О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 22.01.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 5569 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 24110 от 19.08.2015 г., подадена от Й. М. П. и С. Д. П. чрез адвокат С. С. от АК – П., която е насочена против решение № 1366 от 17.07.2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІ граждански състав, постановено по в.гр.д. № 1643/2015 г.
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена срещу обжалваем съдебен акт в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата по касация К. С. М. е депозирала отговор чрез адвокат И. Н. Ц. от АК – П., в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски.
Отговор на касационната жалба не е постъпил от конституирания в първоинстанционното производство като трето лице – помагач на ответниците по иска – Н. Д. Б..
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил решение № 1294 от 16.04.2015 г. на РС – Пловдив, ХІV гр. състав, по гр.д.№ 13221/2014 г., с което е признато за установено по отношение на Й. М. П. и С. Д. П., че К. С. М. е собственик на основание договор от 1997 г. за доброволна делба на съсобствено имущество между правоимащи на ТКЗС – заличено, [населено място], на сграда с идентификатор 59032.30.258.1, находяща се в [населено място], разположена в поземлен имот с идентификатор 59032.30.258, със застроена площ от 373 кв.м.; брой етажи – 1; с предназначение: селскостопанска сграда; сграда с идентификатор 59032.30.257.1, находяща се в [населено място], разположена в поземлен имот с идентификатор 59032.30.257, със застроена площ от 909 кв.м., брой етажи – 1; с предназначение: селскостопанска сграда и на сграда с идентификатор 59032.30.260.1, находяща се в [населено място], разположена в поземлен имот с идентификатор 59032.30.260, със застроена площ от 123 кв.м.; брой етажи – 1; с предназначение: селскостопанска сграда, както и е отменен на основание чл. 537, ал. 2, изр. последно ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по обстоятелствена проверка от 29.01.2014 г. с № 33, том І, рег. № 337, дело № 29 от 2014 г. на нотариус С. К., рег. № 001 от регистъра на Нотариалната камара, вписан в СВ, с който Й. М. П. и съпругата му С. Д. П. са признати за собственици на описаните недвижими имоти.
Въззивният съд е приел, че ищцата е придобила собствеността върху процесните сгради на основание договор от 1997 г. за доброволна делба на съсобствено имущество между правоимащи на ТКЗС – заличено, [населено място], който надлежно е породил правното си действие като сключен по реда на § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ във връзка с чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, чл. 52, ал. 1, 2 и 6 от ППЗСПЗЗ и чл. 56, ал. 1, т. 1 ППЗСПЗЗ и чл. 35 ЗС. Установена е пълна идентичност между имотите по този договор и процесните, за които е съставен и атакувания констативен нотариален акт, на който се позовават ответниците. Фактическата власт върху процесните обекти е била предадена на ответника Й. М. П. след подписване на предварителния договор за тяхната покупко-продажба на 18.04.2002 г. Не се спори, че не е сключен окончателен договор за прехвърляне на правото на собственост върху имотите. За процесните имоти в полза на Й. П. и съпругата му е издаден нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 33, том I, рег. № 337, дело № 29 от 2014 г. на нотариус С. К.. Спорът по делото се е съсредоточил върху това дали ответниците са били държатели на имотите или техни владелци, по който въпрос е прието, че в случая презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена, тъй като фактическата власт върху имотите е установена от ответника по иска Й. М. П., след като сградите са му били предадени от собственика за ползване при подписване на предварителния договор за покупко-продажба, а ответниците по иска не са доказали да са обърнали държането във владение, т.е. да са манифестирали намерението си да своят имотите спрямо техния собственик – К. С. М..
Въззивният съд се е позовал на ТР № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК относно разяснението, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест се извършва по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК – всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Спрямо ищцата е прието, че се легитимира като собственик по силата на договора за доброволна делба, чието правно действие Й. М. П. е зачел, тъй като е сключил с нея като собственик предварителен договор за покупко – продажба на имотите. Предвид това по отношение на ответниците по иска е прието, че те трябва да докажат правоизключващото си възражение, че правото й на собственост е изгубено чрез придобиването му от тях – чл. 99, предложение първо ЗС. Въз основа анализа на събраните по делото гласни доказателства е прието, че Й. и С. П. не са провели пълно и главно доказване в подкрепа на твърдението, че от обикновени държатели – придобили фактическата власт върху имотите за ползване след сключване на предварителния договор с ищцата, са се превърнали във владелци, т.е. че са започнали да държат вещта за себе си, като са демонстрирали намерение за своене, отблъскващо владението на собственика. В тази връзка е съобразено безспорното обстоятелство (установено с показанията на свидетеля Б. Г. и признато от П., включително посредством позоваването от тяхна страна на тези показания в о.с.з. пред въззивния съд), че пет години след сключване на предварителния договор Й. М. П. поискал от ищцата да подготви необходимите за изповядване на сделката документи, както и да се сключи окончателен договор. Ирелевантна е причината, поради която до сключване на такъв не се е стигнало – затруднено финансово състояние на ответниците или липса на съдействие от страна на К. С. М.. Релевантно е значението на това поведение – то съставлява признание на правата на ищцата като собственик и има за последица прекъсване на придобивната давност през 2007 г., дори хипотетично да се приеме, че през 2002 г. П. са установили владение, а не държане с настаняването в процесните сгради. Зачитайки правата на собственика, те по същество отричат да държат имотите като свои, което потвърждава извода, че не са манифестирали спрямо К. С. М. промяна в субективното си намерение. Дори да се приеме, че след прекъсването на придобивната давност с признаването на собственическите права на ищеца през 2007 г., от този момент насетне е започнала да тече нова давност, то до момента на подаване на исковата молба (03.09.2014 г.) не е изтекъл изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок.
Не са споделени възраженията във въззивната жалба, че иска за собственост е неоснователен, тъй като е погасено по давност упражняването на правата на К. С. М. по сключения предварителен договор, както и по причина, че тя не е предявила иск за неоснователно обогатяване или за заплащане на остатъка от дължимата сума. В отговор на същите е посочено, че погасяването по давност на тези облигационни вземания не води до изгубване на вещните права, защото правото на собственост и ограничените вещни права, както и исковете за тяхната защита не се погасяват по давност. Като ирелевантно е определено и обстоятелството, че няколко дни преди образуване на делото Й. М. П. и С. Д. П. са прехвърлили имотите на трето за спора лице, конституирано в процеса като помагач на тяхна страна, доколкото действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който с действията си фактически оспорва правото му.
С изложението си касаторите молят касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 10/2012 г. на ВКС, ОСГК, но не формулират правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с тази задължителна практика. Отсъствието на правен въпрос съставлява пречка за допускане на касационното обжалване, доколкото ВКС не разполага с правомощие да постави такъв или да го извлече от съдържанието на касационната жалба или изложението към нея – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Аналогично е разрешението и относно довода за наличие на основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с решение № 1711/2000 г. на ВКС, ІV г.о. Този съдебен акт не е представен, нито пък е формулиран правен въпрос, поради което отсъстват общото и допълнително основания за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В изложението са формулирани следните въпроси: (1) „Допустимо ли е с оглед защитата на гражданския оборот толерирането на бездействието на собственик на недвижим имот, непредприемащ позволените в закона средства за защита на своята собственост преди изтичането на 10-годишния срок от установяване на фактическата власт върху недвижим имот ?” и (2) „С оглед противоречивата теория и съответно съдебна практика – неупражняването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД прави ли упражняващия фактическа власт върху имота добросъвестен владелец, за който с оглед сложния фактически състав тече 5-годишна придобивна давност като добросъвестен владелец ?”. Касаторите считат, че касационното обжалване следва да се допусне по тях в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумент че отговорите ще уеднаквят съдебната практика, както и „ще се укаже на формалните собственици на недвижими имоти защитата на своите права с оглед цялостната защита на гражданския товарооборот и отказването на съдебна закрила при бездействие от страна на собствениците.”.
Първия от въпросите изобщо не може да бъде характеризиран като правен, защото не съставлява питане, касаещо принципен правен проблем. Освен това, упражняването или неупражняването на правата, предоставени на гражданско-правните субекти, е резултат от тяхната свободна преценка. Функцията на съда е да прилага закона, относим към установените по делото факти, както е процедирано и в разглеждания случай. Меко казано правно неиздържано е несъгласието на едната страна с неизгодния за нея резултат да бъде квалифицирано като осъществено от съда „толериране” на другата страна.
Втория от формулираните въпроси няма изискваното съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора. Същият почива на предпоставката по делото да са установени факти, въз основа на които касаторите да биха могли да бъдат определени като „владелци”. Това в случая не е налице. От ангажираните от касаторите доказателства не се установява през 2002 г. да са установили владение върху вещите, обект на предварителния договор за продажба, които са били предоставени единствено „за ползване”. Последното определя касаторите именно като „държатели”, в полза на които не може да тече никаква придобивна давност – нито общата по чл. 79, ал. 1 ЗС, още по-малко кратката по чл. 79, ал. 2 ЗС. Доколкото обсъжданият въпрос не е обуславящ, то същият не представлява основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените по делото разноски – 360 лева, съгласно ДПЗС № 010106 от 28.09.2015 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 24110 от 19.08.2015 г., подадена от Й. М. П. и С. Д. П. чрез адвокат С. С. от АК – П. против решение № 1366 от 17.07.2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІ граждански състав, постановено по в.гр.д. № 1643/2015 г.
ОСЪЖДА Й. М. П. и С. Д. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на К. С. М. сумата 360 (триста и шестдесет) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: