е приел, че предявеният иск с пр. осн. чл. 124,ал.5 ГПК е допустим като правния интерес от повдигнатия правен спор е изведен от възможността съдебното решение да се използва като основание за отмяна на влязло в сила решение №1573/21.05.2010 г. по описа на ПРС VІ гр. състав по приключило делбено дело , както и от обстоятелството , че е постановен отказ да бъде възбудено наказателно преследване за първите две престъпление , на осн. чл. 24,ал.1,т.3 НПК , а по отношение на третото престъпление наказателното производство е било прекратено. В тази насока въззивният съд се е позовал на определението по ч.гр.д. № 127/2014 г. на ВКС, І г.о., с което е отменено определение за прекратяване на производството поради липса на правен интерес на предявения иск като ВКС е приел, че такъв е налице предвид възможността решението по делото да послужи като основание за отмяна на влязло в сила решение по приключилото между страните делбено дело , с което ищецът Т. П. е осъден да заплати на ответниците П. К. и А. К. на осн. чл. 72 ЗС сумата от 20 883,33 лв. , представляваща увеличената стойност на делбения имот вследствие извършени подобрения , а качеството на последните на добросъвестни владелци е изведено от трите документа.
Прието е също така , че събраните по делото доказателства установяват по безспорен начен , че датите на дата акта съответно акт обр. 14 и акт обр. 15 са подправени , а подписите положени на окончателния доклад по чл. 168 ,ал.6 от ЗУТ на арх. М. М. и инж. С. Бозов, са неавтентични .Посочено е също така, че трите документа като писмени доказателства са представени и приобщени към доказателствения материал по гр.д. № 2867/2005 г. на Пловдивския районен съд , V- ти гр. състав. С оглед на това е формиран извод , че са извършени престъпни деяния – подправка на сочените документи и независимо от това дали актовете и протокола се приемат за официални или частни документи е налице съставомерност и по двата състава на престъпленията по чл. 308 и чл. 309 НК.
При тези , решаващи мотиви в представеното изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси:
1.Установяването на посоченото конкретно престъпно обстоятелство , предмет на иска за отмяна на кое влязло в сила решение може да послужи и въобще възможно и допустима ли е подобна отмяна от гл. точка на законовите предпоставки за отмяна по реда на чл. 303,ал.1,т.2 ГПК.
2.След като съдът е приел, че предявеният иск е допустим , следва ли още в това производство да изследва и обоснове предпоставките за отмяна на влязлото в сила решение т.е. визираната в текста на чл. 124,ал.5 ГПК хипотеза да послужи за отмяна на едно влязло в сила решение , не се ли свързва и с основателността на така предявения иск като ако липсва възможността от правна страна да се допусне такава отмяна , това не би ли довело до отхвърляне на иска , дори само по себе си съдът да е квалифицирал твърдяното обстоятелство за престъпно.
Посочено е, че по така формулираните въпроси са изпълнени основанията по чл. 280,ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
По отношение на първия поставен въпрос е посочено, че възивното решение е постановено в противоречие с Р №18/29.01.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4657/2014 г. , Р №34/11.04.2011 г. по т.д. №1106/2010 г. на ВКС, І г.о. и Р№ 368/22.04.2010 г. на ВКС по гр.д. №141/2010 г.
Досежно втория въпрос се сочи противоречие с Р №1/24.01.2013 г. на ВКС по гр.д. № 970/2012 г. и Р № 725/03.06.1993 г. на ВКС , ІV г.о. по гр.д. №1769/1992 г. .
Съгласно разясненията дадени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г. за да се допусне въззивното решение до касационно обжалване жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане във въззивното решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и по отношение на него да е обосновано и изпълнено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК .
В случая тези законови изисквания не са изпълнени.
Видно и от посочените обуславящи въззивното решение мотиви, формулираните от касатора въпроси не са били предмет на разглеждане в него и с оглед на това не са могли да обосноват решаващите изводи на въззивния съд. Това обстоятелство е посочено и от самия касатор в представеното от него изложение. Следователно същите нямат характер на правни въпроси по см. на чл. 280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно основание касационното обжалване да не се допуска. Независимо от това следва да се каже, че задължителна практика – решения на ВКС, постановени при усл. на чл. 290 ГПК посочена от касатора във връзка с първия въпрос , нямат за предмет неговото разрешаване.Във всички тях е съдът е посочил фактическите състави, които влизат в хипотезата на чл. 303,ал.1,т.2 ГПК като първият от тях е именно , когато по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ. Доколкото в случая става въпрос за документи, които са били представени по делото за делба, приключило с влязло в сила решение и същите не са били оспорени, тяхната неистинност би могла да се установи само в рамките на наказателен процес с влязла в сила присъда или с установителен иск по чл. 124,ал.5ГПК , когато са налице предвидените там предпоставки- наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24,ал.1,т.2-5 НПК или е спряно на някое от основанията по чл. 25т.2 или чл. 26 от НПК. /в този смисъл – мотивите към т.3 от ТРОСГТК №5/2012 г./Що се отнася до това по отношение на кое влязло в сила решение може да се иска отмяна въз основа на решението по предявения иск с пр. осн. чл. 124,ал.5 ГПК, отговор е даден още с определението на ВКС , с което е отменено прекратителното определение по делото поради липса на правен интерес.
Вторият формулиран въпрос също не е бил предмет на разглеждане и в посочените решения на ВКС . Същевременно с въззивното решение съдът правилно и в съответствие с трайната съдебна практика не се е занимал с основателността на една бъдеща молба за отмяна по чл. 303,ал.1,т.2 ГПК, доколкото тази основателност може да бъде преценена единствено в производството по отмяна като нейната основателност или неоснователност нямат отношение към основателността или неоснователността на иска с пр. осн. чл. 124,т.5 ГПК.
С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. счита, че не са изпълнени изискванията за закона, обуславящи достъпът до касационно обжалване и такова не следва да се допуска.
Предвид изхода от настоящото производство, касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените в производството разноски в размер на 700 лв. адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, ВКС, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 439/28.03.2016 г. , постановено по в. гр.д. №2992/2015 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба на П. С. К. и А. П. К. от [населено място] , чрез адв. Н. А. .
ОСЪЖДА П. С. К. и А. П. К. от [населено място] , да заплатят на Т. И. П. от с. гр. , направените в настоящото производство разноски в размер на 700 лв.адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: