О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.33
София,31.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2242/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена от Н. здравноосигурителна каса /НЗОК / касационна жалба срещу въззивно решение № 38 от 04.01.2013 г. по в.т.д.№ 290/2012 г. на Великотърновския апелативен съд, с което след отмяна на отхвърлителното решение № 31 от 20.07.2012 г. по т.д.№ 39/2011 г. на Великотърновския окръжен съд касаторът е осъден на основание чл.86 ЗЗД да заплати на МБАЛ [фирма], [населено място] сумата 49 152.29 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на болнична помощ по клинични пътеки за периода м.01 – м.09.2010 г., оказана по Н. от 25.01.2010 г.
В касационната жалба са въведени доводи, че обжалваното решение е порочно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора, неправилността на обжалвания акт произтича от неприлагане разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, съгласно която с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
Ответникът по касация МБАЛ „Проф. Д-р П. С.” не е изразил становище по касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд приел, че съгласно Н. № 111004/2010 г. ответникът в качеството на възложител се задължил да заплаща оказаната от МБАЛ [фирма] болнична помощ по клинични пътеки до 30-то число на месеца, следващ отчетния, като според чл.3, ал.2 от Н. 2010 г., към който пар.2 от ДР препраща, възложителят дължи на изпълнителя законната лихва при просрочие на паричното си задължение. След преценка на събраните по делото доказателства, вкл.заключението на ССЕ и при съобразяване на релевираното възражение за изтекла погасителна давност, въззивният съд приел, че за забавено плащане на оказана болнична помощ по клинични пътеки, извън извършената надлимитна дейност, ответникът дължи на ищеца обезщетение за забава в плащането за периода м.01.-м.09.2010 г. включително в размер на 49 152.29 лв.. Възражението на ответника, че искът е неостнователен, тъй като е погасил задълженията си за цялата 2010 г. и по този начин е погасено и вземането на ищеца за лихва за забава е счетено, че не намира нормативна опора нито в ЗЗД, нито в конкретната нормативна уредба – Н. /Националния рамков договор/, като позоваването на извършено плащане на главницата в предходен процес не води до друг извод, доколкото плащането на извършена и отчетена дейност по клинични пътеки за 2010 г. в размер на 1 071 972.80 лв. сочи на признание за забавените плащания от страна на ответника.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
В изложението на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл.235 ГПК въззивният съд не е преценил всички доказателства по делото обективно и в тяхната и не е обсъдил релевираните възражения и доводи на страните. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обосновано с твърдението, че материалноправният въпрос – с погасяване на главното вземане се погасяват акцесорните вземания, каквито са и тези за мораторна лихва е решен в противоречие със съдебната практиката на ВКС: решение № 756 от 05.10.2006 г. на ВКС по гр. д. № 518/2005 г. на ІІ г. о.; решение № 1299 от 2`1.01.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 5309/2007 г. на V г.о.
Първият от поставените въпроси не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно въведеното основание за допускане на касационното обжалване настоящият състав приема, че оплакванията на касатора са относими към основанието по чл. 281, т. 3, пр.2 ГПК за отмяна на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Нарушението на чл. 235 ГПК обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК само ако е обвързано с твърдение за конкретно противоречие със задължителна за съдилищата практика на ВКС – напр. необсъждане на събрани по делото доказателства за релевантни за спора факти и обстоятелства, нарушаване на правилата за разпределение на доказателствената тежест, произнасяне по въпроси, за изясняването на които са необходими специални знания с каквито съдът не разполага и др. Във всички тези хипотези касаторът е задължен да посочи същественото значение на поставения процесуален въпрос за изхода от делото и проявлението на нарушението на императивна правна норма в мотивите на обжалвания съдебен акт. В случая се изразява несъгласие с крайния резултат по делото, без да се излагат кои конкретно факти, обстоятелства или възражения на касатора са били игнорирани от въззивния съд.
Не е налице и второто от поддържаното в изложението основание за достъп на въззивното решение до касация. Въпросът на материалното право е поставен от касатора във връзка с тезата му, че с погасяване на главното вземане се погасяват и допълнителните вземания. Вярно е, че този извод следва от разпоредбата на чл.119 ЗЗД, но тълкуването й налага извода, че законът има предвид погасяване на главницата по давност, в какъвто случай страната не може да реализира по исков ред акцесорните си вземания, но когато вземането е погасено чрез плащане, какъвто е настоящия случай, вземането за лихва се погасява за в бъдеще – Решение № 38 от 23.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 276/2010 г., III г. о., ГК. Въпросът е решен от въззивния съд в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК и имаща задължителен за съдилищата характер съдебна практика /съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, обективирана в цитираното по-горе решение. Нейното наличие обуславя извод за неотносимост на посочената от касатора практика по реда на отменения ГПК, която освен това не касае поставения в изложението му въпрос.
Изложеното позволява да се обобщи, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 38 от 04.01.2013 г. по в.т.д.№ 290/2012 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: