1
8
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 28.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2955 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по подадени от Н. В. Х., М. П. Ч. и С. О. Ч., чрез адв. Н. К. И., ВТАК, както и от А. Х. А., П. А. А. и Х. А. Х., чрез адв. П. С., ВТАК, касационни жалби против решение № 470 от 7. 12. 2018 г. по в. гр. д. № 608/2018 г. на Великотърновския окръжен съд.
Жалбоподателите Н. В. Х., М. П. Ч. и С. О. Ч., чрез адв. Н. К. И., обжалват въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на решение № 210 от 21. 06. 2018 г. по гр. д. № 2114/2015 г. по описа на РС – Горна Оряховица, е уважен предявеният от Й. И. А. против Н. В. Х., М. П. Ч. и С. О. Ч. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е прието за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик, на основание придобивна давност, на следните земеделски имоти, находящи се в [населено място], общ. Л.: 1/. нива от 4,999 кв.м., м. „К. мост“, имот № …. по плана за земеразделяне; 2/. нива от 7,910 дка, м. „М.“, имот № …. по плана за земеразделяне; 3/. нива от 5 дка, м. „П.“, имот № …. по плана за земеразделяне; 4/. нива от 10,001 дка, м. „М.“, имот № …. по плана за земеразделяне; 5/. нива от 5,004 дка, м. „К. мост“, имот № …. по плана за земеразделяне на [населено място], и в частта, с която е отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № …. г. на нотариус И. М. в частта, с която Н. В. Х. е призната за собственик по давност на описаните имоти. Твърди се неправилност на въззивното решение, поради необоснованост на извода на съда за осъществявано владение върху имотите от ищеца в период от десет години преди предявяване на иска и несъответствие на останалите фактическите изводи със събраните по делото доказателства. Иска се допускане до касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Жалбоподателите А. Х. А., П. А. А. и Х. А. Х., чрез адв. П. С., обжалват въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на решение № 210 от 21. 06. 2018 г. по гр. д. № 2114/2015 г. по описа на РС – Горна Оряховица, е уважен предявеният от Й. И. А. против А. Х. А., П. А. Атанасова и Х. А. Х. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е прието за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик, на основание придобивна давност, на описаните по-горе земеделски имоти, находящи се в [населено място], общ. Л., в частта, с която е отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № …. г. на нотариус И. М. в частта, с която Н. В. Х. е призната за собственик по давност на описаните имоти, както и в частта, с която е отменено решение № 210 от 21. 06. 2018 г. по гр. д. № 2114/2015 г. на РС – Горна Оряховица в частите му, с които съдът се е произнесъл по чл. 194, ал. 2 ГПК досежно оспорени договори за наем и аренда (диспозитиви от втори до пети включително на първоинстанционното решение). Развиват се оплаквания за неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения – необсъждане на доказателствата по делото в тяхната съвкупност и неправилна преценка на обсъдените доказателства, поради необоснованост на извода за осъществявано владение върху имотите от ищеца, както и поради постановяването му в нарушение на чл. 79 ЗС. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Ответникът по касационните жалби Й. И. А. не е подал отговор и не е изразил становище по същите.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да отмени първоинстанционното решение в частта по положителните установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и по обусловените от тях искове по чл. 537, ал. 2 ГПК, съставът на въззивния съд е приел за установено, че ищецът Й. И. А. е племенник на Й. А. Ц. (син на брат му И. А. Ц.). Ответницата Н. В. Х. е дъщеря на С. М. В., която е първа братовчедка на Д. К. Ц. (С. В. е дъщеря на М. С. К., който бил брат на Й. С. К., майка на Д. К. Ц.). Й. и Д. Ц. били съпрузи и нямали деца. До смъртта им ищецът, на когото Й. и Д. Ц. прехвърлили притежаваната от тях жилищна сграда и дворно място с н.а. № …. г., се грижил и за двамата съпрузи. Й. Ц. починал 1982 г., а Д. Ц. починала 1983 г. След смъртта си през 1983 г. Д. Ц. не е оставила деца или други низходящи, родители или други възходящи, братя и сестри или техни низходящи, нито съпруг. Следва да се добави, че представеното по делото удостоверение за наследници на Д. К. Ц. № 87/27.11.1992 г. (л. 125 от делото на РС) е непълно и е невъзможно да се прецени оставила ли е същата някакви наследници от четвърти ред (чл. 8, ал. 4 ЗН) – удостоверението не съдържа данни дали Д. К., М. Ч., К. Г., които са роднини от трета степан по съребрена линия на починалата (брат и сестри на майка й) са били живи или починали, евентуално – датата на смъртта им, оставили ли са наследници.
Със заявление вх. № 8476/18. 06. 1992 г. до ПК – Л. Й. Ц. е поискал възстановяване на земеделски земи на наследници на Д. Ц., в което заявление фигурират и процесните пет земеделски имота, за които установителният иск за собственост е уважен от въззивния съд. ПК – Л. е постановила решение № 42/3. 10. 1994 г., придружено със скици, за възстановяване на н-ци на Д. Ц. на процесните пет имота.
Въз основа на събраните гласни и писмени доказателства е прието, че от края на 1994 г. до предявяване на иска (17. 12. 2015 г.) ищецът е владял спорните имоти. Първоначално (според свидетелите за период около десет години) лично е стопанисвал и обработвал земите. Обединил усилията си с други двама собственици на земеделски земи, като тримата обработвали общо 150-200 декара (както притежаваните от всеки от тях земи, така и земи на други лица), взаимно си помагали, общо ползвали притежавана от всеки от тях селскостопанска техника (ищецът имал трактор, закупен 1996 г., видно от представения договор за покупко-продажба на МПС). Върху обработваните имоти тримата отглеждали основно пшеница и малко ечемик. След около десет години прекратили съвместната дейност и ищецът започнал да отдава възмездно земите за ползване на други лица – част от земите на свидетеля Т. Д. и част на свидетеля К. К.. Всички считали ищеца за собственик на процесните имоти и никой не е имал съмнение, че имотите са на други лица. Знаели, че той се грижил за чичо си и стринка си Д. Ц. и предполагали, че от тях е придобил земеделските имоти, както е придобил и къщата им. Един от свидетелите е бил кмет на селото от 1993 г. до 2003 г. и излага в показанията си, че в посочения период никой (включително и ответницата Н. В. Х., която свидетелят познава, и майка й С. М. В., която не познава лично) не е ходил при него с оплакване, че собствените му ниви са завзети и обработвани от ищеца, нито в тази връзка е подаван устен или писмен сигнал/жалба или искано съдействие/помощ от него, като кмет. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите, ангажирани от ищеца, по съображения, че същите са детайлни, основани на техни преки и непосредствени наблюдения, непротиворечиви са, съдържат описание на местонахождението на имотите и показанията им не се опровергават от гласните доказателства на насрещната страна.
Не са кредитирани, тъй като са преценени за неясни, противоречиви, несъответни с останалите писмени и гласни доказателства, а някои и тях – базирани само на информация, предоставена им от ответниците, показанията на свидетелите на ответниците по иска, според които от 2000 г. до предявяване на иска С., Н. и съпругът на Н. упражнявали владение върху процесните имоти и ги отдавали под аренда на ответника Ч. и на свидетеля Р. С..
От правна страна е прието, че в продължение на двадесет години преди предявяване на иска ищецът Й. И. А. е осъществявал владение по смисъла на чл. 68 ЗС върху процесните имоти, което е било непрекъснато, явно и необезпокоявано. Демонстрирал е открито пред всички жители на селото, сред които и ответницата Н. В. Х., че е техен собственик. Презумпцията на чл. 69 ЗС не е оборена. Течението на придобивния давностен срок не е прекъсвано с фактически или правни действия – по чл. 81 ЗС (поради изгубване на владението от владелеца за повече от шест месеца) или по чл. 116 ЗЗД, вр. чл. 83 ЗС. Сключване на договори за аренда и наем на същите земи от ответницата Н. Х. не са сред изчерпателно предвидените в закона обстоятелства, прекъсващи придобивната давност. Придобивният способ по чл. 79, ал. 1 ЗС в полза на ищеца е осъществен още към 2005 г., независимо че се е позовал на давността през 2015 г., с предявяване на настоящия иск. Верността на извода на нотариуса в констативен нотариален акт № 1165/30. 07. 2015 г., с който ответницата Н. Х. е призната за собственик на процесния имот по давност е оборена. По тези съображения исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 537, ал. 2 ГПК са приети за основателни.
Относно първоинстанционното решение в частите му имащи характер на определения по чл. 194, ал. 2 ГПК досежно договорите за наем/аренда, въззивният съд е приел, че оспорените договори за наем/аренда са частни диспозитивни документи, не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила и неправилно било открито производство по чл. 193 ГПК за оспорването им.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Н. Х., М. Ч. и С. Ч. се поставя въпросът: „При твърдение за придобиване право на собственост по давност и липса на позоваване от страна на придобиващия, възможно ли е последващо придобиване на собственост за последващ десетгодишен период от последващ владелец.“ Твърди се, че обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така соченото основание не е налице.
На първо място, въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Мотивите към въззивното решение не съдържат извод, отричащ възможността да се придобие по давност имот чрез упражнявано в срока по чл. 79 ЗС владение, ако в предходен период друго лице е владяло имота в продължение на десет години, но не се е позовало на давността. Искът е приет за основателен не по тези съображения, а защото е преценено, че събраните по делото доказателства установяват, че ищецът е владял имота двадесет години преди предявяване на иска (когато за пръв път се е позовал на давността) и не е доказано твърдението на ответниците-касатори в настоящото производство за упражнявано от Н. Х. владение в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС в продължение на десет години преди снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка и предявяване на иска.
На второ място, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като отговорът на същия се извежда от разясненията по тълкуването и прилагането на чл. 68 и 79 ЗС и чл. 120 ЗЗД, дадени с ТР № 4/17. 12. 2012 г. по т.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които фактическият състав на придобивната давност, уреден в чл. 79 ЗС, включва като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, а в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС – и юридическо основание. Правната последица (придобиване на вещното право) е нормативно свързана само с тези юридически факти. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД волеизявление потвърждава предполагаемото от закона намерение за своене и с позоваването на давността правните последици, изразяващи се в придобиване на вещното право, се зачитат, но от момента на изтичане на срока по чл. 79 ЗС и то само в случай, че е осъществен уреденият в нормата фактически състав. От така дадените разяснения следва, че при извършване на преценката кое от спорещите лица е придобило по давност правото на собственост върху вещ от значение е не кое се е позовало първо на давността пред съд или нотариус, а в полза на кое от лицата се е осъществил фактическият състав по чл. 79 ЗС. Изводите на въззивния съд не противоречат на разясненията, дадени с така формираната задължителна съдебна практика.
Касаторите Н. Х., М. Ч. и С. Ч. се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи и допуснато нарушение по чл. 172 ГПК при преценка на гласните доказателства. Решението не е очевидно неправилно. Очевидна необоснованост би била налице при грубо несъответствие на фактическите изводи с доказателствата, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Очевидна неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила би била налице в случай на нарушени основни принципи на гражданския процес, правото на участие на страните, на безпристрастен съд, при нарушаване изискването за равнопоставеност и за мотивираност на актовете (при липса на мотиви или неяснота на мотивите до степен на невъзможност да се разбере формираната в диспозитива воля на съда). Не е налице и прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. Х. А., П. А. А. и Х. А. Х. се поставят следните два въпроса, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1. По какъв начин и въз основа на какви доказателства следва да се определи началният момент на давностно владение.
2. Дали в случая са налице данни за прекъсване на владението и придобивната давност.
Първият въпрос поставя проблема относно допустимите доказателства за установяване на владение, включително и на началния момент на владението. Същият е формулиран твърде общо, без да е изяснена връзката му с конкретното дело и без такава връзка да се установява от оплакванията в касационната жалба – не се твърди съдът да не е уважил доказателствено искане на касаторите за установяване на владение по съображения, че поисканото доказателство е недопустимо, нито се твърди да е основал решението си на недопустими доказателства, ангажирани от ищеца за установяване на твърдението му за владение на имота. Уважени са всички доказателствени искания на касаторите и фактическите изводи са направени след обсъждане на всички събрани по делото доказателства.
Вторият въпрос представлява позоваване на допуснато от съда нарушение на материалния закон – твърди се незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че сключването на наемни/арендни договори не е сред предвидените в чл. 81 ЗС и в чл. 114 ЗЗД основания, прекъсващи владението и придобивната давност. Това оплакване представлява касационно основание за неправилност на решението по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
Във връзка с касационната жалба срещу въззивното решение в частта му отменяща решение № 210 от 21. 06. 2018 г. по гр. д. № 2114/2015 г. на РС – Горна Оряховица в частите му имащи характер на определения по чл. 194, ал. 2 ГПК досежно договорите за наем и аренда (диспозитиви от втори до пети включително на първоинстанционното решение) не са формулирани никакви въпроси от жалбоподателите, нито има позоваване на някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, точки 1, 2, 3 и ал. 2 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба не претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, нито е представил доказателства такива да са извършвани.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 470 от 7. 12. 2018 г. по в. гр. д. № 608/2018 г. на Великотърновския окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 210 от 21. 06. 2018 г. по гр. д. № 2114/2015 г. по описа на РС – Горна Оряховица, е уважен предявеният от Й. И. А. против Н. В. Х., М. П. Ч., С. О. Ч., А. Х. А., П. А. А. и Х. А. Х. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е прието за установено, че ищецът Й. И. А. е собственик, на основание придобивна давност, на следните земеделски имоти, находящи се в [населено място], общ. Л.: 1/. нива от 4,999 кв.м., м. „К. мост“, имот № …. по плана за земеразделяне; 2/. нива от 7,910 дка, м. „М.“, имот № …. по плана за земеразделяне; 3/. нива от 5 дка, м. „П.“, имот № …. по плана за земеразделяне; 4/. нива от 10,001 дка, м. „М.“, имот № …. по плана за земеразделяне; 5/. нива от 5,004 дка, м. „К. мост, имот № …. по плана за земеразделяне на [населено място], в частта, с която е отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № …. г. на нотариус И. М. в частта, с която Н. В. Х. е призната за собственик по давност на описаните по-горе имоти и в частта, с която е отменено решение № 210 от 21. 06. 2018 г. по гр. д. № 2114/2015 г. на РС – Горна Оряховица в частите му, с които съдът се е произнесъл по чл. 194, ал. 2 ГПК досежно оспорени договори за наем и аренда (диспозитиви от втори до пети включително на първоинстанционното решение).
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: