О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София 21.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело №1869/2019г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. А. М., [населено място], срещу въззивно решение №173/2018г. по гр.д. № 322/2018г. на Апелативен съд – Пловдив. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по въпросите : 1/При придобиване правото на собственост върху недвижим имот по давност и наличие на признаване от ищеца, че е лишен от достъп до имота повече от 20 години, може ли да се приеме за недоказан началния момент на владението от ответника; 2/ Допустимо ли е с косвени доказателства да се установява правоприемство, доколкото правосубектността на ищеца е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск.Може ли правоприемство на юридическо лице да се приеме като „възприето от общото събрание на сдружението; 3/Чия е доказателствената тежест за оборване презумпцията на чл.83 ЗС при твърдение на ищеца, че не владее имота от 20 години, а на ответника –че владее имота от 25 години насам; 4/Как може да се докаже, че владението върху имота е установено или поддържано с насилие; 5/Годни ли са да оборят възражението за изтекла придобивна давност или за осъществено владение за повече от 10 години следните доказателства : оспорен от ответника частен документ, обективиращ договор за наем, гласни доказателства, оборени с други гласни доказателства; 6/Давността по чл.79,ал.1 ЗС, текла в полза на владелеца, счита ли се прекъсната в хипотезата на чл.116,б.“Б“ ЗЗД при неуспешно водене на негаторен иск по чл.109 ЗС; 7/При позоваване на придобивна давност, от кой момент се зачитат правните и последици; 8/Как се разпределя доказателствената тежест между страните при оборване презумпцията по чл.69 ЗС; 9/Следва ли съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания и възражения. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и доказателствата във връзка с тях. Твърди се, че даденото от въззивния съд решение по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в приложени решения.
Ответникът по касационната жалба Сдружение с нестопанска цел „Български есперантски съюз“, гр.Пловдив, оспорва касационната жалба в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 205/18г. по гр.д.№ 1639/2017г. на Пловдивския окръжен съд, с което е уважен предявеният от сдружението с нестопанска цел срещу Й. А. М. иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на недвижим имот – склад -самостоятелен обект в сграда /подробно описан/ и на основание чл.537,ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост върху същия имот, издаден в полза на ответника въз основа на обстоятелствена проверка.
След анализ на събраните по делото доказателства, в т.ч. удостоверение от СГС по данни от азбучника за регистрирация на Български есперантски съюз /БЕС/ по ф.д. № 121 / 1934 г./липсващо/, въззивният съд е приел относно активната материалноправна легитимация, че към момента на регистрацията на БЕС е действал Закона за юридическите лица, обн. ДВ бр.13 от 20.04.1933 г. и отменен ДВ бр.182/09.08.1949 г. с приемане на Закона за лицата и семейството.Съгласно чл.46 ЗЮЛ съществуващите юридически лица, за да запазят и в бъдеще това си качество, са длъжни в продължение на една година от влизане в сила да поискат вписването си от надлежния окръжен съд. С. съществува от 1907г. и в изпълнение на тази разпоредба е била извършена първоначалната му регистрация през 1934 г. По силата на чл.157 ЗЛС,сдруженията които са придобили качество на юридическо лице преди влизане на закона в сила,запазват това си качество и след отмяна на ЗЮЛ сдружението е продължило да съществува като правен субект. Това се подкрепя и от протокол от 13.02.1991 г. на общо събрание на есперантистите, видно от който същите вземат решение за регистриране на БЕС – правоприемник и продължител на основания през 1907 г. БЕС, регистриран по ф.д. 121/1934 г. От всички доказателства може да се направи извод, че регистрираното по ф.д. 9449/ 21.11.1991 г. сдружение с нестопанска цел е правоприемник на регистрираното по ф.д. 121/ 1934г. сдружение „Български есперантски съюз“, основано през 1907г. Със заповед № 225/26.08.1987 г. на ОНС – Пловдив е отчуждена частта от избения етаж от имот пл.№ *, както и целият избен етаж и партерното складово помещение в североизточната част на сградата на [улица]с обещетяване на собствениците. Разходите по преустройство на избения и частта от партерния етаж на сградата са за сметка на инвеститора – Български есперантски съюз. Със заповед от 1989 г. на ОНС – Пловдив е наредено новопостроения обект „Дом на БЕС“ да се предаде от СКД“Изграждане на селищни системи на БЕС. Обектът „Дом на БЕС“ в имоти пл.№* и № * е проектиран по одобрено задание от 29.09.1983г. и построен съгласно одобрен проект от 06.09.1985г. и строително разрешение №44/ 17.04.1984г. Същият е напълно завършен и предаден в експлоатация с акт 16 от 26.05.1988г. Обектът представлява избен етаж- клуб,със застроена площ от 128,53 кв.м /процесният имот/ и партерен етаж-заседателна зала ,канцелария и фоайе. В резултат на реконструкцията западният вход през коридора на жилищната сграда към него е зазидан,а достъпът се е осъществявал през вход от партерния етаж,впоследствие реституиран. По отношение на този имот е водено реституционно производство за отмяна на отчуждаването и със Заповед на Кмета е отказано да бъде отменено отчуждаването и възстановена собствеността върху избения етаж. Имотът не е актуван като държавен до 01.06.1996 г. нито като общински след тази дата. Въз основа на тези фактически и правни изводи и с оглед разпоредбата на чл.2 ал.3 ЗОС /ред., ДВ бр.44 / 1996 г./, въззивният съд е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот.Относно правоизключващото възражение на ответника, че е придобил имота по давност, текла от 1992г. въззивният съд след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е приел следното : От показанията на свидетелите на ищеца /членове на сдружението/ става ясно, че имотът е предоставен на ищеца през осемдесетте години на миналия век, в него е извършено преустройство със средства на ищеца,в резултат на което съществуващия вход към имота е зазидан, а достъпът се е осъществявал през помещението,намиращо се над него, което след отчуждаването също се е стопанисвало от него. Имотът е ползван от ищеца за провеждане на различни мероприятия,а за период 1991 г. – 1994 г. е бил отдаден под наем за кафене.След изтичане на наемния договор ищецът е продължил да ползва имота до 1996 г. – 1997 г., когато след реституцията на партерното помещение входът за достъп до имота е бил затворен. Самите свидетели са правели опити да се споразумеят със собствениците ,които живеят в жилищната сграда да се отвори вход и се осигури достъп. При тези опити ответникът е причинил средна телесна повреда на единия свидетел, за което се е признал за виновен по споразумение по нохд №763/2000г. на ПРС. От показанията на свидетелите на ответника се установява,че през 1992г. ответникът поискал помощ, за да разбие стената към помещението на приземния етаж и да си го вземе. Стената съществувала до 1992г.-1993г. и ответникът сам я разрушил. Свидетелите не са ходили в имота след 1992г.
При тези данни въззивният съд е приел, че фактическият състав на придобивната давност като оригинерен придобивен способ включва упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене,продължило повече от 10 години и без противопоставянето на носителя на правото на собственост. Владението като елемент от фактическия състав на придобивната давност следва да е непрекъснато,явно, спокойно да не е установено и поддържано с насилие. В случая не е установено от кой момент насетне ответникът е започнал да е упражнявал фактическа власт доколкото твърдението му,че владее считано от 1992 г. насетне, е оборено от събраните доказателства. Установено е, че в периода 1991 – 1994 г. имотът е бил предоставен под наем от ищеца на трето лице ,както и че до 1996- 1997 г. , когато достъпът до имота е бил преустановен, същият се е ползвал от ищеца и за негови нужди. Не е установено ответникът да е владял непрекъснато, нито владението да е било спокойно и необезпокоявано, тъй като ищецът е правил опити за възстановяване на достъпа до имота, дори се е стигнало до физически сблъсък, провокиран от ответника. Образувано е и гр.д. гр.д. 1398 / 2004 г. на ПРС с предмет негаторен иск, предявен против ответника за предоставяне на достъп до процесния имот през входа на жилищната сграда. Искът е отхвърлен като е прието,че ищецът не е собственик на този имот на сочено основание – давностно владение,тъй като не може да се придобие вещ по давност, ако лицето е собственик на друго основание.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК.
Така, както е поставен въпросът за правоприемството,не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението, тъй като липсва спор за правосубектността на ищеца като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на процеса. Ищецът е юридическо лице и притежава правосубектност. Колкото до установяването на правоприемството му с „Българския есперантски съюз“, това е въпрос по съществото и даденото разрешение от въззивния съд е въз основа на събрания доказателствен материал. Останалите въпроси, касаещи доказването на релевираното от ответника /касатор/ твърдение, че е собственик на процесния имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Основният решаващ извод на въззивния съд е, че ответникът не е доказал кога е установил фактическа власт и явно и спокойно владение върху имота с намерение за своене. Изводът е направен въз основа на гласните и писмени доказателства като, в т.ч. и влязлото в сила решение по предявения срещу него от настоящия ищец иск с правно основание чл.109 ЗС за преустановяване на неоснователни действия, пречещи на ищеца да упражнява правото си на собственост. Първият и третият въпрос, касаещи изявление на ищеца, че ответникът владее имота, са ирелевантни, тъй като не са включени в изводите на въззивния съд. Той не е обсъждал изявление,респ. признание на ищеца за осъществено срещу него владение за период над 10 години, и такова оплакване. Следва да се отбележи, че исковата молба /стр.7/ съдържа твърдение, че ответникът не е владял имота явно и непрекъснато за период повече от десет години, а фактическата власт е установена по скрит начин. Четвъртият и петият въпрос са изцяло по същество и касаят изпълнението на доказателствената тежест в процеса. В случая следва да се посочи, че в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е разпределил доказателствената тежест в процеса като след анализ на ангажираните доказателства е изложил мотиви кои факти приема за установени и кои за неосъществили се. Изложеното се отнася и до осми въпрос като следва да се посочи и че са съобразени постановките на т.2 от ТР№11/2012г., ОСГК. Въпроси шест и седем относно прекъсването на в хипотезата на чл.116,б.“Б“ ЗЗД при неуспешно водене на иск по чл.109 ЗС и от кой момент се зачитат правните и последици на изтеклата придобивна давност са изцяло неотносими към изхода на делото, тъй като липсва извод в обжалваното решение за прекъсване на текла в полза на ответника придобивна давност в някоя от хипотезите на чл.116 ЗЗД, както и относно момента на настъпване на правните последици на изтекла такава. Процесуалноправните въпроси относно приложението на чл.269 ГПК и задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания и възражения, не е решен от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора съдебна практика и не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд съгласно установената практика на ВКС, вкл. посочената от касатора, е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните,както и оплакванията във въззивната жалба. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Посоченото от касатора решение №446/2011г. по гр.д.№1375/2010г. на ВКС, че инициативата за събиране на релевантни доказателства може да изхожда от въззивния съд или да бъде упражнена по реда на чл.266,ал.3 ГПК не може да се прецени като относимо. Не се сочат конкретни несъбрани от въззивния съд доказателства по реда на чл.266, ал.3 ГПК, а освен това относно процесуалните задължения и дейността на въззивната инстанция по ГПК /2007г./ е налице ТР№3/2013г., ОСГТК, съобразно постановките на което въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза,оглед освидетелстване/ само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за служебното прилагане на императивна материалноправна норма. В случая въззивният съд с определение от 11.07.2018г. се е произнесъл по доказателствените искания във въззивната жалба като е приел, че не са налице предпоставките на чл.266,ал.3 ГПК. В останалата си част изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК съдържа фактически въпроси и твърдения, както и касационни оплаквания за нарушения на материалния закон и процесуалния закон, както и за необоснованост на обжалваното решение, които не могат да послужат пряко като основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл.288 ГПК.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 080 лева, съгласно приложения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №173/2018г. по гр.д. № 322/2018г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Й. А. М., [населено място], да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Български есперантски съюз“, гр.Пловдив, разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 3080 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: