О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 17.01.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1815/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Кълектор“ ЕООД, гр. Варна срещу решение № 59 от 20.03.2018 г. по в. т. д. № 25/2018 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 796 от 24.11.2017 г. по т. д. № 656/2017 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу „Енерго-Про Мрежи“ АД, гр.Варна иск с правно основание чл. 99 във връзка с чл. 92 ЗЗД за сумата 26 040 лв., представляваща част от неустойка в размер на 57 600 лв., дължима на В. А. Н. за периода 31.05.2014 г. – 11.03.2016 г., на основание чл. 49, ал. 1 от ОУДПЕЕЕМ на „Енерго-Про Мрежи“ АД, за оставане без ток в обект с абонатен номер [ЕГН], клиентски № [ЕГН], с адрес на потребление: гр. Варна, ул. „Илю войвода“ № 18А, което вземане е прехвърлено от В. Н. на „Кълектор“ ЕООД с договор за цесия от 29.09.2016 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на закона. Изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, че: наличието или липсата на средство за техническо измерване няма самостоятелно значение за захранването на обекта с ел. енергия, а е от значение за отчитането и заплащането й; в тежест на ищеца е да докаже, че потребителят е притежавал електроинсталация в имота, годна да бъде свързана с електропреносната мрежа към датата на съответното искане за свързване; енерго предприятието не се явява неизправна страна по договора за доставка на ел. енергия при общи условия, тъй като невъзможността за присъединяването се дължи на неизпълнение на задълженията на абоната. Счита тези изводи за немотивирани и противоречащи на събраните по делото доказателства и на материалния закон. Развива подробни съображения в подкрепа на застъпваната и пред инстанциите по същество своя теза, че ответното дружество не е изпълнило вмененото му от закона задължение за монтиране на нов електромер в ел. табло, разположено на границата на собственост на обекта на потребление, както и че снабдяването на абоната с ел. енергия съгласно чл. 104а ЗЕ и задължението на енерго дружеството да изгради и поддържа собствените си ел. съоръжения и обекти съгласно чл. 25 от ОУДПЕЕЕМ на „Енерго-Про Мрежи“ АД не предпоставя задължението на абоната да изгради и поддържа ел. инсталацията след границата на собственост съгласно раздел VІІ от Наредба № 6 от 24.02.2014 г. ППКЕЕПРЕМ. Отделно от това, според касатора, от всички събрани по делото доказателства, в т. ч. от заключението на техническата експертиза и показанията на разпитаните свидетели, не е установено по безспорен начин, че вътрешната ел. инсталация в обекта е неизправна и това е причина за недоставянето на ел. енергия.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото и по-конкретно направените във въззивната жалба; 2. Следва ли въззивният съд служебно да следи за правилността на първоинстанционното решение и да приложи императивна правна норма, дори ако нейното нарушение не е било въведено като основание за обжалване; 3. Може ли неизправна страна по правоотношение за доставка на ел. енергия („Енерго-Про Мрежи“ АД) да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение с оглед разпоредбата на чл. 63 ЗЗД; 4. Следва ли въззивният съд да основе мотивите си на конкретна правна норма или задължителна практика, с оглед задължението мотивите на съда да съдържат изложение за приложение на закона или е достатъчно той да обсъди само фактическата обстановка и събраните доказателства; 5. Снабдяването на абоната с ел. енергия съгласно чл. 104а ЗЕ и задължението на енерго дружеството да изгради и поддържа собствените си ел. съоръжения и обекти съгласно чл. 25 от ОУДПЕЕЕМ на „Енерго-Про Мрежи“ АД не предпоставя ли задължението на абоната да изгради и поддържа ел. инсталацията след границата на собственост съгласно раздел VІІ от Наредба № 6 от 24.02.2014 г. ППКЕЕПРЕМ“.
По отношение на последния въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на съдебна практика, а за останалите въпроси – че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ІV г. о., решение № 36 от 07.08.2015 г. по т. д. № 465/2014 г. на ІІ т. о., решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV г. о. и решение № 66/2012 г. на ІІ г. о. (за първия въпрос); т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за втория въпрос); решение № 103 от 10.08.2015 г. по т. д. № 1112/2015 г. на ІІ т. о. (за третия въпрос); ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., Тълкувателно решение № 1/2001 г. – т. 19, Тълкувателно решение № 1/2013 г. – т. 19, решение № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ т. о. и решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV г. о. (за четвъртия въпрос).
Освен по поставените въпроси, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение, обосновано с твърдението, че изводите на въззивния съд противоречат на събраните по делото доказателства.
Ответникът по касация – „Енерго-Про Мрежи“ АД, гр.Варна – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 02.07.2018г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: между В. А. Н. и „Енерго – Про Мрежи“ АД (с актуално фирмено наименование „Електроразпределение север“ АД) е възникнало правоотношение по договор за доставка на ел. енергия, сключен при Общи условия, за обект на потребление в гр.Варна, ул. „Илю войвода“ № 18-А; На 30.03.2012 г., след отправено от абоната искане вх. № 975562, с което е съобщено за авария на ел. мрежа на адреса на потребление, служители на ответното дружество са осъществили ремонт на място на захранващ кабел и са възстановили електрозахранването към имота; По повод жалба от 06.03.2013 г. от потребителя за липса на ел. енергия, с писмо изх. № 164011/22.03.2013 г. ответното дружество е уведомило същия, че при извършена в негово присъствие проверка на място е установено, че СТИ за обекта е откраднато, като абонатът е приканен да уведоми полицията и да монтира помощен стълб в имота си като необходимо условие за възстановяване на електрозахранването; Монтажът на новото СТИ към имота на абоната е осъществен на 11.03.2016 г., съгласно Констативен протокол № 11161717 от същата дата; В периода от 29.12.2006 г. до м. 10.2016 г., включително и след отстраняване на съобщената от абоната авария, има данни за отчетена от СТИ ползвана ел. енергия за обекта единствено за м. 12.2008 г., като за всички останали месеци за период от десет години по правоотношението за доставка на ел. енергия не е отчетено потребление и няма начислявани парични задължения; На 29.09.2016 г. между потребителя В. Н. и ищеца „Кълектор“ ЕООД е сключен договор за цесия с предмет парично вземане за сумата 57 600 лв., посочена като дължима от енерго дружеството на цедента неустойка на основание чл. 49 от ОУДПЕЕЕМ на „Енерго-Про Мрежи“ АД за периода 30.03.2012 г. – 11.03.2016 г. за обект с абонатен номер [ЕГН], клиентски № [ЕГН].
Въззивният съд е приел, че въз основа на безспорния факт, че в периода от 22.03.2013 г. – датата на установяване на кражбата на средството за техническо измерване, до 11.03.2016 г. (Констативен протокол № 11161717) не е било монтирано СТИ, което да отчита консумираната ел. енергия в обекта на потребителя, не може да се направи извод за ангажиране отговорността на ответното дружество за заплащане на неустойка по реда на чл. 49 от ОУДПЕЕЕМ на същото. Изразено е становището, че наличието или липсата на СТИ няма самостоятелно значение спрямо възможността за захранване на обекта на потребителя (цедент на ищеца) с ел. енергия, а е от значение за отчитането и заплащането й и че в случая незахранването на обекта с ел. енергия е резултат от неизправността на самия потребител, доколкото по делото не е доказано същият да е притежавал електроинсталация в имота, годна да бъде свързана с електропреносната мрежа към датата на искането за свързване и отговаряща на изискванията за техническа и пожарна безопасност, в какъвто смисъл е вмененото задължение на потребителите в чл. 16, т. 3 и 4 от Общите условия. В тази връзка решаващият състав е счел, че в показанията на ангажирания от ищеца свидетел (св. А. Т.) не се съдържат твърдения, пряко относими към състоянието на съществуващата инсталация в обекта след границата на собственост, а в частта им, в която се сочи, че до влизането си в болница за период от една година потребителят е ползвал ел. енергия, показанията са преценени като недостоверни поради противоречието им със събраните по делото доказателствата, установяващи, че за почти целия период от 30.11.2006 г., включително и след монтиране на СТИ през м. март 2016 г., в имота не е ползвана и отчитана ел. енергия.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и по-конкретно направените във въззивната жалба не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно постоянната практика на касационната инстанция, в т. ч. и представените от самия касатор решения, въззивният съд е длъжен да се произнесе по възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване. В случая, твърдението на касатора е, че съдът не е разгледал възраженията му във връзка с момента и мястото на монтиране на СТИ, както и във връзка с преценката на показанията на посочения от ответника свидетел. Видно от мотивите на обжалвания акт обаче, решаващият състав е приел, че наличието или липсата на СТИ няма самостоятелно значение спрямо възможността за захранване на обекта с ел. енергия, а касае отчитането и заплащането на такава. Следователно, въпросът кога ответното дружество е изпълнило задължението си за монтиране на СТИ и дали е спазило нормативните изисквания относно мястото на монтирането му, е преценен от съда като ирелевантен за конкретния спор, поради което не са обсъждани и направените в тази връзка доводи и възражения на въззивника. Преценката за това кои факти са относими за решаване на делото е в изключителната правораздавателна компетентност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и проверката за нейната обоснованост и законосъобразност е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Що се отнася до необсъждането на показанията на посочения от ответника свидетел, макар в мотивите на въззивния акт действително да липсва такова обсъждане, това не би довело до неправилност на акта, а следователно поставеният в тази връзка въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване. С оглед изрично разпределената между страните доказателствена тежест, установяването на състоянието на електрическата инсталация в обекта на потребление през процесния период е вменено в задължение на ищеца, а не на ответника. Поради това, от значение за установяване на посочения положителен факт (съществуването на работеща ел. инсталация) са показанията на осигурения от ищеца свидетел, които са обсъдени надлежно от въззивния съд, а не показанията на свидетеля на ответника, с които последният цели провеждане на насрещно доказване на твърдяния от него отрицателен факт (за несъществуване на ел. инсталация).
По отношение на втория въпрос касационният контрол не може да бъде допуснат поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както беше посочено по-горе, въззивният съд е приел, че наличието или липсата на СТИ няма самостоятелно значение спрямо възможността за захранване на обекта на потребителя с ел. енергия, а е от значение за отчитането и заплащането й. С оглед на това, разпоредбата на чл. 120 ЗЕ се явява неотносима за конкретния спор. Изводът за неотносимостта й следва също и от самия предмет на спора, доколкото претенцията е за присъждане на обезщетение поради незахранване на обекта на потребителя с ел. енергия, а не поради неизпълнение на задължението на ответното дружество за поставяне на СТИ при спазване императивните изисквания на чл. 120 ЗЕ.
Липсва основание за допускане на касационното обжалване и по отношение на третия от въпросите по изложението. Освен, че въпросът съдържа твърдението на самата страна за неизправност на ответното дружество, какъвто извод в атакуваното решение липсва, по отношение на същия не е доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното от касатора решение № 103 от 10.08.2015 г. по т. д. № 1112/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. е неотносимо към така поставения въпрос. Същото е постановено по искове с правно основание чл. 186, ал. 3 във вр. с ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите за отстраняване от съдържанието и за преустановяване прилагането на клаузата на чл. 29, ал. 4 от „Общи условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на „ЧЕЗ Разпределение България” АД (одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-056/07.11.2007 г. и изменени с решение № ОУ-03/26.04.2010 г.) поради нейната неравноправност и нищожност по смисъла на чл. 143 и чл. 146, ал. 1 З., а не относно изпълнението на задълженията на страните по договор за доставка на ел. енергия, какъвто именно е настоящият случай.
Четвъртият въпрос, поставен от касатора, е основан на твърдението, че решението не съдържа съображения за приложението на конкретна правна норма или задължителна съдебна практика, което твърдение обаче не съответства на изложените към акта мотиви – в същите са посочени както правните норми, относими към квалификацията на претенцията, така и преценените от съда като приложими разпоредби от Общите условия на ответното дружество. С оглед на това и доколкото самият касатор не сочи кои правни норма, съответно коя задължителна практика е следвало да бъдат обсъдени, поставеният от него въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Общата предпоставка за допускане на касационно обжалване не е налице и по отношение на последния от поставените въпроси, което следва от обстоятелството, че изводът на въззивния съд за обусловеност на доставката на ел. енергия от съществуването на изградена от абоната ел. инсталация след границата на собственост на имота е направен с оглед изричната клауза на чл. 16, т. 3 и 4 от Общите условия, при които е сключен процесният договор за доставка на ел. енергия и които са неразделна част от него. Следователно, отговорът на въпроса предполага тълкуване на обвързваща страните договорна клауза, а не обвързваща неограничен кръг адресати правна норма. Ето защо, не може да се счете, че по отношение на този въпрос са осъществени и предпоставките на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, отъждествявайки твърдяната от него очевидна неправилност с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Варненски апелативен съд решение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация „Енерго-Про Мрежи“ АД, [населено място] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1584 лв. – адвокатско възнаграждение (с ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път е удостоверено от представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 13703 от 30.05.2018 г. и платежно нареждане за кредитен превод от 07.06.2018 г. на „ПИБ“ АД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 59 от 20.03.2018 г. по в. т. д. № 25/2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Кълектор“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул. „Георги Живков” № 22 /партер-вътрешен двор/ да заплати на „Енерго – Про Мрежи“ АД (с актуално фирмено наименование „Електроразпределение север“ АД), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр.Варна, В. Т. – Е, бул. „Владислав Варненчик“ № 258 разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 584 (хиляда петстотин осемдесет и четири) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: